http://www.travelguide-bg.com/articles/index.php http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=217 Любомир Попйорданов е магистър по право, алпинист, фотограф, художник, автор на повече от 100 статии и книги, филмов продуцент, издател... През 1999 година основава туристическа агенция. През последните няколко години се отдава на каузите защита на природата, алтернативен туризъм и опазване на българското културно наследство. Има зад гърба си две асоциации: „Планини и хора” и „Българската асоциация за алтернативен туризъм”. Желанието му е алтернативният туризъм в България да стане истинко ателие за незабравими пътешествия към тайните на природата.

Реалните приходи от туризъм в България днес са не повече от половината от официалните 2 млрд. лв. Останалата половина е от казина и проституция. 40% -50% от масовия туризъм е в сянка, твърди Любомир Попйорданов. Диагнозата на българският туризъм, която поставя председателят на БААТ, е, че България е непривлекателна дестинация, вината за което е не само на българската държава, но и на българските предприемачи. Именно те имат решаваща роля за масовото застрояване.


Бизнесът иска бързи печалби и вагони с туристи

Любомир Попйорданов разказва, че това, което обича и търси при всичките свои странствания по била и междуселски пътеки, е човекът. Той, дори да е подозрителен, носи със себе си нещо от духа и бита на старите народи и култури, срещата с които е истинската причина да се пътува и живее, казва Любомир Попйорданов. Но според него индивидуалността не е във фокуса на туристическия бранш. Този бранш няма послания към интелигентната част от публиката. Тя не е снежната топка в масовия туризъм.

А дали печалбата от затварянето в гето на туриста е значително по-голяма от едно алтернативно предложение - колопоход или рафтинг? Точно обратното, смята Любомир Попйорданов. От туристите, които туроператорите затварят в гето, страната не печели нищо. Любомир Попйорданов аргументира, че туристът в големите комплекси плаща най-много 15 евро на ден за пълен пансион. Цялата ваканция излиза към 280 евро за 7 дни пълен пансион, заедно със самолетните билети и летищните такси. За сравнение - това, което се фактурира за един колотурист например, е поне 60 евро на ден.


Кое е истински бранд и кое - не?

Равносметката на Любомир Попйорданов е, че реалните приходи от туризъм в България са не повече от 1 млрд. лв., тоест половината от отчетените приходи. На този фон приходите от алтернативен туризъм са около 1.5%, което е около 13-15 млн. евро, твърдят от БААТ. И това са само приходи с платени данъци, а не сив сектор, категоричен е председателят на БААТ. Хотелиерите в селата, за разлика от колегите им в големите комплекси по Черноморието, издават фактури и плащат данъци.

А каква ще е ползата, ако българската държава стимулира по-видимо развитието на алтернативния туризъм в страната? Ще се разбере най-сетне кое е истински бранд и кое - не, ще бъде забелязано „зеленото” в „запазената марка България”, казва Любомир Попйорданов. И още: ще се реализират важни социални ангажименти, цели маргинализирани райони - малки градчета и паланки - ще бъдат реинтегрирани. И вместо получатели на социални помощи хората в тези икономически депресивни региони ще се превърнат в реални данъкоплатци. Именно това пишат и в писмо до премиера Борисов от БААТ, защото очакват позитивни действия от страна на българското правителство. Не искаме пари, подчертава Любомир Йорданов, а подкрепа за добрите идеи и практики.


Туризмът - болното място на българската икономика

Туризмът не е само инвестиция в чаршафи и легла, категоричен е Любомир Попйорданов. Докато следваме този принцип, българският туризъм ще е губещ, подчертава още той. Българският туризъм е болният човек на българската икономика, защото върви надолу от миналата година. Никой не иска да стряска хората за спада от 15-20% в приходите през отминалото лято. Този спад е продукт на масовия туризъм, който свали цените. И това е реалният проблем - спадът на приходите, който е по-голям от спада на туристите.

В днешно време масовият туризъм диктува представата за България като туристическа дестинация, обобщава Любомир Попйорданов. И ако не се решат въпросите със защитата на културно-историческото наследство и на хората в бранша, защото те са ресурът, България ще бъде задмината от всички свои съседи, смята блогърът. В момента България е пред Румъния. Спорно е дали Македония е след нея, а Сърбия е на път да я задмине, въпреки че е страна без излаз на море, без прочути зимни курорти, но със сериозна държавна финансова политика в сферата на туризма. Западната съседка на България превръща селата си в „мечтаното село на Европа”, тоест прави това, което България би трябвало отдавна да е постигнала. Да върне „зеленото” в бранда си. 2010-02-01 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=216


Бани ди Тиволи (Bagni di Tivoli) е град в Италия, разположен близо до Рим, и е известен с две неща – вилата Андриан и терапевтичните си извори. Този град е мястото, където императори и поети като Хораций, Неро и Траян са се възползвали от баните Агрипа. Ако се потопите във водите на Тиволи, те ще ви помогнат за премахването на артритни и кожни заболявания. Ако пък поглъщате тази вода, то ще решите различни стомашно – чревни и респираторни проблеми. Мнозина днес използват лечебните четири басейна там, както са го правели кралските особи преди хиляди години.





Роял Лимингтън Спа (Royal Leamington Spa) е спа център във Великобритания, който може да се похвали със значителен брой басейни със солена вода. Това великолепно здание е създадено през 1814г. и функционира с цел да намалява неразположенията на посетителите си. Този спа център става още по – популярен когато се внедрява системата за гореща вода на Уилям Мърдок. Днес спа центърът е превърнат в културен център и музей. Въпреки това може да си налеете от чудотворните му води извън сградата.





Саратога Спрингс (Saratoga Springs) е град в САЩ, намиращ се в щата Ню Йорк, който е популярен с минералните си извори. Всъщност тук се намират най – добрите извори на източния бряг, като те се посещават от хора от целия свят. Тези бани са открити през 1935г., и са реновирани през 2004г. В Саратога Спрингс изворите са с прясна вода, или с наситеност на минерали като натриев бикарбонат или натриев хлорид. Водите на града ще ви помогнат да намалите стреса, и да подсилите имунната си система и тялото като цяло. Можете да се възползвате още и от необятните услуги предлагани в спа комплексите.





Кусацу (Kusatsu) е най – известния спа град в Япония. Трудно е да се повярва как обществените бани са станали неделима част от японската култура. Кусацу е разположен в северната част на страната, и се намира под надвисналата сянка на вулкана Ширан. Минералните извори са толкова чисти и действащи, че ако се постави алуминиева монета (йена) във водата, то тя ще се разтвори за около седмица. Тук в този град може да се лекуват мускулни болки, гинекологични заболявания и диабет.





Хот Спрингс (Hot Springs) е град в САЩ, разположен в щата Арканзас. Това е родния град на бившия президент на САЩ – Бил Клинтън. Хот Спрингс е прочут спа град, в който изворите минерална вода са с температура от 147 градуса по Фаренхайт. Горещите минералните извори са общо 47, и са разположени на склоновете на планината Хот Спрингс. Градската баня се намира на централното авеню на Хот Спрингс,. Там мъжете и жените са разделени на различни етажи. Процедурите в това здание са доста разнообразни.





Марианске Лазне (Marianske Lazne) е град в Чехия. Известен е с бохемския си вид, и с характерната си драматична архитектура. В Марианске Лазне има около 40 минерални извора, а в околията му има поне още стотина. Разположен измежду гъстите гористи хълмове се намира и спа център, който може да ви предложи различни лечебни и разпускащи процедури. Минералните басейни могат да ви помогнат при болки в кръста, подобряват бъбречните функции и са полезни при циркулационни аномалии. Лечението тук е толкова ефективно, че дори крал Едуард VII се е лекувал в Марианске Лазне.





Хевиз (Heviz) е град в Унгария. Той е построен на топловодното езеро Хевиз, и е един от най – популярните спа градове в Европа. Ако предпочитате лукса пред лекуването моце да отседнете в някой от луксозните спа хотели. Освен лековитата вода, калта от дъното на езерото може да се използва за ревматични болки.





Монтекатини (Montecatini) е град в Италия. Спа зданията там са доста стилни и приличат на дворци, а също разполагат и с градини. Най – старият от тях е Тетучи. Построен е през XIV век и напълно реновиран през XVIII век. Водите тук съдържат важни елементи като бром, калции и хлор, които са полезни за пречистване на черния дроб, намаляване на нивата на холестерола и подобряване функциите на пикочния мехур.





Баден Баден (Baden-Baden) е град в Германия. Той е сред най – известните спа градове в Европа. В миналото градът е бил римски, и от услугите му са се възползвали много хора. През XIX век обаче, градът е реновиран, и е представен като доста луксозно място, където да отсядат и почиват богатите и известни личности.





Бат (Bath) е град във Великобритания. Самият град е изграден благодарение на термалните лечебни извори. Римският спа град е бил затворен през 1978г., и е отворен отново през 2000г. Запазена е структурата му от миналото, но е и реновиран. Съдържа четири горещи изворни бани, и басеин на покрива му. 2010-01-29 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=215


Пясъчниковите планини в долината на Елба, намиращи се наполовина в Германия и наполовина в Чехия, са една от най-живописните природни забележителности в Европа. Изваяни от пясъчник, образуван преди 80 мил.год., с течение на векове дъждовете и ледовете оформили готически фантазии от високи, източени нагоре скали, канари с обли върхове, каменни мостове, безкрайни тъмни ждрела и клисури, изпъстрени с буйни потоци и водопади.





Най-важните участъци от този регион са под строга защита като част от народния парк Чешке Швицарско в Чехия и националния парк Саксонска Швейцария в Германия, южно от Дрезден.





Реката Елба извира от Кърконошките планини в Чехия. Почти през целия си маршрут от 1160 км. тя е изключително величествена. Следвайки течението й може да се види постепенния преход от облите куполи до по-заострените форми на скалните формации на пясъчните планини.На източния бряг на реката почти вертикално се издигат стените на крепостта Храд Стреков,която вдъхновила Вагнер, за да напише операта си Танхойзер. От западната страна се намират два високи масива с плоски била - Дечински Снежник (726 м) от чешка страна и Гросер Цширнщайн (562 м) от немска. Около Хренско има много красиви места.





На изток от Елба, недалеч от Хренско е най-големият пясъчников мост в Европа, наречен Правицка Брана. На 21 м над земята естествено скално образувание покрива широката 30 м бездна с широка 8 м арка, свъзваща скалите. През XIX век мостът станал обект на огромен туристически интерес и в основата му бил отворен хан.





При пограничния град Шмилка пътят успоредно на реката преминава през участък, наречен Немският маршрут-мечта. Реката навлиза в Германия през дълбока, сенчеста клисура, а стръмни скали опасват бреговете й.





В Бад Шандау круизни корабчета от Дрезден свалят тълпи туристи. Идеално място за разходка е областта Острау до която се стига със 100 год. лифт.





На север се намира спираща дъха пътека, която започва от Ратен, води до Нойратен, като продължава през укрепен мост до наблюдателния пунк Бастей, разположен на 190 м над реката. Тук, наблизо се намира Фелзенбюне - естествен театър сред скалите, където лятото се изнасят представления. На следващия завой на Елба се намира високият 415 м хълм Лилиенщайн с разрушен замък на върха, безразборно натрупани камъни, Пфафенщайн и причудливо ерозиралата скала Барберин. На отсрещната страна се намира крепостта Кьонигщайн. Смайващата цитадела, построена през 1200 год. е служила за затвор, откъдето бягството било мисия-невъзможна. От тази крепост, кацнала високо над Елба се откриват чудесни гледки към малкия курортен град Гориш, известен с термалните си извори. Оттам реката поема своя ход за да влее водите си в Северно море.


2010-01-28 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=214 Тувалу е тихоокеанска държава, чието име преди 1976 г. е Елис. Тя е разположена върху 9 острова (от които 4 рифови и 5 атола) в Полинезия, в западната част на Тихия океан, по средата между Хаваите и Австралия. Най-близките й съседи са Кирибати, Самоа и Фиджи. Тувалу е с площ само 26 кв. км. и население между 10 и 12 хиляди души, като по тази причина се смята за най-малката нация в света след Ватикана, Монако и Науру.





Държавата получава независимост от Великобритания през 1978 г. Макар да е малка като площ, отделните части на Тувалу се простират на водна площ с дължина 600 километра. Релефът на островите е нисък, до 5 метра надморска височина, поради което те бавно потъват, вследствие на глобалното затопляне и повишаването на нивото на океаните.





Първоначално островите са заселени от полинезийци, дошли преди около 3000 години от Тонга и Самоа. Счита се, че първият европеец, стъпил на островите е испанският мореплавател Алваро де Менданя де Нейра (1568 г.). Когато в началото на 19 век пристигат европейците, местните жители са поробени и принудени да работят. През 1892 г. островите Елис, заедно с Гилбъртовите острови, стават протекторат на Великобритания, а през 1916 г. се превръщат тяхна колония. През Втората световна война пък атолът Фунафути се превръща в база на американските военни сили за нападенията им над Япония. През 1974 г. е проведен референдум, в резултат на който островите Елис (населени основно с полинезийци) се отделят от Гилбъртовите острови (населени основно с микронезийци), а новата територия получава името Тувалу (на местен език това означава "осем на едно място" - визирайки 8-те от общо 9 острова).





Населението на Тувалу се състои основно от полинезийци - цели 92.5 %. Официални езици са тувалуанският (полинезийски език от елиската група) и английският. Мнозинството от населението са християни, а най-голяма част от тувалунците живеят в столицата Фунафути. Преди европейците да наложат своята култура и религия, местното население живее на общества, ръководени от вождовете „алики“, като племената на отделните острови вярват в различни легенди за сътворението на света и се кланят на различни богове. В този период, а и до ден днешен, населението се придвижва между отделните острови и атоли с помощта на канута.





В традиционното тувалунско общество, което все още съществува на островите, всеки член на семейството има своя задача в обществото – т.нар. salanga. Това може да бъде различен вид умение – риболов, защита от чуждо нашествие или пък строителство, като уменията се предават от баща на син. Традиционната храна в Тувалу са т.нар. пулака, морски дарове, банани, хлебно дърво, кокосови орехи и свинско месо. В миналото местното население се е прехранвало основно от земеделие и риболов, а днес, когато земеделието е почти изоставено заради неплодородната почва, местните развиват занаятчийството и продават част от продукцията си на туристите.





Всъщност в последните години Тувалу става известна на света с факта, че местната власт е планирала повече от една десета от приходите от държавния бюджет от еротични линии. Друг интересен факт, който прави страната популярна е това, че първоначално .tv е национален идентификационен интернет - код на Тувалу, но през 2000 г. държавата продава правата си върху него на канадска медийна компания за сумата от $50 милиона долара През последните няколко години за Тувалу се заговори и във връзка с резултатите от глобалното затопляне – в най-високата си част островите са с надморска височина само 5 метра, което ги прави едно от най-рисковите места в света по отношение на наводненията и потъването на част от територията. Положението е толкова сериозно, че Тувалу вече има договорки с правителствата на Австралия и Нова Зеландия по отношение на миграцията на всички нейни жители в съседните държави.





Освен все по-честите наводнения, друг проблем в резултат от промяната в морското равнище е препитанието на островитяните. Солената вода, навлизаща навътре в островите, унищожава дори растения с дълбока коренова система, каквито са кокосовите палми и тарото. Друг фактор за оцеляването на населението,който се променя заради климата, са дъждовете – населението зависи изцяло от валежите, тъй като на островите няма кладенци или реки. Освен заплахата от глад и наводнения обаче, Тувалу страда и от друг проблем на цивилизацията – островите буквално са заринати от боклук и отпадъци, идващ най-вече от опаковките на храните, изпратени като помощ за местното население.





Макар населението на Тувалу да разчита основно на чуждестранните помощи, за да оцелее (традиционният начин на живот тук е почти изчезнал), местните хора осъзнават и недостатъците, които им носят нововъведенията, направени от чужденците. Така например, за да се препитават, много от жените правят сувенири и аксесоари от миди и корали, унищожавайки ценна част от спиращата дъха природа на островите. Освен това почти пълната зависимост отвън кара местните да напускат по-отдалечените острови и да се преселват на онези, в които имат шанс за оцеляване. Друг пример за отрицателното външно влияние е строителството на пътища – макар и да са с дължина само по няколко километра, шосетата на островите също унищожават природата, тъй като при строежа им са използвани материали, внесени от Фиджи, а заедно с тях са донесени и плевели, нетипични за местната флора. Тези плевели се разпространяват бързо и унищожават местните растения. Някои от островитяните всъщност виждат в това своеобразна символика за това, което се случва в Тувалу. 2010-01-27 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=213 Индонезия е екзотична дестинация с красива природа и интересна култура. Тя се намира в Югоизточна Азия, разположена на Малайския архипелаг между Индийския и Тихия океан. Тя е и страната с четвърто по големина население в света. Индонезия е един невероятен и екзотичен свят, в който са събрани могъщи вулкани,гъсти екваториални гори и множество култури.

Страната се разпростира върху 17 508 острова и има 128 действащи вулкана - повече от където и да е по света. Между островите Суматра и Ява е разположен остров Кракатау, на който се издига едноименния вулкан, чието изригване през 1883 г. се счита за една от най-големите природни катастрофи в човешката история. Индонезия е и една от страните с най-голямо биоразнообразие в света, тъй като е разположена около Екватора, в зоната на дъждовните екваториални гори, както и на 2 био-географски ареала - азиатски и австралийско-папуаски. Поради тази причина на западните острови се срещат растения и животни,типични за Азия, а в източните - такива, типични за Австралия и Нова Гвинея.

Вижте най-големите забележителности на тази екзотична държава, които могат да се нарекат "7-те чудеса на Индонезия", макар списъкът с невероятни места да не свършва с тях.


1. Езерото Тоба

Езерото Тоба е най-голямото вулканично езеро в света, с размери 100 км. на 30 км., и дълбочина 505 м. То се е сформирало от изригването на гигантски древен вулкан преди около 75 000 години. Тоба се намира на остров Суматра и е разположено на 900 метра надморска височина, заобиколено от високи планини. Странното при езерото е, че въпреки огромните си размери, цялата му площ е разположена в гигантския кратер на древния мегавулкан, чиято мощност при изригването е била десет хиляди пъти по-голяма от тази на Етна.





2. Островите Раджа Ампат

Разположени в северозападната част на полуостров Бърдс Хед - част от остров Нова Гвинея (поделен между Папуа Нова Гвинея и Индонезия), островите Раджа Ампат Те представляват архипелаг, състоящ се от над 1500 малки островчета, коралови рифове и плитчини, заобикалящи четирите основни острова - Misool, Salawati, Batanta и Waigeo. Архипелагът е известен с огромното си биологично разнообразие – водите му са обитавани от над 1000 вида риби, 537 вида корали и 699 вида мекотели. Островите Раджа Ампат са част от резервата "Бърдс Хед", който обхваща около 183 хил. кв. км.





