http://www.travelguide-bg.com/articles/index.php http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=237


Ако и вие сте от хората, за които думата почивка предизвиква асоциация с приключение, ново място и активни забавления – Вади Рум е вашата следваща дестинация.

Разположена в южната част на Йордания, полупустинната долина Вади Рум е защитен природен резерват с площ около 700 кв.км. Червени пясъци и дюни, причудливи скални форми и гигантски каменни стени - това е домът на три бедуински племена и техните стада от камили и коне. Тук водата има само едно значение – живот. Сред туристите регионът е известен най-вече с великолепните си турове за скално катерене и сафарита 4х4. Нас обаче ни привлече с една нова дисциплина, така наречения скрамбълинг. Името идва от английски, а съдържанието е нещо като катерене, нещо като ходене, нещо като лазене без осигуровка, нещо като нищо на света. Всъщност е комбинация от пешеходна разходка в пресечен терен и преодоляване на каменни стъпала с помощта на ръцете. Приятна умора за офисните ни тела и огромна доза адреналин. За практикуването на скрамбълинг не е необходимо специално оборудване, катерачна екипировка, въжета или карабинери. Единственото, от което се нуждаете, е лека загрявка и подходящо място за забава, като долината на Вади Рум например.

В историята долината Вади Рум е позната най-вече с името на Лорънс Арабски, който преминава оттук по време на Арабския бунт през 1917 -1918 г. През 1980 г. в негова памет едни от най-впечатляващите скални образувания в околността са наречени "Седемте стълба на мъдростта". Днес предприемчиви бедуини са изпъстрили туристическата карта на региона с десетки наименования, напомнящи за славния британски офицер, като извора на Лорънс, лагера на Лорънс и т.н.

Автобусът от Акаба ни стоварва на входа на Вади Рум, точно до помпозната сграда на новия туристически информационен офис на резервата. При пътуванията си се опитваме да използваме предимно обществен транспорт, за двама е по-евтино и много по-екологично от организирането на индивидуални трансфери. Вече се стъмва и тръпнем в очакване дали ще разпознаем сред тълпата Салем – местен бедуин, с когото завързахме интернет комуникация след препоръка на наши приятели. Ето го и него, крачи забързано към нас в ослепително бялата си галабия (арабска дълга дреха за мъже). Салем си изкарва хляба като планински водач, развежда туристи из приказните кътчета на пустинята, която го е откърмила.

Има много начини да се проникне в приказната пустош на Вади Рум – с 4х4 сафари, с импровизиран керван от камили или пеша. Избрали сме си сложна комбинация от трите. По време на краткия ни тридневен престой ще навлезем с джип до края на разрешената за тези превозни средства територия. За да не остави нашествието от туристи траен отпечатък върху крехката околна среда, управата на парка е разделила резервата на две зони – външна зона, достъпна за високопроходими автомобили, и вътрешна зона с ограничен достъп само за пешаци. На следващия ден пък ни чакат незабравими часове на пешеходно бродене из дивата пустош, а за десерт ще се приберем в цивилизацията, клатушкайки се върху камилско седло. Спането през цялото време ще е на палатки, все пак сме в истински природен резерват, където строежът на хотели е забранен.

Товарим раниците в джипа, Салем сяда зад волана и отпрашваме без път и пътека към далечните скални образувания. За минути лепкавият мрак ни обгръща, а пред фаровете пробягва пустинна лисица. Не след дълго стигаме до скалната ниша, която ще ни служи за дом през следващите две вечери. Импровизиран палатков лагер, шарени черги разпънати край огнището и натурална тоалетна с 360-градусова панорама. Салем раздава и първите инструкции, в тоалетната всичко се закопава и по възможност хартията се изгаря. Иначе рискуваме сухият климат да запази странни изненади за бъдещите посетители. 27- годишният Салем ни впечатлява с добрия си английски език, но както установяваме по-късно, само говорим, защото го е научил в университета на живота, тоест от туристите. Забавлява ни разказът му как няколко пъти го късали на изпита за шофьорска книжка, защото не подавал мигач, преди да завие. Макар че шофира от малък джипа на баща си и е истински виртуоз на преминаването през пясъчните дюни, така и не усвоил умението да подава мигач при завой. Та кому е нужно да уведомяваш в пустинята, че имаш намерение да смениш посоката на движение.





