Екипът на Travel Guide Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване със специализираният портал за хора с приключенски дух и желание за пътешествия, онлайн от 1 януари 2005 година
Едно изкачване на връх Вихрен през зимата на 2005 година
Димитър Колешев | Публикувана на Пет Апр 22, 2005 7:26 pm
Пирин е най-алпийската и опасна планина в България. За мен тя е била предизикателство още когато за първи път стъпих на нейния най-висок връх. Тогава бях едва 15-годишен, а месецът - август. Сега след цели 20 години “скитничество” и близо 12 активно катерене както из нашите, така и из планините на Европа и Азия, Вихрен все още си оставаше предизвикателство. През зимата този връх предлага всичко онова, което човек може да открие по върховете в Алпите и по техните северни стени. Въпреки че бях правил десетки зимни изкачвания и бях катерил неговата северна стена по почти всички съществуващи маршрути, винаги подхождах към този връх с респект.
Тази година условията в планината не бяха от най-добрите. Бяхме тук още през декември, но поради липсата на организираност и малкият опит на участниците изкачването не се получи.
В началото на март отново бяхме тук, но снегът беше страшно много и условията повече от опасни. Никога до сега не бях виждал толкова сняг в района. Опитахме се да подходим към Джамджиев ръб, но след няколко силни пропуквания и слягания на склона под нас дори и на сравнително равните места, преценихме с разтуптяни сърца, че ще бъде най-разумно да се върнем.
В края на март времето се стабилизира и ние решаваме да опитаме отново. Този път тръгваме от София половин час след полунощ. На Шилигарника пристигаме към 4 сутринта. Студено е, но за сметка на това облачно. Следва бързо преобуване, дооправяне на багажа и след 5 минути сме вече на път. Снегът фосфоресцира и не е нужно използването на челници. Още при първото ни стъпване по него разбираме, че този път имаме невероятен късмет и че условията са повече от перфектни. С нормален ход след 40 минути стигаме до хижа Бъндерица.
Тук оставяме излишният багаж, изпиваме по едно горещо кафе за освежаване и повдигане на духа и нетърпеливи напускаме пустата хижа. В сравнение с предишния път, когато затъвахме до колене в пресният сняг, сега се движим по следата оставена от някаква заблудена машина, минала от тук преди нас. Ходейки с лекота по тази “магистрала” след 10 минути вече сме под началото на ръба. Без да му мисля много, виждайки перфектните условия, предлагам да тръгнем по улея намиращ се вдясно от ръба. При други обстоятелства дори и не бих си помислил да припаря там, но сега тръгваме нагоре. След 50 метра наклонът се увеличава и разбираме, че без котки улеят може да се превърне в скоростна отсечка за бобслей и нещата да излязат извън контрол. Затова, спирайки в тъмнината в близост до едни дървета, за опора, слагаме набързо котараците. Дилян нетърпелив хуква напред със звучното хрус-хрус. След малко и аз съм вече на път. Котките захапват с предните си зъби и усещам как през мен преминава една тръпка на възбуда и задоволство. Около нас е тъмно, но челници не са ни нужни. Тишината, изпълваща планината около нас, се прорязва единствено от острото скърцане на котки и сечива. За кратко време се добираме до снежните полета водещи към Джамджиев ръб. Избягвайки оголените и тревисти участъци, ние следваме полегатите снежни петна. Изведнъж от мрака изскача уплашена коза и с няколко огромни, пъргави скока, пресича здраво фирнования улей над нас и изчезва в тъмнината. Невероятно!
На около 100 метра под скалните прагове на Джамджиев ръб ни хваща зората. Времето е мрачно и гъсти облаци се стелят навсякъде около нас. Така жадуваният огнен изгрев над Дончови караули ни се изплъзва. Това обаче не ни обезсърчава и след малко сме на ръба. Аз надниквам към Казаните откъдето се минава за Северната стена на Вихрен. Въпреки огромното ми желание да отида директно там, зная, че стъпките, през които трябва да мине всеки отивайки да катери на нея са няколко. Първата и най-важна от тях минава през върха и Джамджиев ръб. Тя е своеобразен тест за моментното състояние на катерача, както психическо, така и физическо. Освен това тя е и една възможност за опознаване и усещане на характерната ронлива структура на скалата. Нещо, което е изключително важно и което убягва на много хора, които отиват да катерят на стената е това, че пътят за слизане след едно успешно изкачване задължително минава през този опасен ръб. Неговото непознаване и натрупаната умора след катеренето на който и да е от маршрутите, при слизане много лесно може да доведе до животозастрашаващи ситуации, особенно по тъмно. Втората стъпка е сблъскването със стената. Размерите и суровостта й могат да обезкуражат всеки. Едно връщане от нея при първи опит за изкачване, по принцип или пък дори за сезона, е нещо напълно нормално и не трябва да притеснява никого.