3. Кракатау

Както вече споменахме, остров Кракатау и намиращият се в него вулкан са разположени в Зондския проток, между островите Суматра и Ява. Той се е образувал преди един милион години, а изригването му на 26 август 1883 г. се счита за една от най-големите природни катастрофи в човешката история. Тътенът му се чува чак в далечния Мадагаскар и не толкова далечната Австралия, а две трети от острова изчезнали. През 1927 г. в района започнали нови вулканични изригвани, вследствие на които се появил Анак Кракатау - Детето на Кракатау, който всяка година расте с пет метра.





4. Остров Комодо

Комодо е част от Източните Малки Зондски острови (Източна Нуса Тенгара). Островът е с площ от 390 кв. м и население около 2000 души, като той е едно от петте места (пет индонезийски острова), на които се среща комодският варан. Жителите на острова са наследници на бивши каторжници, изпратени тук в изгнание, които по-късно са се смесили с представители на племената буги от близкия остров Сулавеси. Островът е част от Национален парк Комодо, включващ 3 големи острова (Комодо, Ринка и Падар), както и множество по-малки острови, с обща площ 1817 кв. км.





5. Джая

Връх Джая, наричан още Puncak Jaya и Carstensz Pyramid, е най-високият връх в Океания. Според най-разпространените данни, той се извисява на височина 4884 м. на тропическия остров Нова Гвинея, който се споделя от две държави - Индонезия и Папуа Нова Гвинея.





6. Тропическата гора на Борнео

Борнео е третият най-голям остров в света, като той граничи с Южнокитайско и Яванско море, както и моретата Сулу и Сулавеси. Близо три четвърти от острова се падат на индонезийските провинции Калимантан, огромна част от останалата му територия е заета от малайзийските щати Сабах и Сарауак, а по-малко от 1% е владение на Бруней. На острова се простират гъсти тропически гори, в които живеят над 15 000 известни на човечеството видове растения и животни (някои от тях уникални), което ги прави едно от местата в света с най-голямо биоразнообразие. Заради интензивната сеч в момента само половината територия на Борнео все още е покрита с гори, но те са достатъчно големи, за да осигурят дом и прехрана на немалка популация от застрашени от изчезване видове.





7. Планината Бромо

Гунунг Бромо е активна вулканична планина, която предлага прекрасно разнообразие от природни богатства и забележителности. Тя се намира в източната част на остров Ява и е висока над 2000 м. Планината е разположена сред просторно плато, наречено "Пясъчно море" и е най-известна с красивите гледки на изгрева, когато слънцето сякаш се издига от кратера на вулкана към небето.


2010-01-26 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=212 Съветите са за приятното и безопасно пребиваване в планината към хората, които нямат богат опит, но се интересуват от планините и пешеходния туризъм.

Пребиваването в планината само по себе си, не е опасно. Опасно е несъобразяването с даденостите, метереологичните условия, познанията за избрания маршрут, надценяване на физическата и психическата подготовка на туристите, липсата на самодисциплина, неподходящата екипировка.


Избягвайте да правите преходи в планината сами!

Самостоятелните излизания крият много повече рискове дори и за опитните туристи. Само един инцидент – напр. травма на крак поставя туриста в безизходна ситуация – изключително затруднено или невъзможно придвижване и липса на някой, който да потърси помощ.


Предварителна подготовка

Снабдете се с необходимата туристическа екипировка:

- туристическа раница (с носеща шина или самар);
- подходящи туристически обувки с груб и едър грайфер;
- удобно и практично туристическо облекло и чорапи - не дебели, но ветроупорни яке, панталон или гащеризон. Препоръчително е да са и водоустойчиви. През студените месеци не се препоръчват трикотажни дрехи и джинси. Трикотажът пропуска вятъра, а джинсите стават ледено студени;
- топла връхна дреха – за почивките, вечерта и ранната утрин;
- дрехи и обувки за хижите – свободен избор, но без обувките от прехода;
- шал, шапка и ръкавици – носят се винаги, независимо от сезона
- калци (гетри, калцуни, гамаши) – задължителен през зимните месеци атрибут.
- дъждобрани – за човека и за раницата. При валеж най-важното е да се запази сух багажа;
- специални високопланински или слънчеви очила - носят се независимо от сезона;
- добре подбрани кремове за лице с висок фактор на защита от слънчевото греене
- документи и пари;
- шише за вода – пластмасово;
- електрическо фенерче - с резервни батерии и крушка;
- туристически нож;
- лекарства от първа необходимост;
- храна - чистият въздух и физическото натоварвяне изострят апетита. Добре е храната да не е обемиста и тежка, да е трайна и висококалорична. Желателно е диетите за отслабване да се преустановят за периода на прехода. Изключително редки са случаите турист да се завърне от планината напълнял;
- карта, компас, пътеводител;
- въже;
- специфични принадлежности за зимни преходи – пикели, щеки, котки, карабинери, снегоходки, ледокоп, индивидуалнен лавинен уред, ако нямате такъв не забравяйте други помощни средства - лавинен шнур, лопатка, сонда;
- мобилен телефон с добре заредена батерия, GPS;
- ако смятате да нощувате на палатка, проучете подробно задължителната екипировка за устройване на бивак;
- задължително си направете планинска застраховка.


Подреждане на раницата

Всичко се поставя в полиетиленови пликове. Откъм гърба се поставят меки материи (дрехи) и се внимава нищо да не убива. Във външните джобове на раницата се поставят вещи към които е необходим бърз достъп – дъждобран, сандвичи, карта, компас, фотоапарат. След като раницата се изпълни, ремъците се прогонват по такъв начин, че тя да стане възможно най-удобна. Необходимо е да се има предвид, че хлабавите ремъци водят до претърквания и охлузвания по кожата, а прекомерно стегнатите затрудняват кръвоснабдяването на ръцете и краката. Тежеста на раницата трябва да съответства на възможностите на туриста.


Избор на маршрут

1. Проучете добре дължината и времетраенето на маршрута (км и часове), денивелацията, наличие на трудни и опасни участъци, наличие на населени пунктове, хижи, заслони, водоизточници, основни ориентири (върхове, пътища, гори), възможности за излизане от маршрута (долини, коларски пътища, села), график на движение на транспортни средства, места за евентуално принудително бивакуване, осигуряване на храна, нощувки. Състоянието на терена (непосредствено преди тръгването). Проучването се прави с помощта на карта, пътеводители, информация от хижи и ПСС, кроки и азимутна таблица, консултация с местни жители, по-опитни туристи, водачи, скици, схеми, фотоснимки и чрез личен оглед. Необходимо е да се съобразят физическите възможности с продължителността на преходите, метеорологичната обстановка, пресечеността на релефа и т.н. тоест с трудността на прехода. Планът следва да е едновременно предизвикателен - със забавни за участниците идеи и моменти и безопасен. Необходимо е да се мисли еднакво за оптималното удоволствие от похода и за неговата сигурност, като се отчитат постоянно възможностите на всеки участник.

2. Запознайте се с опасностите в планината и в района на преходите и причините, водещи до инциденти, за да може да ги откривате своевременно. Не бъдете самонадеяни.

3. Ако нямате достатъчно опит, задължително избирайте добре маркирани маршрути маркировка. Най-сигурно и безопасно за всеки поход, изкачване или експедиция да имате опитен планински водач.

4. Преди тръгване задължително се осведомете за прогнозата за времето през конкретния период в региона на прехода от надеждни и сигурни източници - сайта на ПСС, специализилани метеорологични сайтове, телевизия. Не тръгвайте при явни признаци за разваляне на времето, 2-3 дни след обилен снеговалеж, в мъгла, при много ниски температури през зимата и при силно изразена лавинна опасност.

5. Имайте пред вид, че времето в планината търпи резки и неочаквани промени. Следете постоянно информациите на ПСС за състоянието и промените на времето Информирайте се за работата на лифтовите съоръжения и лавинната опасност.

6. Съобщете на близки и приятели за вашето намерение- точни дати на тръгване и връщане, места, където ще пребивавайте. По време на преходи поддържайте често връзка поне с един свой близък.


Темпо, време и правила за придвижване в планината

В зависимост от физическата подготовка и опита на ден могат да се преодолеят до 25-30 км. При равен терен средната скорост на трениран пешеходец е около 4-5 км/ч. При големи денивелации това разстояние намалява. Известно е, че за един час с раница, в планината се преодоляват при изкачване около 300 м, а при слизане около 500 м денивелация.

1. Тръгвайте винаги рано сутринта, препоръчително е основната част на прехода да бъде преодоляна до обяд. През зимата е желателно дневният преход да завършва до 15 часа.

2. Напускане на изходен пункт по тъмно се допуска само при добро познаване на пътя, предстоящ дълъг дневен преход, опасност от измръзване (през зимата), а при лошо време само при спасителна акция.

3. Движете се с умерено темпо. Бързото придвиждане (на откоси), комбинирано с по-чести и големи почивки предизвиква по-голяма умора отколкото умерения ход. Не бива да се усеща недостиг на въздух или да се стига до прекомерно учестяване на дишането. Желателно е, в началото на прехода, темпото на придвижване да е по-слабо, за да могат дихателната и сърдечно-съдовата системи да се приспособят към натоварвенето. Това правило важи и за първите минути от тръгването след направена почивка. При спиране – темпото постепенно намалява.

4. Не спирайте дишането си, когато се изкачвате. Избягвайте пеенето, крещенето и разговорите на висок глас. Тези действия смущават дишането, което допълнително е затруднено и от разредения планински въздух.

5. Съобразявайте скоростта на придвижване с наклона на терена, с метеорологичните условия, както и с физическата си подготовка. При групови преходи темпото се съобразява с възможностите на най-слабо подготвените участници. Не трябва да се допуска разкъсване на групата.

6. Разпределете добре местата и времето за почивки.

- Първа почивка – прави се в рамките на десетина минути от тръгването и служи за прогонване на раниците и събличане на излишното облекло.

- Последващи почивки – почивки до десетина минутни, които се правят приблизително на 50 минути ходене. Това не е абсолютно правило, дадените времена зависят от атмосферните условия и сложността на терена.

- Едноминутни почивки – целта им е да се урегулира дишането, да се успокои пулса и да се поотпуснат пренатоварените мускулни групи. Правят се предимно при преодоляване на много стръмни участъци. При тези почивки раниците не се свалят, не се пуши и не се сяда.
Обедни почивки – по-продължителни почивки, които зависят от графика на придвижване и от метеорологичните условия. През зимата вместо една продължителна почивка, могат да се направят няколко по-кратки почивки за хранене (хранене "на крак").

При летни преходи е препоръчително обедната почивка да се направи в най-горещите часове на деня.

7. Правилният режим на натоварване, хранене, пиене на вода и почивки по време на преход са от изключително значение за поддържане на нормалното функциониране на органите и системите в човешкия организъм. Обилното пиене на течности затруднява работата на сърцето и бъбреците, предизвиква обилно потоотделяне, при което количеството на редица ценни соли намалява. Не прекалявайте с консумирането на вода. Вода не се пие толкова поради появилата се жажда, колкото поради обстоятелството, че гърлото постоянно засъхва. За препоръчване е в такива случаи да се приема нещо, при което се получава обилно слюноотделяне – лимонов сок или кисели бонбони.

8. Не допускайте съкръщаване на пътя за сметка на сигурността. Избирайте най-безопасния път в зависимост от конкретните условия- състояние на участниците в прехода, структура на терена (склонове, улеи, сипеи, ронливи скалисти участъци), структура на снега през зимата, метеорологични условия.

9. Избягвайте слизане и изкачване по склонове и улеи с ронливи камъни и сложни участъци без абсолютна увереност в здравината на опорите и собствените си сили.

11. Не събаряйте камъни по склоновете.

12. Спазвайте предупредителните знаци в планината.

13. Не викайте безпричинно в планината. Особено през зимата това крие опасности от откъсването на лавини.

14. За по-голяма сигурност съобщавйте за вашите преходи в поделенията на ПСС.

15. Регистрирайте се в хижите по маршрута.


Техника на придвижване по различен терен

Всеки туристически маршрут в планината обикновено преминава през различни видове терени - тревисти или заледени и заснежени склонове, изкачвания и слизания с голяма денивелация, сипеи, високопланински реки, траверсиране и др. По различен начин се натоварват ставите и мускулите в човешкото тяло и когато се преминава даден терен с раница, особено и когато е по-тежка. Движението с раница предизвиква естествено привеждане стойката на тялото. Така се постига снижаване на центъра на тежестта. За да ви е наистина приятно в планината, да преодолявате различни по вид терени и препятствия по време на вашия преход с минимално натоварване и максимална сигурност е добре предварително да се запознаете с различните видове стъпки и техники в планинския пешеходен туризъм. Това може да направите от специализирана литература или от по-опитни туристи.


Туристическа маркировка

Всички туристически пътища, водещи до туристически, алпийски и други обекти, като: туристически хижи, туристически или алпийски лагери, водоизточници, върхове и планински била, пещери, природни феномени, архитектурно-исторически и етнографски обекти и др., в планините са обозначени със специална маркировка.
За да избегнете изгубване или отклоняване от набелязаната цел, преди да предприемете преходи е задължително да имате познания за туристическата маркировка.

В зависимост от това дали указва лятна или зимна пътека, тя бива два вида:

1. Лятна (лентова) – триивичест по хоризонтал квадрат с размери 10 х 10 см. Горната и долната ивици са бели (или жълти) и показват, че маркировката е туристическа (горските и ловните малкировки са двуивичести). Средната ивица е с различен цвят за различните маршрути. Места, където се срещат няколко маркировки с различен цвят представляват кръстовища на пътеки.

2. Зимна – метален кол на жълти и черни хоризонтални ивици. Поставят се на места с липсваща или намалена лавинна опасност. През зимата придвижването става единствено по зимните пътеки. При мъгла, това също е за предпочитане, защо коловете се забелязват по-лесно.

По подробно с видовете маркировка и маркировъчните знаци всеки начинаещ турист може да се запознае от Правилника за маркировката на туристическите пътища в Република България в сайта на БТС.


Ориентиране

1. С компас – буквите N, S, E, W са съответно cевер, юг, изток и запад.

2. По слънцето – при изгрев то е на изток, при залез е на запад, а в 12 часа - на юг.

3. По полярната звезда – тя се намира винаги на север.

Направление: север – юг:

­- изходите на джамиите - ЮГ
- годишните кръгове на пъновете са по-развити (по широки) - ЮГ
- кората на дърветата е по-груба - СЕВЕР
- на боровете кората е по-светла - ЮГ
- иглолисните дървета имат повече смола - СЕВЕР
- мравуняците са разположени до самотни дървета - ЮГ и по-полегат е склона им - ЮГ
- в края на август зрелият слънчоглед гледа - ЮГ
- повече сняг се задържа по склонове - СЕВЕР
- мъхът по дърветата и скалите е разположен - СЕВЕР
- по обед слънцето - ЮГ
- полярната звезда – СЕВЕР

Направление: изток – запад

­- олтарите на православните църкви гледат - ИЗТОК
- надгробните плочи на християните гледат - ЗАПАД
- слънцето изгрява – ИЗТОК, а залязва – ЗАПАД (всеки час слънцето се движи с 15 градуса)


Предсказване на времето

Според температурата

- Времето ще е хубаво когато през деня е топло, а през ноща е студено; когато след дъжд е хладно; когато през нощта в гората е значително по-топло, отколкото в полето;
- Разваляне на времето когато надвечер и през нощта е топло; когато след дъжд е топло.


Според атмосферното налягане:

- когато се повишава, времето ще е хубаво;
- когато се понижава предстои лошо време.


Според вятъра

Времето ще е хубаво - когато вятърът денем се засилва, а през нощта спира;
през деня в долината духа от долу на горе, а през нощта – обратното.
Разваляне на времето - привечер и през нощта вятърът се засилва.
Според небето
Времето ще е хубаво - когато небето е тъмносиньо и високо.
Разваляне на времето - когато небето е ниско, мътно, сивеещо.


Според облаците

Времето ще е хубаво когато - сутрин е ясно, през деня има купести облаци, които надвечер изчезват; купестите облаци се движат по посока на вятъра; при пръснати облаци;
Разваляне на времето - облачността привечер се уплътнява; облаците се движат срещу вятъра; при изгрев слънце се появяват купести облаци над планините, които изчезват и около 9 часа отново се появяват; слоесто дъждовни облаци; купестодъждовни облаци.


Според изгрева и залеза

Времето ще е хубаво, когато изгревът е лимоненожълт, златист, а залезът е в същите цветове и слънцето залязва в безоблачно небе
Разваляне на времето- когато изгревът и залезът са кървавочервени и слънцето залязва в облаци.


Според звездите

Времето ще е хубаво, когато звездите блестят слабо и стоят високо.
Разваляне на времето- когато блестят силно и стоят ниско. Небосклонът е обсипан със звезди.


Според сутрешната роса

Времето ще е хубаво, когато сутрин има голяма роса.
Разваляне на времето- когато росата сутрин е малка.


Според мъглата

Времето ще е хубаво, когато слиза по склоновете на планината.
Разваляне на времето- когато мъглата се изкачва се по склоновете.


Звук

Времето ще е хубаво, когато ясно се чуват звуците, издавани отдалеч.
Разваляне на времето- когато ехото се повтаря многократно.


Дим

Времето ще е хубаво, когато димът се издига се високо.
Разваляне на времето- когато се стеле ниско.


Според животните

Времето ще е хубаво, когато птиците летят високо.
Разваляне на времето - когато птиците летят ниско, врабците се къпят в пепелта, свраките и гарваните летят на ята, мравките се крият в мравуняка. 2010-01-20 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=211

Утре е Денят!


Явно съм включил и своя вътрешен будилник, защото се събуждам няколко секунди преди часовникът да възвести Великия ден.

Ставаме от леглата и вместо строгото разпределение на времето започва едно суетене – в трапезарията няма топла вода за чай… къде са витамините… да закусвам ли или не… ами тоалетната… Слава, руският ни водач, предупреждава, че след десет минути машината ще чака с включен двигател и аз започвам най-трудното – връзването на котките!

Сгънат съм на две, почти не мога да дишам и с труд усуквам множеството ремъци и въжета около железата. От това ще издържат ли котките през следващите 10-12 часа без да паднат, до голяма степен зависи изходът на приключението ми тук. А то е твърде амбициозно – да се опитам да изкача Елбрус, най-високия връх на Европа!