На сутринта потегляме към нашата цел във Вади Рум - изкачване на скалната арка Бурда и върхът на едноименната планина. Еднодневният ни преход изисква средна физическа издръжливост и фотоапарат, за да запечатаме незабравимите гледки. Тръгваме рано сутринта, за да изпреварим настъпващата жега. Пролет е и можем да го усетим дори тук, в тази пустинна местност. Тук-там сред червеникавите пясъци са избуяли туфи растителност, отрупани в дребни цветчета. Цялата флора разчита единствено на влагата, носена от въздушните течения, идващи от залива Акаба. Най-доброто време за посещение на региона е през пролетта и есента, когато температурите през деня рядко достигат 30 градуса, а нощите са приятно прохладни.

Гигантски пясъчни скали, оформени в причудливи форми от фрезата на вятъра, се издигат пред нас, някои достигат височина над 1700 метра. Оттук се вижда и най-високият връх на резервата и втори по височина в Йордания - Джебел Рум (1754 м). Катерим се все по-нагоре и по-нагоре, а умората от ходенето ни е възнаградена с великолепни гледки към тесни каньони, безброй скални ниши и естествени каменни арки. Шест часа пъплим по склоновете на планината Бурда, преодоляваме терасовидни препятствия и долепени до гръдта на скалата минаваме по надвесени корнизи. Фрезата на вятъра е създала великолепен микрорелеф в огромните скални образувания от пясъчник, който релеф дава солидна опора на катерещия се дори при преминаването на вертикални участъци. За разлика от истинското катерене тук отвесните пасажи са високи не повече от 3-4 метра и така нареченият спорт скрамбълинг се свежда до нещо като ходене с препятствия. Приятна изненада ни очаква на самия връх, Салем е взел малък чайник и вода и след минути пием сладък черен чай в стъклени чаши.

На слизане в подножието на планината се натъкваме на П-образния профил на бедуинска тента. Дебели козяци покриват дървената конструкция на дома на това номадско семейство, вътре дори и денем е тъмно и хладно. А вечерта край лагерния огън запален под огромните блещукащи звезди, се наслаждаваме на вкусна бедуинска кухня, агнешко с ориз и зеленчуци, обилно полята с чай. Никой от местните не докосва алкохол, все пак Мека е на по-малко от хиляда километра право на юг.

Единственото населено място в резервата Вади Рум, разположен на границата на Йордания със Саудитска Арабия, е селцето Рум. През последните години напливът от туристи в тази изолирана долина е довел до съществено увеличаване на доходите на част от бедуините и е предизвикал странна смесица на ценности и нрави. Често срещана гледка в селото са бедуини с дълги галабии и намотани около главата си шешове да говорят по мобилни телефони и да карат скъпи джипове. Изкушенията на съвременната цивилизация дебнат навсякъде, в двора на чисто нова тухлена къща със сателитна чиния е разпънат дебел традиционен козяк над импровизирано огнище. Вековни традиции и обичаи съжителстват с последната дума на техниката.

Времето никога не стига за всичко, тръгваме си, а зад гърба ни остават пропуснатите възможности за организирано наблюдение на редки диви животни и растения, невероятно посещение на праисторически скални рисунки и купища неизкачени върхове във Вади Рум.


Транспорт

Има ежедневни автобусни линии, които свързват туристическия офис на входа на Вади Рум с Петра и Акаба. Ако сте група от 4 души на приблизително същата цена може да наемете и такси.

Входна такса за природния резерват: 2 евро


Настаняване

Организирано настаняване в палатков лагер или бедуинска тента вътре в резервата или спане на палатка в къмпинга на селцето Рум, разположено на 3-4 км от туристическия информационен офис.


Виза за Йордания

Виза може да получите от консулството на Йордания в България срещу 32 долара или на място при влизането си в страната от всяко КПП. При влизането в страната през безмитната зона на Акаба получавате безплатна виза.


Не пропускайте да посетите Петра

Древният град предоставя уникална възможност да се докоснете до минали епохи и тълпи от въоръжени с фотоапарати туристи. Градът е преоткрит за западния свят през 1812 г. от швейцарския изследовател Йохан Лудвиг Буркхарт, който посещава планинска долина Вади Муса. 2010-07-28 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=236


Пейзажът е невъзможен и въображението трудно успява да обработи всичко, което му предлагат очите. Почваме да свикваме лека-полека с тези “драматични”, рязко отсечени скали, всъщност цели скални туловища, странно изскачащи от червените пясъци. Наблизо са Седемте стълба на мъдростта ...