Заставайки под първия скален праг с Дилян се обвързваме набързо и аз нетърпелив започвам да се катеря нагоре. Трудността не е голяма и в зависимост от това от къде ще мине човек и до голяма степен от снежните условия, тя може да варира от 2 до 3 категория. Изкачвам на един дъх първото стъпало и изчаквайки Дилян да тръгне оглеждам второто. Условията са перфектни и не се налага да се набутвам в малко по-трудното винкелче, което при повече сняг е единственият изход. Стъпвайки на върха на котките издрасквам по плочите отляво. Дилян се показва на върха на първото стъпало и в типично негов стил ми заявява, че съм минал по по-лесното. Аз му се ухилвам и му казвам, че не е нужно да се навираш сам между шамарите, когато имаш друг избор. Май не особенно доволен от отговора ми той продължава след мен. В общи линии скалната част е дълга около 200-300 метра, но най-трудните участъци са в първите 100 метра.
Малко преди връхчето, което е завършека на този скален гребен, мъглата се разсейва и пред нас, като от приказен декор, се открива върха на Кутело, блестящ в жълто. Докато ровя из раницата за фотоапарата той се скрива отново в облаците и аз умирам от мъка заради пропуснатия кадър. В този момент Дилян ме настига и подминава, докато аз се ослушвам дали Кутело няма да се покаже пак. Явно не ми е било писано да увековеча тази приказна гледка. Преди голямата премка, разделяща стената от гребена, се развързваме и прибираме въжето. Студът е невероятен и докато се усетя започвам да измръзвам. Полека лека облаците започват да падат под нас и аз като малко момченце да щракам наляво и надясно с фотоапарата. Така, заобикаляйки всички скални участъци, се добираме до снежният склон преди върха. За наша изненада по него откриваме множество следи от сноубордове и ски. Явно екстремните спускачи не бяха проспали зимата. Разсъждавайки ту на глас, ту наум за рисковете, които поемат тези спускачи, стигаме до извода, че те са далеч по-безмозъчни от нас катерачите. Ние се движехме и избирахме възможно най-безопасните участъци от планината, докато те се спускаха по възможно най-лавиноопасните места. Освен това, изкачването им до върха със сигурност не минаваше по нашият път, което означваше, че те бяха пресекли поне 5-6 много опасни лавинни участъка, за да се доберат до горе. За мен лично това е недопустим риск, но често, за тези, които не познават планината и нейните опасности, е нещо напълно нормално. Затова смело мога да заявя, че алпинизмът е далеч по-безопасен спорт от екстремния сноуборд или ски.
След няколко доста изтощителни минути ние се добираме до заветното било. От върха ни делят не повече от 100 метра равен и осеян със следи терен. Любувайки се на невероятната гледка, която се открива навсякъде около нас, ние с възторг започваме да щракаме и запечатваме с фотоапаратите си всичко онова, което се вижда наоколо. Под нас се стели пелерина от облаци, която достига до към 2400 метра. Вижда се Рила, Витоша, в далечината планините на Сърбия и Македония. Изпод облаците се показва и близката Тодорка, която сега изглежда нисичка и мъничка. Кутело и Карстовото било отразяват лъчите на слънцето, а улеите и склоновете прорязващи тази верига, са колкото неописуемо красиви, толкова и опасно страховити.