Kарта на класическото изкачване на Елбрус


Вече съм готов, грабвам раницата и щеките, внимателно слизам по хлъзгавите метални стъпала, покрити с малко нощен сняг и се качвам предпоследен на раттрака. Докато чакаме последния, оглеждам любопитно обстановката.

“Пътническият” отсек представлява три пейки, във формата на буквата “П”, разположени зад кабината на водача на верижното превозно средство и е напълно открит за природните стихии. Събира до десет човека, но краткото пътуване с това чудо не е никак евтино!

И последният от групата се качва, машината изревава и ни понася нагоре към неизвестното. Предстои леко, половинчасово изкачване на първите 1000 м. денивелация сред снеговете. Двигателят бучи, супершироките вериги лесно преодоляват утъпкания от вчера сняг и раттракът се носи по 30-градусовия наклон с около 7-8 км/ч. Силните фарове откриват в тъмата странни форми от преспи сред безкрайното снежно поле, които после се скриват, за да се открият след миг нови.




Последният оазис на удобството - Бочките


Държа се с една ръка за някаква дръжка и от наклона постепенно се плъзгам назад по пейката. Не изглежда много студено, може би защото няма вятър, но със сигурност е под минус 10 градуса. Целите сме опаковани в пухенки, щурмови якета, качулки и ръкавици и чакаме решителния миг. Скоро подминаваме Приюта на 11-те, после няколко светлинки от челници на по-ранобудни от нас, поели нагоре и след малко раттракът завива. Дотук е, оттук нататък са Скалите на Пастухов, Косая полка, Седлото и … Върхът!

Кратко изсвирване за поздрав и успех и машината постепенно заглъхва надолу в тъмнината. Светлото петно от фаровете става все по-малко и далечно. Часът е 2:35. Часът на истината!

Всички челници вече светят, щеките се забиват в снега и водачът тръгва начело по стръмния склон. Само след няколко метра изкачване и вече дишам учестено. Предвидливо съм извадил всичко ненужно от раницата, но височината е 4700 м. и дробовете се задъхват без кислород. След минути вече ми се иска да спрем за почивка, но няколко по-дълбоки вдишвания подобряват за кратко нещата. Знам, че това ще трае часове наред в тъмнината и затова се опитвам да мисля за друго. Отвреме-навреме водачът ни прави кратки спирания за по няколко секунди и аз започвам да броя крачките до тях. Понякога спираме след петдесет крачки, но по-често само след десетина, дори три-четири.




Старият, изгорял Приют на 11-те


Котките хрущят в твърдия сняг, щеките се забиват с тихо свистене, но над всичко чувам собственото си учестено дишане. Само понякога, някъде сред тъмното ледено поле, се чува дълбок протяжен звук, нещо средно между далечен вълчи вой, вик на умиращ елен и писък на птица. Това е ледникът, който е жив и се приплъзва по твърдото скално тяло на Елбрус.

Опитвам се да стъпвам в следите на предния, челникът ми осветява тясна ивица от пъртината и съм се съсредоточил в дишането си. Височината се увеличава, равно няма никъде, задухва и силен, студен вятър и нещата се влошават. Облечен съм с щурмово горатексово яке с качулка, шапка, два полара, ръкавици, но вятърът не признава. Вероятно вече е под минус 20 градуса и добре, че вятърът постихва на моменти. На кратките почивки възвръщам част от силите си, но бързо изстивам, а стръмното няма край! Закопчал съм качулката и погледът ми е ограничен само в светлото петно от челника ми и крачещите пред мен обувки с котки. Понякога надигам глава, колкото да видя безкрайния тъмен склон, чиято неясна граница се определя само от блещукащите звезди някъде далече и високо пред нас. Отвреме-навреме скрити зад хоризонта, сигурно чак над Черно море, пробляскват светкавици, за които се надявам да си стоят там и да не идват насам.

Като добър знак отбелязвам за себе си изгряването на източния хоризонт на “моето” съзвездие Близнаци.




Косая Полка и Източният Елбрус


Слава Богу, облаци и мъгли няма. Атмосферните условия са добри, остава само да вървим напред и нагоре. Трудно е, а и знам, че върхът иска жертви, но аз ги виждам само като усилие да преодолееш себе си, умората и изкушението по топлото легло, а не в лишаване от най-ценното – живота! Дълбоко в себе си вярвaм, че ще направя всичко възможно в критична ситуация да се върна жив.

Краткото намаляване на стръмнината на склона е свършило и водачът започва да прави серпантини. Изкачването е безкрайно и вече ми се иска изгревът да прогони тъмнината, за да виждам по-широка панорама пред себе си. Желанието ми, обаче не може да се сбъдне нито в четири, нито в пет, нито дори в шест часа и това е донякъде добре, защото при слизането ни обратно през деня виждам откъде сме минали!

Това е мястото, което водачът ни чистосърдечно и ясно нарича “трупосборника”. Подхлъзналият се по стръмнината извън пътеката кандидат-покорител на Елбрус, който не успее да забие котки или пикел във фирнования сняг, няма шанс! Чака го все по-бързо и по-бързо хлъзгане стотици, а може би и хиляди метри, докато някоя широка пукнатина, там долу, не го погълне завинаги.




Красивият четирихилядник Ушба


Слава ни беше разказвал, че при спасителни операции, хора са се спускали с въжета в пукнатини, дълбоки до 200-300 метра, които долу се разклонявали в страшен лабиринт, но никога не са откривали и следа от жертвите. Точно като жестоко чудовище, ледникът безпощадно взема своя дан всяка година.

Вече сме по траверса на Източния Елбрус, т.нар. Косая полка (Кривата лавица). Темпото ни е добро и за височината от над 5000 м. се чувствам добре. Сещам се, че съм над височината на считания доскоро за най-висок връх на Европа Монблан (4807м.) и леко се възгордявам от себе си. Имам нужда от малко самочувствие, тъй като кислородът намалява и все повече заприличвам на риба на сухо.

На изток небето зад гигантския конус на Източния Елбрус леко посивява, но до изгрева е още далече. Катерим се вече повече от три часа, а края му не се вижда. Най-после, малко след шест, когато вече съм загубил всякаква надежда и започвам да се питам какво всъщност правя тук, наклонът постепенно намалява. След широк завой надясно влизаме между двата огромни купола на Източния и Западния Елбрус и спираме.




Изгревът


Това е Седлото. 5400 м.н.в.!

Тук Слава обявява почивка за чай и дава указания за последното изпитание. Никакъв излишен багаж нагоре, или пикел или щеки! Избирам щеките, пикел никога не съм ползвал. Бавно поемаме по посока на изсветляващия връх по стръмния 40-50 градусов наклон. Тук почивките са по на десетина крачки и влизащия в дробовете ми въздух почти се среща с излизащия. Силите ми намаляват бързо и сега съвсем ясно чувствам всичко, което съм чел за големите височини.

Едновременно с това, обаче се надига и едно друго чувство, чувството, че вече съм близо, че съм преодолял толкова много и че не си заслужава точно сега да се отказвам! Отсреща, на няколкостотин метра, се издига Източния Елбрус, който е само с 21 метра по-нисък от Западния и ми е добър ориентир до какво ниво съм стигнал.




Слънчевото утро


По-надолу, между двата исполина, вече белее морето от облаци, покрило по-ниските върхове, като само няколко четирихилядника срамежливо подават белите си чела отгоре. Гледката е страхотна и бих се чувствал като великан, ако не беше това изтормозено дишане!

Внезапно, някъде високо над мен се очертава ярка оранжева ивица и Елбрус пламва като факел. Ивицата бързо слиза надолу по склона, разпръсвайки сумрака и носейки нещо, което дълго, дълго съм чакал!

Вече е време да потърся глетчерните слънчеви очила и крема против изгаряне, когато най-близкият от групата ме вика. Получил е измръзване на пръстите на краката, което на тази височина може да е фатално! Излизаме на слънце и след 15-20 минути жестоко разтриване на голите стъпала, кръвта стопля измръзналите места.




Последни метри


Изморен съм от усилията, но вече се досещам, че по този начин Елбрус ми позволява да го изкача и отново тръгвам нагоре. След половин час излизам на широко плато, по което като замръзнали вълни се редуват навяванията на снега от вятъра. В западния му край е кацнало малко възвишение, на което виждам хора и вече знам, че това е Той – Елбрус!

По средата на платото срещам Доктора, който ме успокоява, че след десет минути съм горе. Не е за вярване, но наистина преодолявам последните двеста метра за десетина минути, спирам изтощен в подножието на възвишението и поемам дълбоко въздух. Отгоре ми викат, хайде, давай, давай и аз тръгвам на последен щурм!

“Давай, давай, ама въздухът не стига!” – не знам мислено или гласно извиквам, правя последната крачка и … вече съм горе!!!
ЕЛБРУС ! ВЪРХЪТ ! Покривът на Европа ! 5642 м. !
Каквото и да кажа ще е слабо!
Усещам как умората мигновено е изчезнала, възторгът взривно е разпилял всички други чувства и ми се иска да извикам: “Хора, аз успях! Преди мен са го правили хиляди, но сега и АЗ го направих!”




Платото на Елбрус с най-високата му точка


Дишането ми се нормализира, хвърлям раницата и щеките и се оглеждам. Намирам се на малка, неравна, наклонена площадка, не повече от десетина метра, с малка пирамидка в горния си край. Околовръст се е ширнало бялото плато на Елбрус, а панорамата под него ме изпълва с благоговение. Навсякъде малки и големи върхове, пробили с челата си океана от облаци до края на света!

Приемам поздравленията на всички, които са горе и вече е време за снимки. Грабвам трибагреника от нечии ръце, разпервам го на вятъра и дори забравям да си сваля качулката и очилата от вълнение!

Известно време щракам наляво и надясно, но постепенно възторгът ми намалява. Няма как да предам величието и красотата на гледката наоколо! Защото фотографията, това толкова мощно оръжие, понякога е напълно безсилна да предаде красотата на света около нас. Защото тя, Красотата, не е само в образа, а е в цялостната хармония между образ, звук и движение, свежестта на въздуха, уханието на снега, биенето на сърцето, топлината на кръвта в тялото и още стотици други неща!…




Поглед от върха


И ми се струва, че знам защо е така. Сигурен съм, че за да може човек да усети и попие истинската красота около себе си трябва да положи усилия, за да стигне до нея! Трябва да даде и нещо от себе си! Затова се радвам, че сега вече и аз имам своя Елбрус и никой не може да ми го отнеме!

…Време е за слизане. Поздравявам на свой ред няколкото шведи, качили се след мен, хвърлям последен поглед на величествената картина на първенеца на Стария континент и поемам надолу. Оттук нататък ще ме вълнуват обикновените човешки чувства, като например ще успеем ли да слезем навреме, преди да спрат лифта или ще го изтървем…

“Най-трудното на всяко изкачване е слизането!”




Поглед към Кавказ с обсерваторията на преден план


И преди съм чувал този афоризъм на алпинистите, но днес усещам на собствения си гръб силата и правотата на тези думи. Слизането от Елбрус за мен се превръща в малък кошмар, който ще запомня за цял живот!

Спускането до седлото не е чак толкова трудно, тъй като още съм подвластен на еуфорията от изкачването. Но оттук нататък започват проблемите. На седлото вече съм силно изтощен и сядам да изпия един чай и да отпочина. Уви, нито успявам да възстановя някакви сили, нито да хапна нещо. Шоколадовият десерт остава недояден, а чаят недопит. Изобщо не ми се става от снега, а няколкото метра до пикела изцеждат и последните ми сили. На всичкото отгоре в стомаха започва да ми се гади, явен признак на височинната болест!

Групата вече е поела надолу, оставам само с Владо, който усеща, че нещо не е наред и ме изчаква. С мъка ставам, хващам щеките и тръгвам по равната все още пътека към Косая полка. Надолу ме чакат още 1700 м. денивелация и пълно изтощение в най-добрия случай! Единственото, което пулсира в главата ми е, че тук няма спасение, трябва на всяка цена бързо да се спусна надолу!




Вулканични образувания в подножието на Елбрус


Следващите 600-700 метра не са за описване! Клатушкам се по стръмното, котките се забиват във вече омекналия сняг, щеките са единственото, което ме държи прав и всеки момент очаквам да се спъна и падна. На всеки десетина минути се отпускам безсилно в снега, докато хладината му ме освести малко, а Владо търпеливо чака отстрани. Стомашната история се задълбочава, затова не си позволявам дълги почивки. По надолнището единственото, за което внимавам е ако падна, поне да не е надясно, към “трупосборника”, а наляво, към склона!

След безкрайно дълго време по-надолу виждам Скалите на Пастухов и след двайсетина минути достигам първите камъни. Там ни чака Слава, леко разтревожен от закъснението ни. Изпивам набързо някакви хапчета и няколко чаши чай и идвам малко на себе си. Долу всичко се вижда като на длан – двете скални ребра, между които се извива пъртината, Приюта, Бочките, обсерваторията. Само, че това са още 1000 м. денивелация, които не знам как ще измина.

Внезапно, на около 4500 м., настъпва леко подобрение. Слънцето, обаче пече жестоко, жегата е голяма и трябва да намаля дрехите. Използвам случая и колкото и да нямам сили се намазвам дебело с крем. На тази височина и при това слънце може да се върна с прегоряла пица, вместо с лице!




Елбрус по залез


Колкото по-надолу слизаме, толкова нещата се подобряват. Вече съм наясно, че изтощението е в резултат на височинната болест и на малкото течности, които съм поел, а не толкова на самото изкачване. След половин час навлизаме в приятно прохладната мъгла, която се стеле отдолу-нагоре и аз вече съм друг човек. Дори започвам да отговарям на оптимистичните забележки на Владо, имащи за цел да повдигнат посмачканото ми самочувствие. На петстотин метра от Бочките вече говорим и ходим нормално, въпреки умората, а в самия лагер влизаме в 12:00 часа, смеейки се и с един час по-рано от очакваното!

Боже мой, какъв невероятен връх!

Само след час и половина сме на 2100 м.н.в., сменили сме три лифта под погледите на руски туристи, които недоверчиво и с уважение подпитват: “Ама вие наистина ли качихте Елбрус?!”




Сутрешни мъгли над Кавказ


Следва баня и бръснене на шестдневната брада, лека разтоварваща разходка и тържествена вечеря за победителите. Вечерта сънят ми е дълбок и несмущаван нито от кошмари, нито от героични спомени. Просто спя!

Оттук нататък всичко тече по предварителната програма – сутрешното микробусче до Налчик, обиколка из местния пазар за доизхарчване на останалите рубли, нощния влак до Ростов на Дон и дори двучасовото закъснение на полета до Истанбул поради гъстата мъгла.

Смятах, че вече всички вълнения са приключили и не очаквах да видя отново Върха. Но го видях – отдалече и отвисоко!




Облаци над Кавказ


Половин час след излитането самолетът наклони крило и далеч, далеч, някъде в средата на безкрайния кавказки хребет, единствен пробил облаците, над всичко се извисяваше Той! Гледах го дълго, чак докато остана назад, зад крилото и си припомнях часовете на изкачването. Не почувствах гордост от това, че съм го изкачил, а само радост, че бях там, до него, че бях част от Него! 2010-01-15 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=210


Загадъчен и примамлив, подземният град е мотив, често използван в научната фантастика. Но два турски града представят един от многото случаи, в които реалността надминава фантазията.

Подобно на общество от истински хора-къртици, жителите на централен Анадол са развили идеята за живота под земята до крайност.

Открит на повече от 30 м под земната повърхност, древният град Деринкую вероятно е най-впечатляващият от намерените в областта подземни градове. Според археолозите този обширен подземен комплекс от тунели и стаи някога е предоставял сигурно убежище за около 100 000 души.

Деринкую е открит случайно през 1969 г., когато жител на Кападокия, работещ върху разширяването на пещерния си дом, разбива стена и открива мистериозна стая, изсечена в скалата до жилището му.

Вдъхновен от находката, човекът продължил да копае, разкривайки едно след друго дълбани в скалата пространства. Това откритие дава началото на едно от по-интересните археологически приключения на миналия век.

Археолозите са проучили обширно пространство от 40 м под повърхността, разкривайки внушителен брой изсечени в скалите жилища. Но според някои изчисления има още много за проучване, тъй като се смята, че градът се простира най-малко на 80 м в земята.

При все че тази популярна туристическа дестинация предлага осем нива на подземни приключения за желаещите да проучат Деринкую, има още 10 или 12 нива, които засега само археолозите имат право да изследват. Общият брой нива на града все още не е известен.


Сигурно убежище

Тези подземни жилища, които не са били предназначени за постоянно обитаване, са функционирали като временни укрития във времената, когато градът на повърхността е бил под обсада. Те са проектирани така, че десетки хиляди души са могли да живеят под земята в продължение на месеци, защитени от атакуващите армии.

За да осигурят продължителния престой за толкова много хора, създателите на Деринкую включили над 50 вентилационни тръби в плановете на града. Освен многото нива, той разполагал и с естествена подземна река, която да помогне да бъдат посрещнати нуждите от вода на неговите жители.





Изсичането на една единствена стая в тази подземна скала с примитивни сечива би било трудоемка задача, но този просторен град има обширен лабиринт от зали, които свързват стаи, градските зони и различните нива. Има дори коридор, дълъг 1,3 км, който свързва Деринкую с друг, още по-древен град – Каймаклъ.

В Деринкую има стаи за всички онези ежедневни занимания, на които тези древни хора са се наслаждавали, докато са били на повърхността. Има маси, кухни, трапезарии, механи, резервоари за вода, хранилища, изби за вино и олио, както и училище. Има дори и места за богослужение, в това число параклис с размери 9х20 м, с приблизително триметров таван.

Имало е осигурени условия за много семейства, както и място за домашни животни, ферма и достатъчно фураж поне за половин година. Кухненската фурна присъства и в двата града, а в случая на Каймаклъ някои от коридорите са украсени с византийски картини.


Система за сигурност

Тъй като тези подземни градове са служили като убежище от чуждестранни нашественици за периоди от няколко месеца, да се държат неканените гости отвън е било от първостепенно значение.

Деринкую разполага с огромни подвижни порти под формата на много тежки каменни дискове, дебели почти 60 см и с диаметър над 180 см. Тези порти можели да се изтъркалят настрана, за да могат хората да влязат, и да се затворят, за да държат враговете отвън.

Тъй като са били изсечени в продължение на много векове, тези удивителни подземни градове в действителност са продукт на няколко култури.

Каймаклъ, например, е бил конструиран между 5-ти и 10-ти век. Въпреки че цялостната му структура е много по-стара от тази на Деринкую – чийто първоначален строеж е през 7в. от фригийците – много археолози смятат, че първото ниво на Каймаклъ може да е било построено от хетите около 1400 г. пр. Хр.