“Луната” е следващата ни спирка: един висок масив, целият от скални мехури и полусфери, застанал в средата на огромна пясъчна тепсия. Промъкваме се нагоре по заоблени камънаци и тесни траверсчета. Я! Каква гледка има тук! Кратери и вулканични конуси върху пресъхналото дъно на морето. Най-горе се е изправила красива арка, цял каменен мост между два стръмни отвеса. Скокваме върху тънкия скален венец – ето, това е покривът на Луната!

Спускаме се от другата страна на масива, едно почти отвесно слизане в редичка един зад друг, тежестта е на ръцете – добре захванати за скалата, краката се пускат, докато намерят опора и ръцете пак почват да търсят. Слизаме в уютно пясъчно заливче сред скалите – тук френска група се готви за бивак, а малко по-встрани бедуин събира сухи корени за огън. Слънцето пак иска почивка – уголемило сенките ни до неузнаваемост на отсрещната скала. Червено. Червени пясъци. Червени скали, порязващи червения залез. Червено море. Скрит огън.

Нощта ни очаква на върха на една дюна, закътана сред скалите. Пустинята нощем е различна. Мека, сенчеста и тайнствена. Отиваме при звездите, влизаме в лунната тишината, намираме си сянка под една скала, запалваме наргилето и започваме да изпускаме гъсти и вкусни кълбета дим, като същински бедуини.

Има някакво присъствие наоколо, което не ми дава мира. Сякаш някой си е играл и творил с наслада, а сега тихичко се усмихва на нашето недоумение. И докато заспивам, прегърната от меките пясъци, гледам как се движи сянката на скалата над мен. Заспивам дълбоко и сънувам луната. Тя е огромна и пълна. Някой бди над съня ми...





Петра

Навлизаме в Петра през грандиозен каньон, на края на който ни изненадва Съкровищницата (всъщност, древна гробница).

Човек онемява пред тази гледка, независимо колко добре я познава от снимки, картички и каталози. Но това е само първоначалният шок и началото на огромния комплекс от древни жилища, гробници, театри и диви каньони, които ни изкушават да надникнем по-навътре. Всъщност, Петра се намира в сърцето на планинската верига Шарах, с най-висок връх Mount Aaron (Jabal Haroun) носещ името на брата на Мойсей. 25 бедуински семейства все още обитават потайностите на древния град, препитавайки се с гердани от „слонова кост” и цветни камъни, които продават на туристите. Или пък... от неочаквано зелените овощни градини, поникнали в близост до малки извори сред пустошта на червените скали.

Но когато пристъпим встрани от утъпканата туристическа пътека, откриваме истински произведения на изкуството, които природата е сътворила под формата на цветни картини по скалите на непристъпните каньони или на малки отломки и камъчета с невероятни форми.

Нашият тайнствен каньон, в който дори Абед се загубва, се казва Вади Сиак. Абед е бедуин. Намираме го да свири на лютня на входа на Манастира и пленени от неговата музика оставаме заслушани в струните дълго време, докато наближаващият залез ни напомня, че е време да тръгваме.

Искаме да минем по друг път и го питаме кой каньон да изберем. Той веднага ни предлага услугите си: било много опасно, щели сме да се загубим, задължително трябвало някой местен да дойде с нас. След известно пазарене за цената, която започва от 10 долара на човек и стига до 10 долара за петима ни, тръгваме из дебрите Петренски. Цветове, цветове и багри в скалите и в небето. Движим се по едва забележима пътечка в скалите. Тя ту се губи, ту пак се появява, докато не стигаме ръба на няколкостотинметров отвес. Тогава долу, дълбоко под нас в каньона, забелязваме няколко бедуини, стъкмили малък огън в една от малкото зеленини наоколо, заобиколени от цитрусови дръвчета. Абед им вика нещо на техния си език, после се успокоява и тръгва обратно да търси пътеката, а отдолу се дочуват струни и един глас еква и разтърсва скалите наоколо. Хората долу запяват. Бавно и внимателно се смъкваме по стръмните скали под звуците на песента, които ни карат да се чувстваме някак съвсем вкъщи.

Тръгваме си от Петра, а на мен никак не ми се тръгва и си повтарям „Ще се върна”. Вечерта приключва в бар, направен в ниша от 1 век преди Христа, с много арак, „сахтек” /Наздраве/ и джопи – подобно на нашето право хоро. Танцът традиционно се играе само от мъже, хванали изправените си ръце ниско долу, плътно един до друг. Една особена сила и енергия има в това хоро... 2010-07-26 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=235 Часта от Нашата родина, разположена в източната част на Западни Родопи и обхващаща територията на Перелико - Преспански дял, Кайнадински дял, Ардински дял, Чернатица, в историко - географски аспект днес наричаме "Средни Родопи". От административно -териториална гледна точка в тази част от Родопите е разположена Смолянска област.