Към 9,30 сутринта започваме да се спускаме надолу към Кабата. Разчитайки на ниските температури и на това, че е още сутрин, решаваме да слезем по този бърз, но много опасен край на вр. Вихрен. Облаците се стелят на височината на премката и забулват в гъста мъгла близкият Хвойнати връх. Предупреждавайки Дилян да ме изчака докато се загубя от погледа му, започвам да се спускам по стръмния и лавиноопасен склон на Кабата. Слабата видимост и белотата наоколо не ми позволяват да получа дори нищожна представа за ситуацията. Благодарение на опита и многобройните ми предишни слизания оттук мога да се движа уверено в неизвестното. Склонът е стръмен, но фирнован, което ми дава увереност, че обстановката е напълно безопасна. При други обстоятелства и при температури с 5-10 градуса по-високи този склон щеше да представлява една изключително опасна лавинна зона. Въпреки гъстата мъгла аз зная, че на около 200 метра под мен се намира голямата тераса. Мъглата често дори е по-опасна от лавините. Тя изкривява представите за разстояние, наклон, форма на обектите и най-вече посоката в която се движим. Вероятността човек да се окаже на място, което не е очаквал е много голяма, особенно ако не познава района. Спомням си как една зима в Рила, в циркуса на Мальовишките езера, се случи нещо подобно. Разбира се, тогава опитът и безразсъдността бяха обратнопропорционални и взетите решения напълно необмислени. Силният снеговалеж и гъстата мъгла не ни позволяваха да виждаме на повече от 10 метра. Така без да знаем и осъзнаваме ние бяхме подсекли всички лавинни склонове под Малка Мальовица и Ушите и след около час безсмислено лутане се бяхме оказали на мястото, от което бяхме тръгнали. Виждайки почти заритите си следи осъзнахме каква невероятна глупост бяхме направили. Без да имаме представа за разстояне и бегло познаване на обстановката, ние бяхме направили една съвършенна обиколка на циркуса и се бяхме върнали до следите си.
Добирайки се до равната част под Кабата забелязвам следите на скиорите, сноубордистите и туристите, които бяха изкачили вр. Вихрен преди нас. Те преминаваха леко диагонално по склона спускащ се от Хвойнати връх. Пресичаха го надлъж и шир през неговата най-широка и опасна част. Дори не вярвам на очите си, че това могат да го направят хора с глави на раменете си. Единствено шансът и най-вероятно студеното време бяха спасили тези самообийци. Оглеждайки района, докато чакам Дилян да слезе до мен, си давам сметка, че от този край на Вихрен има само два технически лесни, но не много безопасни подхода. Единият преминава директно през Кабата и представлява едно леко открояващо се скално ребро. Движейки се рано сутрин (по възможност преди изгрев слънце), по права линия нагоре и придържайки се към скалите стърчащи изпод снега, този подход би бил много бърз и напълно безопасен. Другият вариант преминава по едно ребро започващо от най-лявата част на терасата, на която стоя и води право към Хвойнати връх. В предвърховата си част има едно голо поле, което през деня може да бъде опасно. И двата варианта не гарантират 100% сигурност. В зависимост от снежните условия или при вятър биха могли да се образуват снежни дъски на по-оголените участъци.
В хижа Бъндерица сме към 11,30 часа. Снегът вече полепва здраво, затъва се, а по някои от по-стръмните улеи личат пресни свличания. За нас е време за почивка, а за планината – време да се отърси от пресния и ненужен тежък сняг. Напъхвайки се блаженно в спалните чували ние се отдаваме на заслужена дрямка. Изчаквайки да се смрачи и да стане отново студено, ние нарамваме раниците и се отправяме към Шилигарника, където ни чака колата. Така след по-малко от 20 часа ние сме в София бодри и готови за нови подвизи :)
В противоречие с европейската тенденция за развитие на къмпинг-туризма, България попада сред страните от ЕС, в които позициите му са много слаби. По данни на Евростат, едва 0.4% от нощувките в България през 2008 г. са били осъществени в къмпинги при 43% в Дания, където къмпингуването е най-популярно след 27-те членки на ЕС. С по-лош от България резултат е само Кипър, където на къмпингите се падат 0.1% от нощувките. ...
Общо на линия са 31 потребители :: 5 регистрирани, 1 скрити и 25 гости
Регистрирани потребители: Google [Bot], Google Adsense [Bot], Google Feedfetcher, MSN [Bot], Yahoo [Bot]