Намерени на археологическата площадка доказателства предполагат, че тези жилища първоначално може да са служили на оцелелите хети, когато тяхната империя била унищожена от тракийските нашественици. 2010-01-13 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=209


Осмото чудо на света е сурово приключение, което завинаги ще промени представата ви за наземно пътуване: хиляди завои, десетки тунели, стотици полутунели, безброй висящи мостове, зловещи канари и бездънни кратери са естествен декор на този неповторим път през азиатските планини. Макар че я наричат магистрала, ширината на платното е не повече от седем метра и според европейските стандарти този път би се отнeсъл към второстепенните артерии. Специално този път обаче не само че не е второстепенен, ами е единствената пътна връзка между Китай и Пакистан.

Трасето не е избрано от съвременните инженери. Хилядолетия наред Пътят на коприната е свързвал Кашгар с Пакистан, като е следвал най-логичния и проходим път през най-високите планини на планетата. Пътувайки, можете да видите снежни гиганти като Нанга Парбат (8125 м), Ракапоши (7788 м), Диран (7266 м). Недалеч от сливането на реките Индус и Гилгит се намира и така наречената Тройна точка - мястото, където се докосват трите най-високи планински системи в света: Хиндукуш, Каракорум и Хималаите.

Строителството на съвременния път започва през 1959. Двете правителства си стискат ръцете и започват градежа с голям ентусиазъм. Строи се почти без машини, с непрекъснати взривове и ръчен труд на повече от 30 000 работници, войници и офицери от инженерните батальони на армията. Асфалтът се смесва и бърка на място. Застила се ръчно, тъпче се с мини валяци. Единствените машини са камионите, които докарват желязо, чакъл и други материали. Срутванията на гигантски скални маси и лавините от кал са всекидневие. В кошмарните условия за труд и поради строителни инциденти загиват стотици строители. Имената им са изписани с дребен шрифт на десетките паметници, които са построени на много места покрай магистралата. Според една от по-черногледите статистики всеки километър построен път е коствал по един човешки живот.

Общата дължина на пътя е 1280 км. Най-високата точка е проходът Кунджераб на границата между Китай и Пакистан – 4693 м. Проходът е отворен за преминаване от 1 май до 30 ноември, но тежките зими и големите снежни преспи често скъсяват този период.

Официалното откриване на пътя става през 1978 г. Построяването му практически отваря вратите на търговията и свободното придвижване на хората, които живеят в изолираните северни райони на Пакистан, като ги свързва с Китай. Не случайно китайците наричат магистралата "Големият път на приятелството".

Покрай пътя живеят различни племенни групи - уйгури, таджики, киргизи, хунзи, балти. Магистралата Каракорум за тях е единствената артерия за икономическо развитие и пътуване. Пътят за пръв път позволява и достъпа на туристи до това екзотично и безценно, но крайно забутано място.

Пътуването става с малки автобусчета, камиони или джипове. Всички са пълни до краен предел - хора, стока, добитък, материали. Пътуването е бавно и мъчително. Разстоянието между две точки се измерва в часове, а не в километри. Средната скорост е по-малко от 40 км/ч, а кормуването е слалом между паднали канари, кратери и блокирани участъци. Най-чести са висящите мостове, по които преминава само по едно возило. Камионите обикновено са надстроени с дървени конструкции, но това нарушава стабилността им и те често се обръщат по завоите. Пътна помощ няма, всичко се разглобява на място, връща се на колела и пак се сглобява.

Магистралата е стратегическа артерия и изисква всекидневна поддръжка. Местните жители работят непрекъснато, за да разчистват срутванията и пропаданията. На всеки петдесетина километра има военен пост с бариери и заграждения. Записват се всички данни на хората и превозните средства, които преминават в двете посоки. Целта е повишаване на сигурността и контрола върху превозваните стоки. Джип с въоръжени войници и офицер съпровожда автобусите с туристи в участъците, където се предполага, че се срещат екстремисти. И това не се прави проформа. Под прикритието на нощта наистина може да стане отвличане на камион със стока или на туристи за откуп.

На път за Скарду, столицата на Балтистан, вече пет пъти съм преминавал по каракорумската магистрала. И всеки път се удивлявам как този път въобще продължава да функционира. Той никога няма да стане безопасен, дори по нашите стандарти. Условията в планините са брутално сурови и природата си взима своето. Завоите, дори и над големи пропасти, са напълно необезопасени. Всяка секунда невнимание или опасно разминаване може да завърши със смъртоносен полет отвисоко. Местните шофьори са опитни, но много от тях карат по повече от денонощие без сън. Клаксонът е почти толкова важен, колкото педалите и воланът. Всички камиони и големите автобуси се движат с помощник-шофьор, който служи за навигация по време на сложни разминавания в тесни участъци, бутане на паднали камъни, разправия с други шофьори, купуване на закуски и вода и какво ли още не.

През 2007 китайците решават да разширят пакистанския участък от магистралата и командироват инженери, тежка строителна техника и технически надзиратели. Работата върви бавно и тежко, но именно с подобна упоритост и настойчивост е построена и Великата китайска стена, нали така. Целта на милионната инвестиция е подобряване на условията за преминаване на по-големи камиони с китайска продукция, т.е. стимулиране на износа. От това печелят и двете страни, но преди всичко местните жители, за които години наред снабдяването с елементарни битови стоки и храни е бил сериозен проблем.

Преминаването по Каракорумската магистрала е едно от най-вълнуващите преживявания, които може да предложи съвременният свят. Цветните картини, ярките контрасти, суровата природа и смайващите гледки превръщат този път в незабравима туристическа дестинация от приключенски тип. Пътуването може да отнеме дни, дори седмици. Зависи какво търсите. Но е сигурно, че всеки ще намери нещо за себе си. 2010-01-12 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=208


Който обича ските, обикновено обича и зимата. Който не кара ски, често мрази зимата, студа и не изпитва никакво желание за почивка в зимни курорти.

Това обаче може да се промени, ако не гледаме на планинските курорти като на място само за скиори. Защото понякога те могат да предложат значително повече.


Активни от другата страна на пистите

Ходенето по маршрути изживява бум в наши дни. Каринтия с голямото разно­образие на планински върхове и възможностите за изкачвания с различна степен на трудност дава добри предпоставки. Все по-харесвани са разходките със снегоходки – например с професионалните водачи от Националния парк "Тауерн Кернтен" човек може да научи много за природата и животинския свят в региона. Има голям брой писти, предназначени за спускане с шейни, както и голям брой писти за бягане в най-различни стилове.

Благодарение на 1200-те си езера австрийската провинция предлага възможности за кънки пързаляне. Езерото Вайсензее е най-високото в Европа езеро за къпане, а през зимата е най-голямата и най-високата естествена пързалка на Стария континент с площ 6,5 кв.км. Има и много други езера, където може да се карат кънки, но преди това ледът се проверява за издръжливост от леденото сдружение.

Конна езда през зимата – това съвсем не е всекидневно преживяване. В провинцията обаче за любителите на язденето през зимата са създадени всички необходими условия, които да им гарантират максимално удоволствие. Освен това гостите имат свободата да избират и други възможности – катерене върху лед, каране на кънки на лед или ски спускане по най-дългата писта в Австрия. Към това се прибавя и пътуване с така наречения Милениум експрес – най-дългия кабинков лифт в цяла Австрия.


Пълна отмора

След натоварването пълен релакс предлагат СПА центровете в провинцията. Топлите минерални извори, преди всичко Римската баня в Бад Клайнкирххайм и Санкт Катрайн, както и Вармбаз Мибап и Бад Блайберг са места, които могат да привличат туристи през всички сезони. Горещо, студено или и двете? Туристите избират онова, което предпочитат, но със сигурност няма да пропуснат спускането в Бад Клайнкирххайм от пистата директно в топлия минерален извор. В истински уелнес храм на площ 4000 кв.м на три етажа са представени възможностите за почивка и възстановяване след натоварения ден.


Сервитьор на пистата

Днес това съвсем не е пожелание, а реалност в Каринтия. Той се грижи за гостите, сервира чаша шампанско и малки лакомства за децата. Иначе се придвижва сред гостите на ски и отговаря на всякакви въпроси и желания на всеки, който има нужда от помощ.

Зимен къмпинг и най-дългата черна писта

В района на Милщетър Зее фрирайдърите и сноубордистите могат да открият своя рай на площ 50 хектара. Тук е и най-дългата черна писта в Алпите с дължина 8,5 км и денивелация 1600 м. Ако пък екстравагантните опасности не ги влекат, могат да предпочетат разходка със снегоходки, с шейни, теглени от конски впряг, или пък зимен къмпинг.


Голф и лед?

Забравете, двете понятия са несъвместими, казват познавачите. Да, но не и в Каринтия, където всичко е възможно и където се провежда единственият в света голф турнир върху лед на езерото Вайсензее.

В календара на областта Каринтия не липсват и други забавления, много от които са свързани с местните традиции и вярвания като бягането на духовете, възстановка на старинни процесии и шествия, коледни и новогодишни карнавали, базари и празненства. 2009-12-29 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=207


През зимата на 1995–1996 г. един млад швейцарец, запален скиор и фотограф, решава да прекара нощта в Алпите, за да бъде първи със сноуборда по девствения сняг рано сутринта и за да снима изгрева високо в планината. За целта той си построява иглу, в което да нощува. Скоро приятелите му започват да споделят неговата страст и заедно създават малък лагер от иглута в Скуол, областта Граубюндел в швейцарските Алпи, недалече от световноизвестните курорти Давос и Сейнт Мориц. Местните скиори и туристи започват да проявяват любопитство и да молят да прекарат по една нощ в иглутата. Така се заражда и бизнес идеята.

Младежът се казва Адриан Гюнтер и днес е президент на компанията Iglu Dorf, собственик на


Седем ледени селища в Швейцария, Германия и Андора

През последния зимен сезон 2008–2009 общо 10 000 туристи са нощували в шестте иглу селища в Давос-Клостерс, Енгелберг-Титлис, Гщат и Зермат в Швейцария, Цугшпит­це в Германия и Грандвалира в Андора. Новото попълнение тази година е в Сейнт Мориц.

Селищата на Адриан Гюнтер се състоят основно от няколко иглута за нощувка – за двойки или по-големи групи, общи помещения – иглу бар, леден ресторант и задължителния СПА елемент – малък горещ уърлпул басейн. През деня баровете и ресторантите на иглу селищата са отворени за посетители, скиори и всички, които пожелаят. Вечер те са достъпни само за смелчаците, престрашили се да прекарат една нощ в иглу сред


Уникалната атмосфера

Постройките са задължително декорирани с ледорезби и ледени скулптури. Баровете предлагат атрактивни коктейли в ледени чаши. Температурата в спалните иглута е под нулата, но туристите не усещат студ в удобните спални чували и сред меките еленски или овчи кожи. За влюбените двойки има изненади – романтична обстановка, вечеря и бутилка шампанско.





Ресторантите пък неизменно предлагат неустоимото швейцарско изкушение – фондю. В някои от локациите като новото селище в Сейнт Мориц и това в Енгелберг по-големите общи помещения дават възможност и за провеждане на фирмени събития – партита, тимбилдинг, дори презентации и семинари.


Иглу селищата имат своите автентични характеристики

Иглу селището в Енгелберг на 1800 м надморска височина разполага с бар с 50 места и ивент рум с капацитет около 100 души, а иглу барът и ресторантът в Сейнт Мориц събират общо 80 души. Двете големи осемметрови постройки в Сейнт Мориц, декорирани с ледени скулптури и обзаведени красиво, ще работят от 25 декември до края на февруари, но тук няма опция за нощувка.

Иглу селището в Зермат пък е едно от най-красивите, разположено в подножието на връх Матерхорн на 1600 м надморска височина. Селището в Гщат – в югозападна Швейцария, на границата с френски говорeщата част на страната, е сред най-романтичните. На височина 1937 м има бар, ресторант, лаундж зона, както и сауна за затопляне, а романтичният апартамент разполага със собствен топъл уърлпул, част от който е отворена към звездното нощно небе.

В сърцето на германския най-популярен ски курорт Гармиш Партенкирхен, до глетчера Цугшпитце, са сгушени 20 иглута, от които се разкрива гледка към четири държави, а в Пиренеите, между Франция и Испания, в мъничката Андора е едно от последните попълнения на компанията, разположено на 2300 м височина в Грандвалира сред девствена природа.





Всички селища предлагат и атракции като разходки със снегоходки, моторни шейни, а в Андора дори и с кучешки впрягове.

Но иглу селищата в Алпите не са запазена марка само на компанията Igludorf. В един от най-популярните австрийски курорти – Кицбюел, всяка година изниква


Бялото селище Alpeniglu Dorf

– иглу хотел, ресторант, бар, изложбена зала за ледено изкуство и слънчев лаундж. Какво още – фондю върху ледена маса и напитки от ледени чаши. И всичко е от лед.

Това селище съществува от три години в Кицбюел. След толкова успех и интерес тази година то е преместено в най-големия свързан ски регион в Австрия и е достъпно дори за нескиорите. Големината на помещенията тук впечатлява, както и изящните ледени скулптури и нетипичната светлина, осигурена от модерна LED техника, която осигурява особена и незабравима атмосфера.

В големия централен комплекс на селището редом с ледения бар ERISTOFF-Eisbar и ледения рестрант е разположена и залата с ледени скулптури от чуждестранни автори. През миналия сезон


Ледената експозиция "Светът на приказките"

пожъна огромен успех, а тазгодишната тема все още се пази в тайна. Тук има и ледена църква, в която смелчаците и търсачите на силни преживявания могат да сключат брак.





През деня селището е оживено. Особено снежният бар, където скиорите отпочиват на шезлонги или се забавляват на пързалката за кънки на лед. За гостите на селището има организирани мероприятия като уъркшоп по леден карвинг за всички, които искат да се пробват в леденото изкуство. Вечер настъпва романтична тишина, но за гостите в селището са подготвени нощни приключения – разходка с факли в гората, мистично шаманско кръщение на "Шаманското място" в "Омагьосаната гора" или просто купон с приятели в ледения бар. Нощните приключения са обединени и в


Атракционната програма Igloo Magic Night

специално за гостите, които не желаят да спят в иглу, но не искат да пропуснат уникалната атмосфера. Тя трае няколко часа и се случва всяка сряда и неделя. За останалите е включена в цената на нощувката, която може да е в едно от 7-те ВИП едноместни иглута или в романтично иглу за двама.

Иглу селището отваря в края на декември и работи до 31 март. Индивидуални посетители могат да нощуват там от четвъртък до неделя. Останалите дни са запазени за организирани туристически групи.

Близо до Инсбрук се намира още едно подобно местенце. В


Иглу селището в Кютай

е студено, но настроението е горещо. На 2020 м височина романтици и търсачи на приключения прекарват нощта в някое от 14-те иглута и нощуват при нула градуса в иглуто на надуваем матрак, покрит с овчи кожи и спален чувал. Нощта насред леда е романтична за двойките. С бутилка просеко се разтапя и последният лед. Към това може да се добавият и различни активни програми – например разходка със снегоходки, преход с шейни или полудневен курс по строеж на иглу. Нощта в леда се оказва любимо изживяване не само на туристите, а и на местните хора.





Недалече от Кютай е и снежното селище на Йотцтал, разположено на височина над 2000 м в планината, близо до глетчерите. То е директно достъпно за скиорите, които могат да го разгледат или да отдъхнат в лаунджа с чаша греяно вино. Шестте иглута очакват както индивидуални посетители, така и компании или влюбени двойки.

Иглу селищата са разпространена атракция в Алпите, но всъщност ескимоските жилища са много по-познати на север – сред финландци и скандинавци, отколкото сред австрийци или швейцарци. Ето защо не е изненадващо, че един от най-интересните и луксозни комплекси е във Финландия.


Hotel & Igloo Village Kakslauttanen

се намира на около 250 км отвъд полярния кръг, сред снежните полета на Лапландия. Уникалният хотелски комплекс разполага с 32 дървени къщички, 20 снежни иглута и 20 стъклени иглута, както и най-големите в света димна сауна и снежен ресторант.

Разбира се, най-голямата атракция са стъклените иглута, специално разработени за суровата зима. Стъклото е специално – осигурява нормална стайна температура и не позволява заскрежаване, така че гостите могат да се насладят на гледката на Северното сияние, белите нощи през лятото или дори на снежна буря. Северните страни се славят с уникално красивия си, изчистен и природосъобразен дизайн и това селище не е изключение.





За разлика от стъклените, снежните иглута са с постоянна темпаратура между –3°C и –6°C. Но гостите няма да усетят студ в спалните чували, меки кожи и предоставените от хотела вълнени чорапи и шапки. Снежните иглута са осветени от вградени в леда светлини.

В иглу селището има още ледена галерия, леден бар, леден параклис, който се ползва за сватбени церемонии, най-големият леден ресторант в света със 150 места и стъклена кула. В галерията всяка година се провежда международна седмица на ледената скулптура, която събира творци от цял свят. Гости също могат да се пробват в това изкуство. Стъклената кула се ползва за партита и наблюдение на Северното сияние. Леденият ресторант има собствена кухня и предлага пълен курс за хранене. Той се строи всяка година и работи между декември и май.

Сред множестово други атракции, които предлага селището, са екскурзии до езерото Инари, разходки с моторни шейни и еленски и кучешки впрягове, рафтинг, ски, риболов, посещения на ферма за елени и много други. 2009-12-28 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=206

Снимки: Ани Коджаиванова


Пътят към планинския оазис Шебика е първата ми среща с пустинята. Равният и тесен път сред пущинаците ни води към странни пясъчно-глинесто-каменисти планини, изваяни от ерозията в чудновати форми, наподобяващи гърбове на динозаври – Атласките планини, чиито подстъпи са като гигантски фосили.

Оазисът на Шебика, първият от


Трите планински оазиса

е това, което винаги съм си представяла, че един оазис трябва да бъде. Оазис като от картинка. Оазис като от филм. Истински оазис клише. Разкошен. Финиковите палми са натежали от плод, а изворът със синя вода привлича туристите, някои от които дори смело влизат в него, за да се разхладят.

Шебика всъщност е малко селище от кал и камък, разположено на склоновете на глинест хълм, над палмова горичка. Старото селище е изоставено и полуразрушено, но долу сред палмите търговията с туристически сувенири процъфтява – пустинни рози, вулканични камъни с кристали, герданчета и гривни, сламени шапки, керамика. По-късно ще разберем, че с такива изоставени полуразрушени селища фантоми от най-различен тип е осеяна цялата тунизийска пустиня и те са в основата на алтернативните форми на тунизийския туризъм.