Археологическите проучвания в Средните Родопи започват още през 20-те години на ХХ в. (през 1921 г. в. "Родопски глас" съобщава за открити крепости в землищата на сeлата Триград и Арда) и без съмнение показват че планината, в частност територията на област Смолян, са посещавани или населявани още през епохата на ранния палеолит.

С работа "на терен" са регистрирани и изследвани трасетата на три трансродопски пътя, свързващи Вътрешна (дн. Тракийска низина) с Беломорска Тракия, използвани вероятно още през късната каменно-медна епоха (V-IV хил. пр. Хр.), и със сигурност през късната бронзова епоха (XVI-XII в. пр. Хр.). По техните главни трасета и свързващи ги разклонения са локализирани и проучени множество археологически обекти: селища, крепости, светилища, храмове, некрополи.

Тракийските презродопски пътища следват полегатите планински била, заобикалят препречващите им се върхове и слизат в речните долини, където често е имало разположени селища, предлагащи подслон и храна. Пътната мрежа е била слабо развита, пътищата следвали естественият релеф на местността, без ясно изразено пътно строителство.

Най-мощно развитие на системата от главни и локални пътища с каменна настилка е свързано с дейностите на Римската империя, която през I в. включва в пределите си и Родопите. По това време била осъществена пряка връзка през Балканският полуостров от Виндобона (дн. Виена) - Сердика (дн. София) - Филипополис (дн. Пловдив) до Бизантион (дн. Истанбул), както и от Дирахиум (дн. Драч) до Егейска Тракия и Мала Азия, път, известен като „Егнациев път” (Via Egnatia).

Предназначението на трансродопските пътища е било да се ускори и улесни обмяната на информация (съобщения), стоки и природни богатства от планината към крайбрежието на Балканите и обратно, както и да се ускори предвижването на военните части в рамките на империята. Впоследствие тези пътища се използват и поддържат от Византийската империя, Българските царства и Османската империя. Добре запазени части от тази развита пътна мрежа са изследвани в землищата на гр. Смолян, селата Гела, Момчиловци, Хвойна, както и в целият Ардински дял на Родопите.

Проследявайки трасетата на трансродопските пътища могат да се локализират множество, населени още през древността селища и крепости. Регистрирани са тракийски селища от XVI-XII в. пр. Хр. от т.нар. разпръснат тип, разположени в закътани в планината места, предимно с южно изложение, разполагащи с питейна вода, пасища и дивеч. Такива са проучените селища в землищата на селата Гела, Стойките, Момчиловци, Арда, Могилица. С присъединяването на Родопите към Римската империя, а по-късно и към Византия, започва изграждането на по-големи селищно-религиозни комплекси, но почти винаги на места, където вече има устроено поселище или светилище. Това показват и проучванията край гр. Смолян, с. Гела, с. Барутин, където неизменно при разкопки се изследват няколко културни и исторически пласта или строителни периода на един терен

Крепостното строителство в Средните Родопи, и в частност на територията на Смолянска област, датира от края на бронзовата и началото на ранната желязна епохи (XII-XI в. пр. Хр.). То е резултат от възникването на постоянни селища, чийто жители се нуждаели от подслон и закрила при военни действия, както и в резултат от нуждата да се защитават новоприсъединените територии, както и за защита на пътуващите по трансродопските пътища търговци. Общата черта на крепостите в Средните Родопи е сравнително малката им застроена площ (използват се стръмни терени и откоси), невъзможността за дълъг престой на много хора (често липсва собствен водоизточник), характерно гладко строителство (без бойни кули по външните стени).

Крепостите, изграждани през желязната епоха представляват убежища без постоянно население. Те са изградени в близост до селищата, по високите, трудно достъпни части на планината. Скалистите била, върхове и скални откоси са използвани като естествена защита. Градежът се е осъществявал с материали намиращи се на самия обект – камъни и дървета, като зидарията на крепостните стени е суха, двулицева с пълнеж от кал, суха трева и дребни камъни. Тъй като този тип градеж не позволява издигането на високи стени над каменния зид се е издигала дървена ограда (палисада). От такъв тип са крепостите „Заград”, „Аетос”, „Подвисос”, „Кечикая”. Въпреки че са разположени на различни пътища и са доста отдалечени една от друга, тези крепости са изградени на места осигуряващи визуален (директен или чрез дим) контакт на поне две крепости, което дава възможност за ранно предупреждаване за опасност.

