Екипът на Travel Guide Ви пожелава едно приятно и пълноценно прекарване със специализираният портал за хора с приключенски дух и желание за пътешествия, онлайн от 1 януари 2005 година
Люба Манолова по Джамджиев ръб. Снимка: Димитър Колешев.
В 2.30 сутринта алармата на часовника ме вдигна от леглото и след дълги преговори със себе си в 3 се изнизах през вратата и поехме към Банско.
Никакъв сън, малко ентусиазъм и доста инат ни понесоха напред към основата на Джамджиев ръб, който искреше на лунната светлина. В хижа Бъндерица налетяхме на спящия хижар, който щедро ни наля по половин чаша коняк, промърморих нещо за чай, но явно човекът търсеше с кого да си каже „наздраве” и не му се занимаваше с глупости.
Поехме нагоре и с полуотворени очи видяхме как 2 диви кози с леки подскоци пресякоха лавинарниците които ние толкова се стремяхме да избегнем.
Последва почивка за кафе, ритуал по слагане на котките и сечивата, Булин възел в края на въжето и неволно оглеждане за торбичката с куража – навик от катеренето на скали. Тръгнахме по скалната част на Джамджиев ръб и аз по друг добър стар навик следвах нелогичен за алпинизма път ( както честичко казват някои хора) и се озовах под гладка плоча, която опънатото въже не ми позволи да заобиколя. Неуверено пристъпих с котките, набрах се на сечивото при което увиснах на него и на замръзналата ми за скалата ръкавица. Някак издрасках нагоре и ядосано погледнах към следата оставена от Митко встрани от скаличката с която се бях боричкала.
След няколко скални ръбчета се оказа че трудната част от траверса е зад гърба ни … и че предстои по-трудната. Склонът който подсякохме почти по ръба беше покрит с навят пресен сняг и силния вятър откъм върха ни засипваше с прашна вихрушка. С кратки почивки на всеки няколко метра се добрахме до върха където си разделихме по половин замръзнал шоколад и се радвахме на невероятната гледка към Казаните, Рила и разни върхове в далечината. Вече беше 3 следобед, но освен ниското слънце и силния вятър ни подгони надолу по източния склон. С приплъзване в снега и избягвайки скалните участъци слязохме в подножието. Решихме да спестим време и драснахме право надолу по един типичен „лавинарник” ослушвайки се при всяко подозрително проскърцване на снега. Пътят ни за отстъпление надолу пресичаше доста „интересни” улеи докато стигнахме до последната част от спускането си – морените над хижа Вихрен. На всяка втора крачка потъвах до кръста и тихичко псувах мекия сняг и кухините в които пропадах. Почти не разменихме и дума, Митко се осмели да попита „Как си?” чак когато ни оставаха двайсетина метра до хижата.
Прехвърлих някои неща в неговата раница и със запалени челници тръгнахме към Шилигарника. Заветните светлинки на пистите се появиха след около час спускане и вече мислехме само за горещ чай и традиционната пилешка супа по пътя на връщане към София.
В противоречие с европейската тенденция за развитие на къмпинг-туризма, България попада сред страните от ЕС, в които позициите му са много слаби. По данни на Евростат, едва 0.4% от нощувките в България през 2008 г. са били осъществени в къмпинги при 43% в Дания, където къмпингуването е най-популярно след 27-те членки на ЕС. С по-лош от България резултат е само Кипър, където на къмпингите се падат 0.1% от нощувките. ...
Общо на линия са 26 потребители :: 5 регистрирани, 1 скрити и 20 гости
Регистрирани потребители: Google [Bot], Google Adsense [Bot], Google Feedfetcher, MSN [Bot], Yahoo [Bot]