Недалече е и оазисът Тамерза – още едно живописно място, разположено на речен каньон, с водопад и дори хотелска част. Пазарчето на Тамерза е забележително – можете да намерите какво ли не – от традиционни музикални инструменти, одежди и бижута до скулптури на египетски фараони и дори на Буда.

За развитите туристически дестинации по света е типично да комбинират автентични места и изживявания с луксозни продукти, за да създадат уникални туристически предложения. Ето защо не се учудвам, когато за обяд спираме в


Луксозния хотел Tamerza Palace, който се намира насред нищото в пустинята

Под луксозен имам предвид луксозен в петзвездния смисъл, който западният свят влага, ваканционен хотел с разкошен СПА център, наречен Les Baines Berberes. Хотелът работи само с индивидуални и корпоративни клиенти. Като например екипа на една от водещите холивудски филмови компании, който наскоро е изкарал тук тиймбилдинга си. Терасите са с размера на апартаментите, обзавеждането в стаите е с по-добрите неща, предлагани в сферите на дизайна и техниката, а инфинити басейнът на СПА центъра се слива с пустинята през стъклената стена.





Но най-скъпата част на хотела е уникалната гледка към изоставено берберско селище насред пустинята. Неизбежно ми хрумва да се запитам дали ако то беше в България, щеше да е същото и нямаше ли тази гледка да обслужва не един, а дузина "луксозни" хотели с лош сервиз. Докато може би находчив предприемач не предложи проект за превръщането на руините в част от още по-луксозен комплекс. И докато всички не забравят какво е имало някога на това място, което е привличало туристи и което сега е голямо и празно ваканционно селище. Примерно. За щастие, тук това не се случва.

Двете крайности на тунизийския туризъм – нищото на пустинята и големите хотели на брега или дори луксозният хотел Tamerza Palace например – създават добър продукт, без да накърняват уникалността на страната.

Преживяването с оазисите намира естествен завършек в


Тузьор – град оазис с интересна старинна архитектура

сгради с типични фасади от тухли от пясък и глина, пазари с пъстри килими от камилска вълна и керамика. Тузьор е центърът на областта Жерид – "Държавата на финикийците" и преддверието към едно истинското прашно и вълнуващо изживяване, което обаче започва в друг град оазис Дуз – "Вратата към пустинята".





Пътят към Дуз минава през соленото езеро Шот ал Джарид. Толкова обширно и равно, през по-голямата част от годината то представлява напукана, покрита със сол повърхност. Естествено от него се добива сол, която е струпана на купчини около пътя, а покрай тях на няколко места срещаме и закачливи скулптури от сол – например камили с ездачи. Толкова е равно и горещо, че пътят отпред се разтапя в хоризонта, самият хоризонт също се разтапя и колкото и да отказвам да повярвам, това, което виждам в далечината над плитката вода, наистина е мираж. Първият в живота ми.


Дуз е градът, откъдето започва истинската пустиня

Тя е многолика – пясъчна с дюни, равнинна от спечена глина или камениста, но навсякъде зелените тонове са рядкост. Цветовете се менят от червено до бледожълто, температурите са високи. Понякога адреналинът също.

Оттук тръгват сафаритата и керваните от камили, които след по-дълга или по-кратка разходка отвеждат смелчаците към лагерите с берберски палатки.





Преди това чудесно изживяване обаче е интересно да разгледате пазарчето в Дуз, където за всеки търговец ще сте my friend, където всеки втори дюкян крие съкровища и е кръстен на Малкия принц. Още преди да бъде открит за туристите, Дуз е бил точката, където всеки четвъртък номадите са се събирали от различни части на пустинята и търгували със стоки – камили, коне, минерали, вълнени одеала, седла и сребърна берберска бижутерия. Тук са се извършвали и сватбените церемонии и много други ритуали. И до днес в Дуз по време на ежегодния Фестивал "Сахара" се правят демонстрации на тези традиции, организират се номадски игри и състезания с коне и камили, които изискват много майсторство и са доста рискови. Съвременните търговци тук, наследници на номадите, са свръхобщителни полуполиглоти и няма да ви оставят на мира, докато не разберат откъде сте, как се казвате и т.н. Това, че не могат да ви заговорят на родния български език, почти наранява честта им, но пък мнозина подхващат на руски.

В Дуз е и единственият


Музей на Сахара

История в артефакти за нравите и обичаите на берберите от пустинята, за одеждите, бижутата и оръжията, за палатките, в които живеят, храната, с която оцеляват, за камилите, без които битът им би бил невъзможен, за символиката на предметите, дрехите, татуировките по лицата им и т.н.

Трябва да призная, че изслушах близо 40-минутния разказ на уредника на мъничкия музей с доза досада, мислейки си, че е по добре да сме навън, на терена. Но вече обратно у дома с изненада установих, че явно съм слушала достатъчно внимателно, защото разказите, чути в музея, приковаваха интереса на приятели.





Разходка с камили в пустинята и нощувка в берберски палатки

– изживяването е лично, индивидуално и различно от всичко познато. Камилите се клатят бавно и ритмично сред дюните към лагера, който в случая се състои от три палатки – женска и мъжка спалня и палатка за вечеря. Залезът в пустинята е забележителен сам по себе си, но домакините се стараят да осигурят и други страхотни усещания – като свирача, който ни посреща и по-късно акомпанира на вечерята ни, пътеките между палатките, маркирани със запалени свещи, огньовете от палмови листа, на които в глинени гърнета се приготвя вечерята. Романтиката е леко обезпокоявана само от финия като брашно пясък, който влиза навсякъде, във всяко непокрито място от тялото, носен от лекия хладен нощен вятър. Спасението е единствено в номадските одежди, а за мое голямо съжаление спасение за чашата ми с чудесно тунизийско вино нямаше и тя се пълнеше за секунди с пясък.


Пустинният декор

Пустинята предлага и други изживявания, съсредоточени около старите берберски селища. Някои от тях са изоставени, други обитаеми, но те са различни в зависимост от терена. А теренът е разнообразен. Първата ни спирка е в Зрауа – изоставено селище в подножието на каменист хълм, до което стигаме трудно, въпреки че се движим с джипове 4х4, и само бялата джамия сякаш е недокосната от времето, докато селището, изоставено преди десетки години, прилича на странен декор от филм с много разрушения. Всъщност в околностите на Тузьор, Дуз и Татуин са снимани немалко известни продукции като "Междузвездни войни" или "Лорънс Арабски", също и много каубойски филми. Като изключим палмите, пейзажът тук е изключително подобен на този в американския Див запад.





Матмата

е центърът на най-голямото берберско триглодитно общество и селището, защитено от ЮНЕСКО, носи името на берберското племе, населяващо региона. Тук домовете представляват, грубо казано, дупки, издълбани направо в глинестите скали. Тези отшелнически жилища се състоят от дълъг коридор, който завършва в нещо като вътрешен "двор", около който пък като лабиринт са наредени малки самостоятелни помещения за спане, хранилища и др., издълбани директно в меката скала. Някои от помещенията са разположени високо, на "втори етаж" и достъпът до тях е със стълба или въже с навързани по него възли и изисква доста сила и умения. Вътрешните помещения са боядисани в бяло и са прохладни в жегите. Над вратите със синя боя са нарисувани неотменно символи за закрила, късмет и против зли сили – риба или ръката на Фатима.

Някои от тези жилища са пригодени за туристически посещения, а други са превърнати и в хотели, като например жилището на Люк Скайуокър от "Междузвездни войни".

В югозападния край на Тунис, сред каменистата пустиня са разположени


Земите на ксур

(или ксар в ед.ч., което означава берберски дворец). Тези укрепени комплекси с размерите на миниатюрни селища са служили както за складови помещения, така и за живеене в периоди на опасност. Повечето са двуетажни, но някои се издигат и на 4 или 5 етажа, с долепени едно до друго тесни и дълги помещения, подобно на кошери. Ксур се срещат на много места, обитавани от берберите, но най-много около градовете Меденин и Татуин – едноименната планета, на която живее Люк Скай­уокър от култовия "Междузвездни войни". Точното място, където е сниман филмът, се нарича Ксар Улед Султан и е разбираемо защо е един от най-посещаваните и добре запазените в Тунис, но той е само един от 17-те запазени ксур в региона, така че изборът е голям.





Освен тези наистина интересни фортифицирани селища, други любопитни обекти в региона са и полуобитаемото селище Шенини, изоставеното село Дуйрет, където се намира хотел със стаи, вкопани в скалите, както и изоставеното селище Гермесса, разположено високо на каменист хълм.

Когато да пътуваш е работата ти и наблюдаваш местата и изживяванията с малко повече критичност и очаквания от обикновения турист, забелязваш как на повечето туристически места, включително и у нас, автентичността е тотално загубена. Програмите са само за туристите. Те представят нещо, което някога е било, но вече го няма. Цивилизацията отдавна го е помела. Дервишките танци, нестинарските танци, тиролските песни са само малка част от примерите. Но


В Тунис все още има автентичност

На много места тук това, което за туристите е атракция, за местните е ежедневие и не се налага да обличат костюми, за да го пресъздадат. Достатъчно е да бъдат себе си. В условията на световна икономическа криза, на спад в световния туризъм Тунис беше една от малкото дестинации, които не само че не отбелязаха спад в посещенията, но дори регистрираха ръст за последната година. И причината не е само че тук е евтино, има море и други атрактивни дестинации и екскурзии. Тунис е много истински, много автентичен, без да е преексплоатиран. И е място, в която можеш да се завърнеш, защото съвсем не си видял всичко. 2009-12-27 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=205 “Докато се търкалях надолу по улея, усещах как главата ми се удря о скалите. Не мога да опиша какво усещах, но си мислех, че това е краят. И аз нищо не можех да направя...”

Това разказа вчера сутринта Ренета Попова (23), фоторепортер във в. “24 часа”, която се загуби заедно с приятеля си Георги Петлешков (27) в Пирин. Двамата оцеляха по чудо в планината след 27 часа на виелици, студ и сняг. Спасителите намериха младежите в четвъртък следобед. Пострадалите веднага бяха откарани до Кресна и оттам в “Пирогов”. Лекарите от института ги поеха към 20,30 ч.

След обстойни изследвания специалистите преценили, че Георги не се нуждае от болнично лечение. И той се прибрал вкъщи при родителите си още в четвъртък вечерта. Но Ренета ще остане няколко дни в “Пирогов”, съобщи неврохирургът д-р Николай Велинов. За щастие момичето няма фрактури на крайниците и гръбначния стълб. Раната на челото й била обработена и Рени започнала да пие антибиотици срещу евентуална инфекция. Има черепно-мозъчна травма (с комоцио е), но няма счупвания.

Ренета прие екипа на “Труд” в стаята си в неврохирургията към 10 ч вчера. Тя спокойно лежеше в леглото. “Здравейте, вие сте първите журналисти, с които разговарям в София... след всичко преживяно. Вижте ме на какво приличам”, каза Рени и се усмихна. Ето какво още сподели за станалото, досущ като във филм на ужасите:

“С Георги искахме просто да се качим до Кончето. Но явно идеята ни не е била удачна... Пък и условията в планината бяха лоши. Трябваха ни котки (специални приспособления - бел. ред.), а ние нямахме. Снегът беше заледен. Затова решихме да стигнем докъдето е възможно, а не на всяка цена до горе - до самото Кончето. Най-близко се оказа заслонът. Спомням си, че духаше много силен вятър. Беше навалял доста сняг. Така в един момент, без да усетя как, се подхлъзнах на отвесен склон. Той беше много стръмен. Тъй като бяхме с грейки и шушляк, ефектът на пързалянето се засили. Летях надолу с главоломна скорост. Не можех да спра. Камъните ме помляха. Удряха главата ми... Не помня колко метра съм падала надолу. Но си мислех, че няма да ме бъде... И че явно това трябва да е краят. Приятелят ми може да каже какво точно се е случило, защото, след като се строполих в улея, спомените ми се губят. След това той е започнал да търси помощ...”, каза Рени и въздъхна.

След секунда продължи: “Питате как прекарахме нощта ли? Ами приятелят ми ни покри с одеало. То беше от брезент. Пази ни от снега и вятъра. Така, свити на кравай, не знам колко време сме прекарали. Паметта ми изневерява. Спомням си, че от нищото изведнъж се появиха хората от Планинската спасителна служба. Дълго време след това се спускахме до най-близкото село. Вече бяхме спасени... Благодаря на всички спасители! Не знам какво да кажа за стореното от тях!”, завърши разказа си оцелялото момиче.

Тя се зарече, че следващия път, щом стъпи в планината, действията й ще са добре обмислени. Но в близките седмици не мисли да напуска София. “Мога само да предполагам колко са се притеснявали родителите ни. В никакъв случай обаче не сме искали да стане така. Съжаляваме...”, завърши Рени.


КИРИЛ РУСЕВ, директор на Планинската спасителна служба към БЧК: Спасителите работят без пари, но гол ентусиазъм не стига


Кирил Русев е планински и воден спасител. От дълги години се занимава с алпинизъм, председател е на Българската асоциация по катерене и алпинизъм (този пост заема от 5 години). А от близо три месеца е директор на Планинската спасителна служба (ПСС). Той участва и в акцията по спасяването на Ренета и Георги в Пирин.


- Как намерихте Ренета и Георги, г-н Русев?

- Намери ги четвъртата група спасители, която бяхме изпратили в долината на река Влахина, за да провери дали двамата младежи са слезли надолу в равнината. Тези колеги имаха задачата да проникнат докъдето може с джип в долината, а после пеш да стигнат до фаталния за Ренета улей. Групата е вървяла поне час и половина, когато се е натъкнала на момичето и момчето. Веднага спасителите са се обадили в базата в Банско, както и на нашата група, която вече беше до заслона на Кончето. От база “Банско” изпратиха още един джип с хора и транспорт за Ренета - планинска количка.


- Какво представлява тя?

- Специализирана количка за летен и зимен терен. Целта е, ако теренът е много труден, да може да се носи на ръце.


- Значи сте носили на ръце Ренета, така ли?

- Да, за да стигнат до колата, тя е била в ръцете им. Около час и половина са я носили на ръце. 25 души търсихте хванатите в снежния капан младежи. Това са доброволци, които без стотинка спасяват десетки човешки животи. Единствено покриваме командировъчните им по време на акция.


- Колко струва една акция?

- Например за изгубените в Стара планина туристи сумата за акциите беше голяма. Не мога да кажа точно колко, защото хората ни сами си осигуряват екипировката и специалните съоръжения като въжетата. А след 2-3 акции оборуването и екипировката трябва да се подмени, защото се амортизира. Такъв инвентар трябва да отговаря на изискванията, защото, ако нещо се случи и ние не сме изрядни, не сме спазили стандартите, можете да си представите каква отговорност ще поемем.


- Добре, но приблизително колко струва една акция?

- Поне 5000 лв., а понякога и повече.


- С колко пари ще разполага ПСС догодина?

- Още не знам. В момента това, което не ни достига като средства, хората ни го вадят от собствения си джоб. Защото не можем да допуснем недобре екипирани хора да влизат в планината. Трябва да сме професионално подготвени, защото става въпрос и за живота на спасителите. Дори носилките, които използваме, са сертифицирани. Вижте, само през последния месец имаме 6 акции. Но не може да се кара само на ентусиазъм, трябват и средства...


- Преди две седмици в планината се загубиха двама пенсионери. Месец по-рано пак възрастен мъж изчезна в Габровско. Защо зачестяват тези случаи?

- На пръв поглед хората биха казали - ето това е добра тенденция, все повече българи в почивните дни отиват на разходка в планината. Но в този сезон - преди началото на същинската зима, туристите не се съобразяват с едно много важно нещо - денят е къс. А в планините в момента, в който слънцето се скрие, настъпва истинска зима. Дори и преди това да е било топло и тихо времето. Та, когато слънцето се скрие, температурата моментално пада под нулата и става опасно.

Някои туристи обаче не си дават сметка, излизат с лека екипировка. Забравят, че денят свършва към 17 ч, и се стига до нещастни инциденти. Така например единият от загубените пенсионери (на Бистришко бранище във Витоша) не носел фенерче, загубил се и нямало как да се ориентира. Други тръгват в привидно добро време, но пък условията например в Централния Балкан се сменят за минути. И пак се губят.


- Добре, а вие как се ориентирахте къде е бил закъсалият пенсионер на Витоша? По сигнала от джиесема му ли?

- Не, за съжаление у нас не действа система за триангулиране (метод в тригонометрията и елементарната геометрия за определяне разстоянието до обекти, като се използва геометрията на триъгълниците, бел. ред.) по джиесема. Още няма изградена толкова плътна мрежа. В други страни има подобни мрежи, но в България няма. Такава система има в национална сигурност, но се използва със специално разрешение на МВР или на военните. Ние само веднъж сме я ползвали.


- Кога?

- Спомняте ли си за затрупания сноубордист до пистата в Банско в края на януари - ето тогава. Но и в такива случаи пак системата не действа толкова точно. Особено в отдалечен район, в който операторът има само една клетка, която засича сигнала. Тук става дума за терен с диаметър от 30 км.


- Няма ли да ви е по-лесно, ако все пак имате договор с оператори или с някоя институция, та да използвате сигналите на джиесемите и да издирвате загубени?

- Нещата вървят натам, че чрез доусъвършенстване на мрежите на мобилните оператори в крайна сметка посоченото триангулиране да бъде възможно.


- Кога?

- Трудно ми е да предвидя. До 2-3 г. примерно. Въпрос на сериозна организация е.


- А какво е положението с възможността ви да използвате хеликоптери? Защото в средата на годината се оказа, че здравното министерство е останало без подписан такъв договор за 2009-а.

- Да, ние също не сме подписали договор с МЗ. Изпратили сме писмо с искане за подновяването му и за промяна на някои параметри като увеличение на часовете за подготовка със съответните екипи и т.н. Но самото МЗ нямаше яснота по въпроса с каква фирма или с какво учреждение ще сключи споразумение за съвместна работа. Доколкото знам, преди работеха с “Ер Бан”. А сега, наскоро, е било прието споразумение хеликоптери на военното министерство в мирно време да бъдат използвани за неотложни операции. Както в планините, така и по магистрали, а и за медицински цели (например за донорство). Дано това наистина се реализира. Ние от ПСС бяхме изпратили писмо до четири министерства с искане за създаване на единна хеликоптерна система на България. Нашите хора могат да я използват при планински операции.


- Какво задължително трябва да направи туристът, преди да тръгне на поход в планината?