Римската империя почти не строи крепости в Средните Родопи тъй като планината е във вътрешността на държавата през този период, а при изграждането на фортификационната система на Византия (през който период Родопите са погранична за империята територия), са използвани и надстроявани съществуващите тракийски крепости (напр. крепостите при селата Беден, Подвис, гр. Рудозем).

Заедно с развитието на селищното и военно строителство в Средните Родопи, процъфтява и градежът на обекти от култово-религиозен характер. Свидетелства за тракийски светилища на територията на днешна Смолянска област, има още от каменно-медната епоха (V-IV хил. пр. Хр.). Светилищата на древните траки са на места, където според тях се осъществява връзката между човешкия и божествения свят, т.е. на „върха на земята”, или в центъра на обиталището на дадена общност, през където минава оста земя-небе. Често за осъществяване на тази връзка са били изграждани могилообразни възвишения. От такъв тип са светилищата в м. Турлука край гр. Смолян, на вр. Ком, при селата Гела и Стойките.





Погребалната практика на древните траки била свързана с изграждането на множество могилни натрупвания и отразява представата на траките за устройството на света, както и вярванията в преминаването на човешката душа в божествения свят. Изграждането на такива могилни насипи съпътства живота на траките още от XVI в. пр. Хр., чак до IV в. сл. Хр., когато Византия посява в Средните Родопи семето на християнството. Характерни такива комплекси са тези в района Гела - Солища - Стикъл, с.Стража, гр. Смолян, района Хвойна - Павелско, с.Момчиловци.

С присъединяването на Средните Родопи към Византийската империя (IV в.) започва разпространяването и на християнството. Това е свързано с изграждането на култово-религиозни християнски храмове, манастирски комплекси и базилики на територията на днешна Смолянска област, доста преди достигането на ценностите на християнството до централна Европа. Пример за това са трикорабните базилики от елински тип открити при разкопки в замлището на гр. Смолян и селата Гела и Беден, датирани от началото на IV в.

В заключение, спокойно можем да кажем че разходката в хладните сенки на старите римски пътища в Средните Родопи е една своеобразна разходка през векове, хорски съдби и религиозни вярвания, съпътствали живота и бита на хора от различни времена, раси и религии. 2010-07-17 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=234

Фиордите западно от Пиктън - слабозаселени и с безброй места за свободно къмпиране. Купете си провизии от града.

Фотограф: Слави Стоев


От часовете по география запомних, че Нова Зеландия е най-отдалечена от България. Оказа се, че не е точно така (Великденските острови я бият по този показател), но оттогава ми остана натрапчивото желание да я посетя. Около 25 години по-късно и след 26 часа във въздуха стигнах до нея.




Гейзерът Похуто около Роторуа.


Обиколих с приятели голяма част от южния остров и няколко точки от северния. Пътувахме на стоп, спахме на палатка и при местни хора (да живее Couchsurfing!), срещахме се със стари, нови и още по-нови емигранти, движихме се със стадата туристи с раници, които обикалят из страната. Опитахме се за месец (не е достатъчно, идете поне за три) да се докоснем колкото се може повече до природата и културата на страната.




Тасманийския залив - водата даже става и за къпане. Проблемът започва като излезеш на брега, където те чакат пясъчните мухи. Поради липса на толеранс към отровата им през повечето време изглеждахме като болни от неясно каква, но тежка и смъртоносна кожна болест.


Впечатленията ми са силно субективни и не претендират за академична изчерпателност и достоверност - това е моята Нова Зеландия. И тъй като kiwiland е страна за гледане, ще ви я покажем през снимки.





Оукланд е най-големият град. Състои се от около 300 високи бизнес сгради, обградени от километри и километри едноетажни къщи и бунгала. Градовете там са около 3 пъти по-големи от нашите при същото население. Общо взето, изглеждат като ужаса на архитекта - произволно скупчени стъкло и метал и тук там нещо по-красиво от началото на миналия век. Имат много приятни локални центрове в предградията. Там всичко ти е на една крачка и усещането е все едно че си на село.





Огромните пясъчни плажове в по-голямата си част не стават за друго освен за разходка или сърфиране с неопрен. Плажуването в Нова Зеландия не е на голяма почит (особено на южния остров) поради опасното слънце (имат си чудесна озонова дупка над главите), студената вода и вълните. За къпане стават източните брегове на северния остров и централната северна част на южния.