- Най-важното нещо е хората да не излизат сами. Всички нещастни случаи досега се дължат на факта, че тръгват нанякъде си именно сами. Дори опитни планинари не го правят. Предвидете екипировката си, така че, ако попаднете в снежна буря или при рязка промяна на времето да не сте изненадани. Дори и през лятото. По-добре да носите 1-2 кг повече багаж, отколкото да не сте подготвени. В изходните пунктове (хотели, хижи) туристите да предупреждават домакините или близките си за часа на тръгването си, къде отиват и кога смятат да се върнат. А при промяна в плановете по джиесема си да съобщят на приятелите си за това. И, разбира се, мобилният ви телефон задължително да е зареден. Добре е да имате планинска здравна застраховка. ПСС винаги откликва, но бюджетът ни не е достатъчен. 2009-12-11 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=204


“Шефе, нуждая се спешно от вашата помощ, въпросът е на живот и смърт!” Това казал Георги Петлешков на своя началник минути след като приятелката му Рени Попова пада в улей при преход под Кончето в Пирин. В сряда фоторепортерката от “24 часа” Рени и приятелят й Жоро претърпяха инцидент в планината. С огромни усилия спасители от ПСС и от фирмата на Петлешков успяха да ги открият и да ги отведат до близките им. В момента се лекува в “Пирогов”, тъй като бе наранена в главата, а Георги я подкрепя и й помага.

Георги изпрати в редакцията на “24 часа” своя автентичен разказ за преживения от двамата почти 30-часов леден ужас под Кончето в Пирин. Жоро и Рени, както и техните родители още веднъж благодарят на спасителите.

Плана за Кончето го бяхме замислили седмици преди похода. Даже по програма с нас трябваше да има още двама алпинисти, но те бяха възпрени служебно за прехода.

В понеделник сутринта, след като установих, че някой е вандалствал с личния ми автомобил, решихме с приятелката ми да тръгнем за Пирин на стоп. Стопът беше страхотен, човекът, който ни взе, кадрови войник от Пловдив, ни закара до самата пътека след разклона за Бетоловото, за което страшни благодарности.

Оттам планът беше да нощуваме някъде около хижа “Яворов”. С Рени останахме крайно разочаровани от хижите в България и по принцип предпочитаме палаткуването. Не помня точно в колко часа пристигнахме по разкошна пътека до хижата, където ни посрещна кучето на хижаря и самият хижар. Сгряхме се с по чаша чай и тръгнахме нагоре. Хижарят ни спомена за заслон на около час след хижата. Мисля, че се казва “Бункера”. Доста корозирал заслон, но ни свърши чудна работа за вечерта. До него нямаше и следа от лед и сняг. Времето се различаваше от това по медиите, но имайки предвид х добрата ни екипировка, не се отказахме от целта.

На следващия ден закусихме и тръгнахме към заслон “Кончето”. По принцип планът бе да минем Кончето същия ден и да нощуваме някъде около хижа “Бъндерица”, но след като минахме Тевно езеро, времето по билото критично се влоши. Задуха зверски вятър. След заслона започнаха да се появяват тук там и заледени участъци, а на самото Тевно установихме, че е доста заледено.

Напълнихме бутилки с вода на езерото и продължихме към заслон “Кончето”. При силния вятър, който се появи, преценихме, че сме по-близо до заслон “Кончето”, отколкото до заслон “Бункера”. Всичко бе окей и освен вятъра нищо не ни притесняваше. Пак казвам - сняг и лед имаше сравнително малко и на места. През цялото време следях пътеката по GPS-а и по маркировката по камъните. На около 200 метра преди самия заслон пред нас за пръв път се появи силно заснежен участък с дебел слой лед. Още ме учудва как маркировката и пътеката минават точно по този участък. Ъгълът на склона беше доста малък и за летен преход.

С голямо колебание и помощ от въже, което винаги нося с мен, както и подготвени с лента през кръста и карабинери, минахме участъка без проблеми, но доста изплашени. Следващите метри до заслона бяха окей, но ветровити.

Прекарахме вечерта в заслона при изключително силен вятър. Още вечерта взехме решение, че без пикел и котки няма да може да минем Кончето и решихме да се върнем обратно към хижа “Яворов”.

На следващата сутрин беше навалял около 8-10 сантиметра пухкав сняг. Сметнах, че ако тръгнем малко по-късно, заледените участъци с фирнован сняг ще се поотпуснат. Така към 9,15 ч тръгнахме обратно към хижа “Яворов”. На същия проблемен участък имаше лек сняг, покрил леда под него. Предложих на Рени да използваме въжето за осигуровка, но тя твърдо отказа. Първи преминах аз, като стъпвах по наклона с лед и сняг бързо, така че да нямам време да оставам с цяла опора върху мекия сняг, за да не се хлъзна.

Рени обаче прави джобчета с крак в снега, за да е по-сигурна. За съжаление, второто джобче, което направи, поддаде и тя се плъзна по склона. Предната вечер я бях инструктирал при падане, когато сме без пикел и сме с големите раници, да се старае да се пързаля по гръб. Така според мен шансът да си удари главата е по-малък. Тя и това направи. Пързаля се по склона близо 30 метра, както й бях казал, но изведнъж започна да се търкаля настрани и увеличи скороста на търкаляне по склона.

УТОЧНЕНИЕ: От заслон “Кончето” към хижа “Яворов” се движехме по лявата страна на рида.

Както споменах, мястото, на което се подхлъзна Рени, беше на около 200 метра, в случая след заслон “Кончето”. Първата ми реакция, след като видях как се увеличава скоростта на падане на Рени, бе да хвърля чантата на пътеката и да набера 112 за помощ. Те ме свързаха с Планинската спасителна служба, на които оставих GPS данни на мястото, където падна Рени.

В случай, че не успея да я намеря, след което се затърчах по склона надолу.

На около 250-300 метра може би, не съм сигурен, забелязах улей, пресичащ перпендикулярно склона. Улеят беше много заснежен. Сигурен бях, че Рени е някъде по него и се оказах прав.

На края на улея лежеше, обляна в кръв.

Това беше най-тежкият момент в живота ми! Стигнах до нея и започнах да я оглеждам за щети. Имаше отворена рана на главата, от която течеше кръв, и много охлузни рани по лицето, като над едното й око имааше също сериозна рана. След огледа започнах да звъня по телефона си. Първо се обадих на ПСС, за да посоча GPS данните за мястото, където сме, говорих с тях дълго. (В планината тръгвам винаги с минимум 2 телефона, при инцидента вторият телефон остана у Рени и при падането й се счупи. Това го разбрах по-късно.) Вторият разговор, който проведох, беше с доцент Петков, близък мой приятел, с когото да се информирам как да постъпя в ситуацията, в която е Рени. Той не е специалист в тази област, но веднага ми даде телефон на такъв. Докато чаках есемес със телефона на мозъчния хирург (На когото също искам много да благодаря.), набрах телефона на моя шеф, г-н Младенов . Не знам защо реших на него да звънна, реакцията ми беше първична. За мое съжаление единственото, което успях да му кажа, бе: “Шефе, нуждая се спешно от вашата помощ, въпросът е на живот и смърт!” и в този момент батерията на телефона ми падна. Потърсих другия телефон, но той беше счупен.

Следващата ми реакция бе да извадя всички принадлежности за такава ситуация от раницата на Рени. Спален чувал и поларено одеалце. ( Голяма част от заслугата да не замръзна и аз, бе на одеялцето, което топлеше в пъти повече от спалните чували.) Покрих Рени и зачаках ПСС.

Чаках до 16,00 ч, в този час си бях казал, че ако не дойдат спасители, ще трябва да направя заслон. Бях обърнал внимание, че слънцето залязва около 17,15 ч, така че имах около час и половина.

Позиционирах Рени така, че да не се изтърколи повторно надолу по улея, и се затърчах към пътеката за моята раница. Когато стигнах до раницата, погледнах надолу, за да видя забелязва ли се Рени от пътеката. Това бе сигурен признак колко лесно евентуално ще ни намерят. Рени обаче изобщо не се различаваше от терена долу. Извадих шалтето си и въжето, което беше с мен, и ги оставих за ориентир, като с въжето направих стрелка между два камъка, така че да не го духне вятърът.

Хукнах обратно надолу. В раницата си носех спален чувал, палатка, ПВЦ платнище, газов примус и посуда, както и дрехи и храна, термоси с топла вода. За по-малко от час сглобих нещо като бивак на малко по-полегато място и преместих Рени там. Стоплих малко храна, която тя отказа, стоплих и още вода. Покрихме се с платнището, защото започна обилен снеговалеж.

Рени бе завита повече от добре, през цялата нощ я будех през около час да се интересувам от състоянието й. Забравих да кажа, че имах и аптечка, превързах раната на главата й и дадох парацетамол.

Палатката, която е тъмносиня с голям оранжев Х, вързах за един по-голям и издаден камък - идеята бе за сигнализация също евентуално към спасителите. Периодично ставах и изтръсквах палатката от снега, така че да се вижда добре. Допълнително, когато съвсем се стъмни, включих челника си на сигнален режим и го насочих към пътеката. Така прекарахме нощта.

Нощ, в която не спрях да се моля на всевишния за нашето спасение.

Именно на Бога благодаря за всичко.

През нощта също обмислях и планове за следващия ден. А те бяха:

1. Ако Рени не е в кондиция (което беше почти сигурно), тръгвам сам към заслон “Кончето”, където евентуално намирам ПСС, ако пък не ги намеря там, събирам всички одеяла и се връщам при Рени за още една вечер.

2. Според план 2 оставам на място и чакам помощ - като имах предвид силния снеговалеж, си казах, че останем ли на едно място, за половин час ще сме покрити изцяло със сняг.

3. Тръгваме с Рени към заслон “Кончето”. Най-разумният вариант. Пътят за заслона така или иначе минава през пътеката, по която трябваше да дойдат спасителите. Ако пък не ги засечем, стигаме до заслона, където има провизии за поне 3-4, а може и 5 дни.

Да, обаче нещата се развиха по лош начин. Тръгнахме към 7,30 ч. Силният снеговалеж бе натрупал около 50-60 см сняг по склона, и пълзенето нагоре бе изключително трудно. Бях зад Рени да й помагам на всяка стъпка и засякох по часовника си, че се движим на места с около 4 минути за метър. Разстоянието до заслона бе около няколкостотин метра, казах си: все за един цял ден ще го мина. По едно време засилихме темпото и около 11 ч бяхме на 140 метра до заслона. Тук се появи друг проблем. Предишния ден джипиесът показваше доста точно пътеката, сега обаче всеки път, когато се насочех към нея, се оказваше много стръмен улей. На два пъти се подхлъзнахме с Рени, както първия ден, и загубихме около 15-20 метра височина. Опитах пак, но по друг заход, пак не стана, и така около 11,30 - 12 часа при изключително лоши атмосферни условия - силен снеговалеж, вятър и мъгла, сметнах, че спасителите няма да ни намерят на това място.

Забравих да вметна, че през цялата нощ предния ден, и последния ден носех в себе си свирка, която надувах яко. На 140 метра до заслона започнах още по-силно да свиря. Никакъв отговор. Мястото, на което бяхме заклещени, бе доста лошо. Забравих още нещо да спомена - през нощта, когато падна снегът, затрупа целия инвентар. Признавам, това бе една от най-големите ми грешки, трябваше да го прибера под заслона. Така обаче изгубих ръкавиците си и още куп неща, които после се оказаха доста потребни, но уви.Докато стоеше на сипея, Рени бе много изтощена и не в кондиция, говореше несвързани неща. Предложи да тръгнем към хижа “Яворов”, но за мен това бе самоубийство. Изгубил вяра в джипиеса, смятах, че на първите няколкостотин метра щяхме да се загубим.

Второто й предложение бе да слезем до мястото, където спахме, там поне беше по-полегато. Съгласих се, така или иначе бях загубил надежда в този момент. При този снеговлеж, мъгла и вятър нямаше как да чакаме ПСС на склона, а ако слезехме обратно при бивака, според мен нито ние, нито те щяха да ни чуят и видят.

Приех слизането надолу като идея за търсене на по-удобно място за заспиване на вечен сън.

Тръгнах надолу по склона, първо бавно и до Рени, после, отчаян, започнах да експериментирам различни падания и как мога да се задържа от тях. Техники, които бях гледал по телевизията, оказаха се доста полезни. Казах на Рени да не се притеснява много, като слиза, така или иначе, вече нищо нямаше значение. Така стигнахме обратно до мястото, където спахме. Аз започнах да правя бивак за втората нощ, която бях сигурен, че е много малко вероятно да изкараме. Рени с бавно темпо слезе до мен, погледна надолу в долината и каза с отнесен глас: Защо да не продължим слизането? Отвърнах й, че е невъзможно да взема цялата екипировка надолу, и че ако продължим надолу, където джипиесът не показваше нищо - нито хижа, нито село, сме обречени на сигурна смърт.

Само че вие не познавате Рени. Макар и в комоцио, тя настоя да опитаме все пак, пък каквото стане. Сметнах, че така или иначе не губим кой знае колко, в улея щеше да падне още много сняг и щеше да ни затрупа, а долу в далечината не валеше сняг и имаше дървета и храсти.

Чух водопад, а бях много жаден, казах си, ако ще се мре, няма да съм жаден. Предната вечер снегът бе затрупал всичката посуда, на сутринта успях да намеря примуса, но не и съдинка, в която да топя сняг. Въпреки това взех котлончето. Сега след свършен факт ми идва и идеята, че ако бяхме стигнали долу, можех с примуса да запаля огън около нас, който хем да ни топли през нощта, хем да сигнализира на спасителните групи къде сме.

Тръгнахме надолу. В един момент се учудих с каква скорост се движим. Макар Рени да беше зле, за около половин час слязохме огромно разстояние и долината изглеждаше съвсем близо. След едно от спусканията от дясно на мен ми се стори, че видях хижа. Доста в далечината, но си струваше опита. Казах на Рени, че ще се затърча, ще повикам малко, и ако не, ще продължим пак надолу. Хижата се падаше вляво от нас. Изминах около 200 метра викайки, но се оказа, че това не е хижа, а скален венец.

Останах много разочарован, но докато виках, вече от отчаяние, изведнъж чух отговор отнякъде под нас. Останах като гръмнат. В първия момент си помислих, че е халюцинация. Предния ден по подобен начин ми се счуха хеликоптер и кучешки лай.

Спрях на място и започнах да се ослушвам - никакъв звук. Изчаках пак Рени, казах й, че ми се е счул глас, ако може и тя да се ослушва, и пак продължих надолу. Търсейки някаква малка надежда, продължих да викам, и изведнъж ясно чух отговор. Бяхме на около 300-400 метра от края на склона, когато срещу мен на отсрещния склон ясно забелязах силует на човек, който мърдаше.

Подскочих от радост и зачаках Рени пак да дойде до мен и да й покажа силуета. Тя е по-добре с очите от мен, макар и с едно само в случая, и каза, че силуетът не е на един човек, а на трима. Дотогава мислех, че може би това е някакъв друг турист, но след като Рени ме убеди, че са трима, бях сигурен вече, че са ПСС.

Слязох малко да се убедя с очите си и о, чудо - към мен вървяха два червени силуета. Посрещнах двамата първи спасители със сълзи на очи. Не вярвах на случващото се. Те ми тикнаха една станция в ръката и казаха: “Слушай, твоите хора искат да говорят с теб.” Това страшно много ме учуди, представих се по станцията, която ми се стори много позната, и о, поредното чудо. От станцията проговори гласът на моя шеф, г-н Тинко Младенов. Не вярвах на ушите си. Казах на двамата спасителя, че аз съм добре и ги отправих към Рени, която бе на края на силите си.

Безкрайни благодарности на момчетата от ПСС, които изцяло на доброволни начала тръгнали да ни спасяват и се отнесоха страшно мило с нас. Дадоха си ръкавиците, поларите, якето на Рени и на мен. Тръгнахме с двамата спасители и Рени надолу по склона и след около 10 минути видях шефа си в пълно бойно планинарско оборудване да ме чака.

Тук имаше ред сълзи от моя страна, много благодарности и тъй като бях капнал от умора, студ и обезводняване, може да не съм се държал много адекватно. До моя шеф имаше още едно момче от ПСС, и така всички заедно тръгнахме към служебния автомобил на фирмата, в която работя - “БСД-България”, с който бяха дошли спасителите и шефът ми. По пътя спряхме да преоблекат още веднъж Рени и да направят носилка.

Носилката импровизираха от два клона, пикели и въже, покриха я с един от спалните чували, които носех, поставихме Рени в нея и тръгнахме. Пътеката за към джипа обаче се оказа доста тясна, а и на Рени й стана студено в легнало положение, та пожела, ако може, да слезе пеш. Спасителите няколко пъти споменаха, че в такава ситуация е по-добре да я носим, но в крайна сметка тя реши да ходи.

И така, подкрепяна от двама спасители, към залез слънце стигнахме служебния автомобил. Оттам спомените ми малко се губят, защото бях много изморен. Спомням си, че след като излязохме от офроудския участък, видях най-близките си приятели да ме чакат със сълзи на очи.

В общи линии това се случи, грешки допуснахме много, надявам се, взехме си поука.

Никога не подценявай планинските спасители

Основните неща, върху които си мисля, са следните:

1. Никога не вярвай в прогноза за времето по медиите, а следи маршрутите по кое време на годината как се правят и с каква екипировка.

2. Мислех, че липсата на котки е причина за инцидента. Като осмисля повече нещата, по пътеката, когато тръгнахме, нямаше нито толкова сняг, нито толкова лед. Имаше един единствен проблемен участък и на него се случи инцидентът. Преценката ми за невзимането на котки според мен не беше чак толкова погрешна, може и да бъркам. Липсата на пикел и на двама ни според мен бе основна грешка. Пикелът щеше да спре падането надолу на Рени.

3. Смятам, че допуснах няколко основни грешки при бивакуването на открито, при което изгубих в снега ценен инвентар и телесната си температура.

4. Никога не подценявай ПСС, това е може би на първо място. Това са изключителни хора с невероятната дарба да даряват живот, без каквото и да е било парично обезщетение.

Страхотни хора!

Искам специално да благодаря на трите момчета от Благоевград, които ни намериха, на г-н Младенов, който инициира акцията от тази страна на склона, и който се отнесе много професионално с GPS данните, които оставих на ПСС, и на всички доброволци към ПСС - над 30 човека, които излязоха в зверски студ да ни търсят, изоставяйки работа и семейство, топъл дом и уют, излагайки се на смъртна опасност, всичко това само за благотворителна операция.

Голям поклон пред тях и пред усилията им! Нямам думи, с които мога да опиша колко много съм им благодарен. 2009-12-07 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=203 Тази сутрин мацките на пистата са ослепително красиви, което означава, че още съм пиян от вчера. Жените или може би момичетата са покрити от косите до пръстите на краката си с маркови якета, панталони, маски, очила, обувки и ръкавици - по такъв начин, че устните им са единственото нещо, което разпалва главните на алкохолното ми въображение ...

Няколко седмици по-рано, преди началото на сезона, седя на бюрото си в офиса и на монитора съм включил уебкамерите от пистите, за да ме топлят със снежни пейзажи.

Според безпристрастните уебкамери на Тодорка хвърчат снежни иглички, които са образували два-трисантиметров снежен налеп по металните стълбове на лифта. Към края на работния ден прозорците на хижа "Алеко" светят, но сняг няма. Снежната покривка, за която съобщават страниците на ски курортите, е равна на нула, като за пръв път в последните години без бой си казват абсолютната истина.





След работа правя няколко мързеливи тренировки за крака във фитнеса, за да не загубя първите два дни от карането в болки. От стената на съблекалнята счетоводителят Рони Колман, осемкратен "Мистър Олимпия" с мускулна маса, симетрия и сепарация на млад черен бог, крещи: "Днес е ден за крака! Бъди безмилостен към тях!"

На пистата вече съм забелязал червената каска R.E.D., черното яке 686 на лилави и сини петна като листа от лотос и новите ски Volkl, от които се подава червена къдрава коса. Скиорките са по-готини от сноубордистките, а сноубордистите са по-готини от скиорите. Причината за този парадокс се крие във факта, че повечето скиорки от малки са научени на ски от добрите си семейства, което, съчетано с доброто им възпитание от родители-не-селяндури, ги е оформило сравнително окей. Сноубордистите мъже пък са по-авантюристичната част от мъжкото население - качество, което винаги се признава за предимство при мъжете и за недостатък при жените. За да не ме упрекнете в пристрастие, си признавам, че карам ски. И си падам по скиорки.

Обаче отново я изпуснах на опашката. Бях се подредил точно в четворката, която трябваше да се качи заедно на седалковия лифт, но, уви, тя закъсня, защото четецът не й прочете картата. Тъпи електронни карти! Едно време според вехтите скиори, като дадеш на лифтаджията една бутилка ракия, цял ден си можел да караш на аванта. Миналото обаче е безвъзвратно загубено и рядко напомня за себе си – посредством някой спускащ се призрак с прави ски "Пампорово", автомати "Жермина" и грейка с неустановена марка, която благодарение на безспорно по-добрите си качества от съвременните екипи успешно е отбила няколко атаки на високите градуси в пералнята.

Нагоре по лифта не ми остава нищо друго, освен да се радвам на затрупания с два метра сняг махмурлук и да поразсъждавам по въпросите, които вълнуват всеки, качил се поне веднъж на ски или борд. "Защо банският старец закопа самоковския компир?" "Защо старецът така устремно построи ковчега на лошите инвестиционни намерения?" "Защо ми харесва хем да има писти, хем да има природа?" "От добрите или от лошите съм всъщност аз?"

В кухата ми глава нахлува една песен, за която Адела Пеева може да направи филм "Коя е тази песен" в зимно-курортен вариант. В Банско песента се казва "Г*з, г*з, рунтав г*з" и е нещо като химн на курорта. Обикновено се свири като мелодия от циганските оркестри по механите, които се държат от варненци и в които щеш-не щеш веднъж поне ще отидеш. В Боровец песента се казва "Калугер ми мига, мамо", което звучи малко по-богоугодно, но либретото е дори по-непристойно от това за г*за. Със сигурност обаче е доста по-добре да го има, отколкото да е както в Пампорово, където за поредна година не им е до песен. Там още обсъждат липсата на сняг и сватбата на семейство Паси – двете големи събития на миналата година. Все пак от село Стойките вече има чисто нов кабинков лифт.

На Витоша концесионерът на пистите плаща 12 000 лева годишна такса, за да ги ползва, това му се вижда прекалено и решава, че тази година ски няма да има. После решава, че ще има ски, но само ако няма планина. Истинските маниаци обаче са на Безбог, където хижата продължава да се превръща в хотел. На "Езерата" вероятно се чудят дали хипер-Паничище няма да скъса въжето на хлабавия ски влек.

Ние пък първо ядохме шкембе в "Орлето" при злия сервитьор и при още по-злата му колежка, после слушахме дръменбейс, после сме финиширали в "Баш Бар"-а, а преди да стигнем до него, Пецо се бил изпикал върху пластмасовото меню на един ресторант, на което с тебешир е бил написан хепи-ауърът – пътеводителят на млади евробойс и гърлс, които за пръв път виждат толкова голяма малка водка, при това на цена, по-ниска от 10 евро. После Пецо замалко да се сбие с един таксист, а накрая за всеобщо облекчение не го допуснали в някакъв стриптийз клуб.

Слизам от лифта и чакам мацката, обаче в същия момент вдясно на борд виждам надпис, че има лавина и като цяло пистата е забранена. Гледам също и че други са се пускали два-три пъти, тоест за какви лавини изобщо може да иде реч. Те са чак пролетта, а тези табели съм ги виждал и лятото, от което следва, че несъмнено лъжат, за да е мирна концесионерската глава. Вече десет години карам извън пистите, пък както виждаш, нищо ми няма. Забравям за 686-девойката веднага.

Има далеч по-опасни неща от лавините извън пистите и това са снек-баровете по пистите. Сандвичите в тях съдържат критичния минимум признаци, които ги характеризират като такива - филия хляб и резен варено-пушен салам. В сравнение с тях Дянковата пица изглежда като трюфели с карпачо, а за разлика от пицата покупката на сандвича би затворила едноседмичния бюджет на пестеливо китайско емигрантско семейство в Токио. Освен това оставят неприятен дъх в устата - дъх, който девойката от лифта едва ли ще оцени, защото бас ловя, че е вегетарианка.

На следващото спускане вече седя на седалката до нея. Чудя се какво да я питам. Най-добър за айс-брейкинг разговори е влекът котвичка – там по необходимост диалогът започва с дискусия как е по-удобно да си сложиш котвичката зад дупето - разговор, който чувствително намалява дистанцията, съществуваща благодарение на недоверието, изпитвано от хората един към друг.

Поглеждам я и се усмихвам, свалям очилата си, за да види колко хубав съм всъщност.

И тя се усмихва.

- Видях те вчера – казва. – Изпика се върху пластмасовото меню на ресторанта, в който вечерях с нашите.

Благодаря ти, Пецо.

- Кога ще ме запознаеш с вашите – отговарям.
- Може би е по-добре първо да се запознаеш с мен – ми казва тя.

И е напълно права, защото тази сутрин мацките на пистата са ослепително красиви, което означава, че още съм пиян от вчера. Жените или може би момичетата са покрити от косите до пръстите на краката си с маркови якета, панталони, маски, очила, обувки и ръкавици - по такъв начин, че устните им са единственото нещо, което разпалва главните на алкохолното ми въображение. 2009-12-06 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=201

Фотограф: Ангел Йорданов


Един от последните бастиони в защита независимостта на България срещу османското нашествие е крепостта “Боженишки Урвич”, намираща се в Ботевградския предбалкан. Тайните на тази крепост започват да оживяват в двайсетте години на миналото столетие, когато под корените на стар явор се открива средновековен скален надпис. Векове наред заветът от надписа е бил скрит, докато природните сили, откъртвайки дървото, разкриват древно предание за поколенията, издълбано в един съдбовен момент за българската държава – нашествието на османските завоеватели на Балканите.


СКАЛЕН НАДПИС

Аз Драгомир писах.
Аз севаст Огнян бях при цар Шишмана кефалия и много зло патих.
В това време турците воюваха.
Аз поддържах вярата на Шишмана царя.


ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНА ЛЕГЕНДА

Спомените за историческите събития, предавани от поколение на поколение, не достигат в паметта на народа повече от 100-150 години. Все пак около селцата край Боженишкия Урвич е запазено до наши дни смътно предание за едно далечно и голямо събитие - за боя на севаст Огнян с турците. Сражението със съдбоносен край е покъртило особено душите на населението от този край. Вековете, които са изтекли оттогава, са потопили в бездната на забвението спомените от тази битка, като е останало само смътно предание, което гласи: "Някога, много, много отдавна, е станала голяма битка край Боженица. За тоя бой са отведени не само мъжете, но и жените, като е била оставена само по една жена на всеки 40 деца." Това предание е съобщено от Иван Вутов Конев, който го е знаел от покойната си леля Марга Косеранката, която пък го е знаела от една от своите баби, а пък те ...





ВЕЛИЧИЕТО НА КАМЕННАТА ИЗПОВЕД

Надписът, намерен в крепостта "Урвич", е загубена страница, която допълва малка подробност в българската летопис. Макар че е кратък и сурово лаконичен, той загатва не само събитията, станали през онова далечно време, но разкрива и личността на владетеля - една национална етичност и героизъм, достойни за възхищение. Севаст Огнян не достига до нас като значима историческа личност. Той се губи до високия ръст на Иван Шишман, но оцелява за паметта на историята чрез словото, макар то да е върху камък. И Драгомир, вдигайки ръка да всече своето име в камъка, престава да бъде крепостник. Той се явява пред нас като човек, осъзнал значимостта на своето аз. Защото двамата със севаст Огнян изсичат в Боженишките урви епилога на Шишманова България.


КАКВО РАЗБИРАМЕ ОТ ТОЗИ НАДПИС

Севаст Огнян е верен на цар Шишман. "Аз държах за вярата на Шишмана царя". Тази декларация за преданост остава най-същественото в кратката му изповед.

Надписът потвърждава теорията, че е имало и други, подобни на него по сила и сан, които не са държали на страната на българския цар. Огорчението на севаст Огнян идва не само от турските завоеватели, но и от това, че някои вече са се отказали от законния представител на държавата.

В личната съдба на последния търновски цар Иван Шишман има много моменти, които надхвърлят обикновеното понятие за трагични превратности и свръхчовешко напрежение. Той е прибягвал с малка войска от крепост в крепост в запазената част от държавата си. Затова говорят имената на някои от крепостите - "Шишманови дупки", "Побоите", "Шишманово кале" и др. Не само наименованията, но и упоритото разрушаване на тази поредица от укрепления доказва, че пътят в безизходица е бил много труден, съпроводен с ежедневни сражения и жертви, че тези местности са били и последният бастион на българската независимост. Важното в случая е, че въпреки своята предстояща гибел, севаст Огнян все още държи "за вярата на Шишмана царя".




Надписът се е появил в тревожно време, за да документира епилога на жестока, неравна борба. Затова разкривената и набързо написана изповед към поколенията остава един вечен патетичен паметник на българското национално достойнство.

Ограниченият брой на достигналите извори от епохата на турското нашествие определят историческата стойност на Боженишкия надпис за уникална.

Когато севаст Огнян е диктувал своето "Верую" на каменописеца Драгомир някъде в последните години на 14-ти век, навярно е съзнавал, че предава на поколенията своеобразен документ с изключително историческо и смислово значение. Историческо, защото по-късно учените определят севаст Огнян като "виден местен болярин и кефалия", граждански и военен управител в този район. Събитията около отбраната и падането на крепостта под турско робство са попречили да се довърши и един друг надпис върху скалата до северозападната ъглова кула, където "резачът" е успял да напише само името "огнен."

Ученият Боян Цонев прави наблюдения върху писмото, звуковете и формите на надписа. Според него в Боженишкия надпис се отразява Злетовската правописна школа, която отсетне намира отглас по цяла Средна гора, та дори до Чепино. Боян Цонев вижда в надписа "припроста българска реч без никаква книжовна дълбочина, простонароден словоред."

Така например, в глагола "воюахъ", изпускането на буквата "в", авторът приема като народен изговор от 14 век в този район на страната. Според Боян Цонев, Боженишкият надпис е бил изсечен, когато "се е случило нещо важно, засегнало и личното положение на кефала Огнян". Авторът твърди, че съвсем естествено е, заради особено големи военни заслуги, кефалията Огнян да е бил отличен - провъзгласен за севаст и назначен за управител на цяла област. Във връзка с това събитие той изсича и своя надпис.





ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН ПАМЕТНИК ОТ КРАЯ НА ВТОРАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА

Петър Мутафчиев, който пръв разчита и тълкува Боженишкия надпис, отбелязва, че "резачът" на надписа "не се е погрижил да размери предварително плоскостта, върху която е работил. Той почнал с едри букви, но виждайки, че мястото, с което разполага, не ще му бъде достатъчно, намалявал величината на буквите и увеличавал, където това е възможно, дължината на редовете ..." Навярно трагични обстоятелства са наложили "да не се размери предварително плоскостта" и да не се "начертае" по-рано това, "което имал да пише резачът" на надписа. Изсечен върху скалния масив в крепостта, надписът продължава традицията по времето на Първата българска държава - важни събития и политически дела да се записват върху камък.

Учените са единодушни:

"Със своята изключителност, както с историческото, така и със филологическото си значение, Боженишкият надпис на севаст Огнян обогатява "каменния архив" на средновековна България."


ИСТОРИЧЕСКА СПРАВКА ЗА УРВИЧ

Крепостта Боженишки Урвич се намира в Ботевградския предбалкан, на около 3 км. южно от Боженица. Близо до махалата Урвич се очертава силуетът на самотен връх с форма на пресечен конус. Той се издига на 750 м. надморска височина и е естествено защитен с урви и отвесни скали. Освен скалния надпис, изследователи на Боженишки Урвич споменават и други паметници от крепостта. Това са скалната църква, скалното жилище и водохранилището. Боженишката крепост е изградена през Ранното средновековие като отделно звено от Старопланинската укрепителна система, която трябвало да възпира набезите на "варварските" племена на юг от река Дунав.

Тя е била предзначена не само да контролира проходи и пътища, но при военна опасност е приютявала околното население зад яките си стени.

Боженишката крепост е издигната на високо и естествено защитено място. Тя е ново потвърждение на една историческа закономерност. Научните наблюдения показват, че тракийските, ранносредновековните и крепостите от 12-14 век са построени на труднодостъпни и естествено защитени места. Когато вътрешната икономическа и политическа обстановка налага и външната опасност нараства, се избират подходящи непристъпни места и там се изграждат крепости. Най-интензивен живот в Боженишки Урвич е имало в края на 14 век, когато крепостта е била седалище на владетеля севаст Огнян. 2009-12-01 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=202


Какво ни идва наум, когато чуем думичката Осогово? Какво си представяме, какъв тип планина? Дали от разказите на приятели или от видяното в Интернет можем да добием представа и впечатление за това тъй диво и отдалечено възвишение?

Не мисля така...

Аромата на билки, свежият планински въздух и простор не се предават по този начин, ти трябва да си там, да видиш, да вдишаш. Облите и достъпни върхове подканят примамливо, но всъщност суровият и див облик на планината ги превръща понякога в непристъпни творения на Майката Природа. Буковите гори, криещи тайнствени диви животни, се простират по стръмните склонове на североизток чак до парк Хисарлъка над Кюстендил. Буйни потоци разкъсват тишината и всяват смут във вечната песен на горите, а слънцето прежуря превитите от стихиите алпийски треви.

Нека все пак се насочим към високата част на планината или по-точно към Главното Осоговско било, простиращо се от местността Три Буки, чак до първенеца на планината връх Руен (2252 м.). За начало е хубаво да знаем какво предстои при едно наше решение да се възкачим на най-високия връх в зимни условия – не толкова голямата денивелация от около 600 м., но за сметка на това 18 - километрово разстояние, ходене изцяло по самото било. За начало има два варианта – единият е да се премине през местността Грамадите и да се подсече началото на билото до местността Бегбунар, а другият е да се изкачи пистата Осогово над едноименната хижа и през върховете Кюнек (1921 м.) и Човеко (2045 м.) отново да се достигне до Бегбунар. И в двата случая трябва да бъдем много добре екипирани с топли дрехи, хубави зимни обувки, снегоходки, щеки и всички нужни за сериозен зимен преход приспособления. Местността Бегбунар е седловина, на която съвсем наскоро бе построен заслон Превала, който е от изключително значение при евентуално влошаване на времето и други неблагоприятни условия за туриста. Хубаво е да се знае, че от него до самият връх Руен има 8 километра разстояние, а до хижа Три буки или хижа Осогово в обратна посока са 10 километра. Пътят към връх Руен оттам продължава по полегати хълмчета, след което предстои късо изкачване по малко по-стръмен хълм, водещ към връх Цръни Камик (2069 м.). Оттук, след кратко спускане, достигаме седловина, която води до поредното обло хълмче, което се преодолява лесно и достигаме в основата на хълма преди връх Шапка (2188 м.).

Важно е да се запомни, че зимното изкачване на връх Руен в Осогово става само и единствено по зимната маркировка, отгоре по Главното било. Всяко едно подсичане или опит за такова може да предизвика лавина, а Осогово се слави като една от най-лавиноопасните планини в България. Това се дължи на обилното количество сняг, което пада зимно време и най-вече на дългите стръмни, тревисти склонове, прорязани от множество улеи. Ето защо ходенето по билото е задължително, билото е широко, зимната маркировка е много добра и дори в случаи на мъгла може да се разчита на правилно ориентиране.

След връх Шапка пътят ни продължава леко по равно до поредната малка седловина, където с лек завой надясно ( на запад) започваме изкачването на полегатият връх Мали Руен (2230 м.). Следващият и последен връх с ходене почти по равно е самият връх Руен на границата с Р. Македония. От връх Руен (2252 м.) се откриват изключителни гледки, както съм Рила, Витоша, Пирин, Беласица, Славянка, така и към планините в съседна Македония Шар Планина и Пелистер. Сръбските планини също се белеят далеч на северозапад, а Стара Планина изпречва снага и крие Северна България от взора ни. Самата граница с Македония на върха се намира на три-четири метра от връхната пирамида.

Друго важно нещо, което трябва да се знае е, че на връх Руен има заслон – това е преобразувана за тази цел бивша военна застава. Заслонът е добре укрепен, представлява каменно зидана постройка с две помещения, в които има пейки и маси. Той е от ключово значение при влошаване на времето и силен вятър, с какъвто по принцип се характеризира връх Руен. Поради облия релеф и всестранно изложение, върхът е под постоянен „обстрел” на ветрове, както е примерно връх Ботев в Стара планина. Евентуалното влошаване на времето, при югозападен вятър, се случва много бързо и прииждащите облаци от Македония са сигурен знак за това. Когато вятърът е от север, особено в зимни условия, това трябва да не се подценява и слизането осем километра по-долу в заслон Превала на Бегбунар е желателно да стане по най-бързият начин (изпробвано от автора по неволя преди време).

Слизането до местността Три Буки или хижа Осогово става по абсолютно същият път, както на идване. Общо целият преход е дълъг приблизително 36 километра, което от своя стана означава, че когато тръгвате по Осоговското било е желателно да имате добра физическа подготовка, както и солидна екипировка. Желателно е също така това да става с помощта на планински водач или човек, който много добре познава планината.

Планина Осогово освен за пешеходен туризъм е много подходяща също така и за планинско колоездене, за маратони или просто за излет в ниската суб - алпийска част. „Божията земя”, както се тълкува името и от старо – германски език, е много богата на билки, малки алпийски цветенца и боровинки. Красотата и безвремието, дивото и неизвестното, простора и светлината са част от ежедневието на тази тъй далечна и могъща Българска планина.

Елате и я опознайте ...

----------------------

През зимата на 2010 година Вертикален свят предлага на всички желаещи една незабравима възможност да се докоснат до красотата на тази дива планина със Зимно изкачване на връх Руен (2252 м) в Осогово със снегоходки, което ще се проведе на 16-17 януари. 2009-11-25 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=200

Корабите за безутешно замръзнали в езерото и ще отплават чак напролет


Да кацнеш в сърцето на Финландия в края на януари малко сред полунощ на пръв поглед изглежда истинско предизвикателство. По дефиниция там трябва да е ледено, или както се казва по нашите ширини - дърво и камък да се пукат от студ.

Аз обаче имах късмет. Когато малкият витлов самолет на "Финком", дъщерна компания на "Финеър", излетял 25 минути по-рано от Хелзинки, кацна на летището в Тампере, навън беше около минус 2 - минус 3 градуса, съвсем поносимо. Летището пък, макар и международно, приличаше повече на провинциална автобусна спирка, отколкото на аерогара, приемаща полети от Стокхолм, Копенхаген, Лондон, Франкфурт. Размерът обаче спестяваше формалности. Самолетът спря на не повече от 10-15 метра от входа, а двайсетината пътници изприпкахме по пистата до летището. Не че не ми се беше случвало и преди, но поради късния част и ослепителната дори и на светлината само на луната белота наоколо ситуацията изглеждаше леко сюрреалистична. Макар и летището да се намира на повече от 20 км извън Тампере, край съседното градче Пиркала, до центъра стигнах за по-малко от половин час.

Преди да кацнем, бях успял само да видя, че наоколо има предимно гори и сняг. Предварително бях попрочел нещичко за третия по големина финландски град и най-голям във вътрешността на страната и теоретично знаех какво да очаквам. Край шосето се стелеха побелели дървета и тук-там едно- и двуетажни къщички. Светлината от крайпътните и уличните лампи обаче беше в изобилие.




Тампере от нисък птичи полет


С Тампере се запознах на следващия ден. Бавното развиделяване продължи около час и може да се каже, че стана светло чак след 9 часа. Облаците обаче бяха толкова ниско, че


усещането за призрачна нереалност

остана през целия ден. За късмет още сняг не валя, температурите бяха изключително постоянни - сутрин падаха до минус 2, по обед се вдигаха до минус 1, а вятър липсваше. Може би в това се крие и особеното очарование на Севера.

Градът е разположен между две езера - Насиярви на север и Пихаярви на юг, и наброява около 200 000 жители с предградията. Точно по средата му протича р. Тамеркоски, която всъщност е бързей с дължина около километър, свързващ двете езера с различна денивелация. Историческият му център се намира отдясно на реката по течението й и представлява квадратен площад между театъра и кметството, и двете построени в неоренесансов стил в края на XIX век, когато градът, както и цяла Финландия, е бил част от Руската империя.

На пръв поглед Тампере само донякъде оправдава прякора си, с който е известен в Скандинавия - Мансе,


Манчестър на Севера

Сградите с индустриален външен вид - кафяви, облицовани с тухли или почернели от дим, не липсват, но са добре поддържани и чисти, а и малко от тях пазят оригиналното си предназначение. Развил се като център на промишлеността на Финландия, днес градът залага на информационни технологии, знание и телекомуникации. Да не пропусна. На двадесетина километра източно се намира Нокиа, градчето, в което през 1865 г. е създаден днешният телекомуникационен гигант, но като... фабрика за преработка на дървесина. Днес той не е свързан по никакъв начин с родното си място, но разполага с центрове за инженерна разработка и дизайн в... Тампере.




Единствено бързеите не са замръзнали


Дори и при минусовите температури на януари градът, станал име табу за феновете на един от софийските футболни "грандове", може да бъде обходен за два-три часа. Макар че снегът и ледът бяха навсякъде, опасност да си счупиш някой крайник нямаше. И улици, и тротоари бяха плътно насипани със ситен чакъл, а освен това бяха и добре почистени.

Когато съм за пръв път в някой град, рядко влизам в музеи. Предпочитам да се разхождам, да се вра по задните улички, да надзъртам там, където турист не би погледнал, да разглеждам хората, да опитам да усетя живота. В Тампере това беше сравнително лесно, тъй като забележителностите не са много. Споменатите вече кметство и театър, катедралата "Св. Йоан", построена през 1902-1907 г. от видния местен архитект Ларс Сонк, православната църква "Св. Николай", изградена през 1896-1899 г., двореца "Финлисън", превърнат днес в шикозен ресторант.

Всъщност голямата забележителност на града е прекрасната му природа. Притиснат от гори и води, въздухът дори и в самия център беше по-чист и приятен за дишане от много родни гъсто застроени курорти. Това пък очевидно влияе добре и на обитателите му, тъй като


не видях и една намръщена физиономия

не чух повишен тон или автомобилен клаксон. Вместо това имаше много, които разхождаха кучетата си или караха ски по замръзналата повърхност на двете езера. Престраших се да стъпя на леда, беше поне половин метър дебел. От местните разбрах, че обикновено езерата замръзват в края на ноември или началото на декември и от Коледа до началото на март разходките по тях са напълно безопасни.




Вечерна импресия


Макар и едва 200-хиляден, Тампере разполага и с увеселителен парк, за който 2-милионна София може само да мечтае. Разположен на полуостров в северното езеро Насиярви, в него има атракции за малки и големи, зали и музеи, ресторанти и кафенета. И което е по-важно, никой няма намерение да го затваря, за да строи на мястото му офиси и бизнес площи. Вижда се отдалеч, тъй като насред него се издига телевизионната кула, най-високата сграда в града.

И за да не остана неразбран, в Тампере има и немалко музеи - музей на шпионажа

на труда, на текстилната индустрия, на медиите, дори на Ленин, както и няколко картинни галерии. Всъщност Финландия е единствената държава в света, в която е оправдано да има музеи на "вожда на пролетарската революция", тъй като единствено на нея по необясними причини й е било позволено да се възползва през 1918 г. от декрета за самоопределение.

И за десерт, ако някога ви се случи да попаднете в Тампере или другаде във Финландия, не пропускайте да опитате местните риби, различни от познатата на всички норвежка сьомга, еленска пържола или еленски дроб, а най-запалените кулинарни авантюристи могат да прибегнат и до сервираните в някои ресторанти деликатеси от мечо месо. Аз не се престраших.


Историята

Тампере е основан през 1775 г. като пазарно място от шведския крал Густав III, а през 1779 г. получава статут на град. Следи от живот в региона има от дълбока древност, а през Средновековието около реката се развива село на рибари и дървосекачи. През 1809 г. градът, както и цяла Финландия, преминава под властта на Русия, но се радва на автономия, законите от шведско време се запазват. През 1821 г. Тампере получава изключителни права да развива занаяти и индустрия. Още в края на XVIII в. в града е създадена фабрика за хартия, а през 30-те и 40-те години на XIX век са изградени няколко текстилни. В края на XIX век половината от индустриалните работници във Финландия живеят в Тампере. След обявяването на независимостта на страната избухва кратка гражданска война, главните боеве по време на която се водят точно около и във Тампере. Градът ускорява развитието си през XX век, а в планирането му властва типичният за Севера функционализъм. През 1960 г. Тампере се сдобива с университет, през 1979 г. е изградено летището, а през 2000 г. магистрала го свързва с Хелзинки. 2009-11-09 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=199 Всяко хлапе мечтае да отиде толкова далеч на север, колкото на север е работилницата на дядо Коледа. С времето тази мечта или изчезва, или става все по-силна и по-северна... И така след месеци тренировки, преговори за съдействеие, както и стабилно преекипиране, 2 самолета и 20 часа път с 2 влака – се озовах в един нормален дъждовен майски следобед в Нарвик, Норвегия – изходната точка за пътуване към полярните острови в Големия ледовит океан и Норвежко море в Атлантика. Със своите 17 000 жители Нарвик е най-големия град в района от радиус 500 км и държах бързо да се измъкна от него - с 35-килограмовата си раница с екипировка, фотографска техника и храна не изглеждах адекватно пред местния мол-център, който се появи неочаквано за град с това население.





В първия ден изминах около 200км на север на стоп през островите, на втория още 50км и поех пеш през фиордите, след което едноседмична буря, цял студен полярен ураган, ме заклещи в свистящата палатка на едно от най-красивите места на света ...





Пет дни по-късно бурята продължаваше, бях имал възможност да снимам едва 2 пъти за по 20-тина минути през затишия без дъжд, ураганен вятър и суграшица. Свърших и последните запаси суха храна и събрах палатката, връзвайки отделните пластове за раницата си докато я пакетирам. От този ден вече знаех, че очакванията ми за сериозен психически и физически натиск по време на този проект са били оправдани и дишах по-леко, беше изминала първата от 7 седмици и аз отново бях на път из местата, които бях сънувал толкова пъти... След 2 дни вятърът спря, температурите скочиха до цели 6-8 градуса и за първи път успях да видя слънцето посред нощ... по тези ширини то не залязва нито за миг под хоризонта в периода 26-ти Май до 16-ти Юли.





Бях се отклонил на север от островите Лофотен, за да ги снимам огряни от северното слънце „нощем” и беше време да стигна до островите след стабилно подскачане по вълните на бодра на един кораб, където за първи път говорих по-продължително с някой – 2ма колоездачи, които прекосяваха Норвегия по дължина, цели 2650 км. Отворилият се прозорец от хубаво време ми позволи да прекарам следващите 20 дни в кръстосване на Лофотен, изкачих няколко от билата наоколо и прекарах по-голямата част от времето из безлюдните северни брегове, където десетки квадратни километри плажове от бял пясък бяха поделяни между мен и един любопитен тюлен, никой друг.





Понякога слизах към селата, зареждах храна за седмица напред в раницата и в комбинация с риболова, това ми даде свободата да не се връщам към цивилизацията по 10-на дни, докато батериите на камерата ми издържат и усетя нужда да разменя няколко думи с друг човек. Времето течеше... като безвремие, 24-часовият ден е лишен от цикличността на тъмнината и отваряйки очи в палатката нямах никаква идея дали е 5ч. сутринта или следобяд.





След като обиколих повечето от набелязаните места, останаха прекалено населени части, които не отговаряха на търсенията ми. Затова реших да поема далеч на север към Големия ледовит океан, на места, от които дори не бях гледал снимки – беше в интерес на проекта, а и на психиката ми, да сменя мястото и да открия за себе си нови планини за снимане. Така след поредица от десетки авто-стопове и няколко кораба в следващите 2 седмици пътувах и снимах из островите Верстален, Андоя и Сеня, а последните 2 седмици прекарах в планините на континента, преследвайки прекрасната светлина, която идва със снижаването на слънцето през юли.





Там, в царството на комарите, мечките и северните елени, попаднах в долина с дължина 50 км, в която човек може да изпита всички удоволствия от дивата природа – да прекосява реките от ледниците крещейки си сам, да живее със стотици северни елени, да пробива сам пътеките си през „полярната джунгла” и най-важното: да върви 3-4 дни без да види нито една частичка човешки боклук, фас, стъпка...





Един ден, седем седмици след като се озовах в Нарвик, беше време да се прибирам... бях чакал този ден с мисъл за най-близките си, но сега не бях сигурен как след тези близо 2 месеца ще се върна обратно към бетонните сгради, улиците и препълнените кофи за боклук. Е, това се оказа най-трудната част от проекта... дори традиционно пустата в средата на юли столица, ми изглеждаше като кошер, спях дълго време на шалте на пода – не можех да си намеря място на мекия матрак. Две седмици по-късно вече нещата се бяха върнали и заработихме с пълна пара по новият проект „Африка: по вертикал” http://www.verticalafrica.com . За да продължим по пътя...





Повече фотографии от пътуването можете да намерите на: http://www.verticalshot.com/bg/gdetail/pid/16

Както и истории за някои от най-интересните дни по време на снимките:

Пътепис 1: http://www.verticalshot.com/stories/polar-norway-01/

Пътепис 2: http://www.verticalshot.com/stories/polar-norway-02/

Проектът се осъществи с подкрепата на магазини за екипировка Стената, Посолство на Норвегия в България и магазини за фото-техника Фото Павилион 2009-10-23 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=198 Някой беше казал, че хотел без тънки стени не е никакъв хотел. Едва ли има човек, който да не е ставал свидетел на съседски шумове от всякакво естество по време на престоя си. Ако копнеете за простички неща, като това да можете да чувате собствения си глас, докато сте на ваканция, единственото, което трябва да направите, е да резервирате цял хотел само за себе си. Да, звучи непосилно, но не е съвсем така. По света вече има хотели с място точно колкото за вас и близките на сърцето ви хора. Ето кратък списък на най-причудливите хотели за двама, където можете да прекарате следващата си почивка и да се отдадете на заслужено уединение.


1. Mooghotel, Австралия

http://www.mooghotel.com

Mooghotel в Сидни е създаден като за рок звезди. Хотелът разполага само с един луксозен апартамент със собствен басейн, градина и фитнес зала. Гостите могат да се възползват от частно звукозаписно студио, огромни плазмени телевизори, СПА удоволствия, както и да разчитат на собствен иконом и шофьор за ягуара в гаража, който е включен в цената на стаята.

Нощувка: 1350 лева.


2. The One Hotel Angkor, Камбоджа

http://www.theonehotelangkor.com





След като сте прекарали един ден в опознаване на величествените храмове в района на Ангкор, се отдайте на заслужено уединение в The One Hotel Angkor. Хотелът се намира в центъра на Сием Рип предлага тераса на покрива, джакузи и личен готвач. Гостите разполагат с iBook и iPod, вана за двама с подводно осветление и душ, наподобяващ фонтан.

Нощувка със закуска: 340 лева.


3. Хотел Everland, Франция

http://www.everland.ch

Това е хотел, в който Остин Пауърс би се чувствал като у дома си. Екстериорът е решен в цвят на лайм, а спалнята вътре е като в ергенски апартамент. Разположен е на покрива на арт музея Palais de Tokyo в Париж и прилича на футуристичен фургон. Дизайнерите му са се постарали гостите да се почувстват истински близо до изкуството. Разрешени са резервации само за една нощувка напред, а с повече късмет, за да успееш да пренощуваш там, трябва да звъннеш поне два месеца по-рано. Вътре "хотелът" разполага с чудна колекция от CD-та, кърпи с позлатена нишка, които можеш да си вземеш, както и безплатен минибар.

Нощувка: 590 лева в неделя, вторник и сряда и 815 лева в четвъртък, петък и събота. В понеделник хотелът е затворен.


4. The Single Room, Германия

http://www.etienneboulanger.com/singleroomhotel/

Single Room Hotel се намира на място, известно като "зоната на смъртта", в близост до някогашната Берлинска стена. Хотелът в никакъв случай не е изискан и като нищо може и да не го забележите - "опакован" е в билбордове и няма никакви екстри. Е, поне е алтернативен.

Нощувка: 60 лева.


5. The Crane Hotel, Холандия

http://www.vuurtoren-harlingen.nl

The Crane Hotel не е нищо повече от товароподемен кран с апартамент на върха. Запазени са оригиналните му прозорци, но шофьорската кабина е превърната в луксозна квартира с плазмен телевизор и артистична баня. Най-хубавото е, че апартаментът може да се върти и така всяка сутрин да се будите с различна гледка.

Нощувка със закуска: 590 лева.


6. Grand Hotel de Kromme Raake, Холандия

http://www.hoteldekrommeraake.nl/english/

Тази някогашна бакалия е преустроена в еднофамилен хотел през 1989 г. Намира се в малкото градче Ентрум, което пък се слави с възрастен майстор на свещи и музей на горчицата. Къщата е вписана в Книгата с рекордите на Гинес като най-малкия хотел на света. Той се намира на два часа път с кола от Амстердам и предлага вечеря в близкия ресторант, както и закуска с ягоди и шампанско.

Нощувка: 290 лева.


7. Hotel Utter Inn, Швеция

http://www.vasterasmalarstaden.se/en/ho ... _s147.html

За обикновения минувач хотелът може би изглежда като поредната рибарска колибка насред езерото Маларен, но зад непретенциозния външен вид се крие подводен хотел с една-единствена спалня плюс кухня, тоалетна и тераса. Докато сте в стаята, може да наблюдавате как плуват рибите наоколо, а ако ви доскучее, може да вземете лодката и да отидете на разходка до близкия остров. Луксозният пакет включва обяд и закуска, а ако платите по-малко, ще трябва да си носите чаршафи от къщи.

Нощувка: 320 лева.


8. Kokopelli's Cave, САЩ

http://www.bbonline.com/nm/kokopelli/





Хотелът може да подслони повече от четирима души, но условието е да сте близки приятели. Ако искате да прекарате една нощ там, ще трябва да си носите спални чували. Както подсказва името й, Kokopellis Cave е пещера на 65 милиона години, а "спалнята" се намира на 21 метра под земята в планинска местност до Ню Мексико. Въпреки това за гостите има подсигурена храна и напитки, както и телевизор с DVD и джакузи.

Нощувка: 390 лева.


9. Cedar Creek Treehouse, САЩ

http://www.cedarcreektreehouse.com

Ако като деца сте мечтали да имате собствена къщичка на дървото, хотел Cedar Creek Treehouse ще сбъдне някогашната ви мечта. Приказната къщичка е построена на 15 метра височина върху стар червен кедър в националния парк "Рейниър". Гостите се будят от чуруликането на птиците и ромоленето на близкия поток. Дървената постройка може да подслони петима души в спалните си и има осигурена вода, ток, газова печка и хладилник в кухнята, както и баня.

Нощувка за двама: 420 лева и по 70 лева за всеки следващ гост.


10. The Boot Bed n Breakfast, Нова Зеландия

http://www.theboot.co.nz/index.html

Ако попаднете в хотел The Boot Bed n Breakfast, ще се почувствате като истински приказни герои, защото постройката е във формата на ботуш. Двуетажната сграда е заобиколена от лешникова гора и има собствен двор с шезлонги и барбекю. В къщата има камина, а закуската е разнообразна и включва пресни плодове от близката овощна градина.

Нощувка за двама: 420 лева. 2009-10-19