Климатът на двата острова се различава с около 4-5 градуса и няколко литра валежи на квадратен метър. Хванете Полша, направете я остров и ще получите климата на Южния остров - много валежи, постоянни облаци, вятър, приятни летни температури - около 25 градуса максимум и доста мека зима (спрямо континенталните ни стандарти). Насеченият терен на острова позволява с изминаването на 30-ина километра да смениш джунгла с глетчер и постоянни снегове.





Дали заради остатъци от колониалния манталитет, или защото населените места са много отдалечени едно от друго, в Нова Зеландия самоорганизацията и доброволчеството за обществени дейности са много популярни. На доброволни начала е поддържането на чистотата, пожарната, строенето и поддържането на публични места, охраната на реда. На някои места може да се видят табели "Внимание! Полицията ви предупреждава, че сигурността в района се поддържа от местната общност."





Държавата в Нова Зеландия е под постоянен натиск на обществото. Хората като че не се вълнуват много от политика, но живо се интересуват как се управлява страната. Постоянно се предизвикват референдуми, подписки, дискусии с управниците и сякаш цялата система работи. Държавата е принудена да поддържа непрекъсната маркетинг кампания за дейността си, за да не се нагнетява напрежение срещу непопулярните й действия. Иначе основното мрънкане на маса е - плащаме данъци, за да хранят емигрантите, разсипваме си природата, за да обработваме алуминия на Австралия, много нарасна престъпността и младите бягат в чужбина.





Тази снимка е от областта Отаго - далечният юг на Южния остров. Тук все още тюлените се разхождат свободно по плажа и из къмпинга, делфини плуват със сърфистите и се въдят пингвини. Като цяло видяхме доста по-малко животни, отколкото очаквахме - най-често са в защитени територии. Фермерството е довело до масово изсичане на гори и прогонване на местните видове. Домакинът ни на този плаж беше довел министър и организирал движение срещу откриването на кравеферми в района.





Можете да спите в луксозен хотел, мотел, хостел (по-евтино отколкото в Европа), на къмпинг или просто под звездите (въпреки забранителните табели за свободно къмпиране, които са навсякъде). Автостопът върви и бързо попадате на много интересни хора (спират от самотни бабички до богаташи с лимузини), но ако нямате кола, рискувате да пропуснете много красиви места, които са извън обичайния туристически поток. Наемането на кола е евтино и абсолютно лишено от формалности. Проблемът е в карането в насрещното. Почти няма обществен транспорт.





Едно от големите оплаквания на белите е, че си нямат култура и затова скоро маорите ще превземат държавата. Опитват се да компенсират младостта на обществото си с яростно събиране и колекциониране на ретро предмети. По пътищата се движат всякакви антики на 4-ри колела и антикварният бизнес е във възход. Всеки новозеландец се чувства длъжен да поживее малко в Европа и доста от тях не се връщат. Местната културна формула е "ръгби, автогонки, бира". Имат навика да карат подпийнали, но то е разбираемо, когато най-близката кръчма е на 20 километра от дома ти. 2010-07-15 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=233


Много хора са ни разказвали за Тайланд, запазвайки любезният тон и чистите фрази. Но винаги сме желали да разберем мръсните думи на този град, заради които всъщност го харесваме. Колко струва проститутката? Това ни интересува.


Банкок, Тайланд. Секс. Едва ли има много хора, у които имената на кралството и столицата да не предизвикват асоциация за секс, секс туризъм. Преди всичко останало - преди представата за неповторими храмове, уникално красиви плажове, цунами. Или поне до неотдавна беше така - мисля, че последните години доста намалиха спонтанните генерални обобщения, но преди време, когато се прибирах в България, първото нещо, за което ме разпитваха, беше за пинг-понг шоутата и за масажите. Предполагам, заслуга за промяната имат достъпа до много повече информация, разбира се, но и усилията на самото кралство да разшири фокуса на интерес на света към себе си. Разбира се, шоутата и масажните парлори не са нито изчезнали, нито намалели.

Въпреки официалнaта забрана от закона проституцията е толерирана и дори по-скоро насърчавана от правителството - по икономически и, както може да се окаже, по културни причини. Отношението към проституцията тук е предпоставено не само от традицията да се поддържат метреси и от социалната йерархия, която придава на жените второстепенно значение, но също и от направлението на будизма Therevada Buddhism - основната практикувана религия в Тайланд. Фактът, че на жените не е позволено да бъдат част от общността на будистките монаси, автоматично им придава вторичен статус - след като за тях няма начин да засвидетелстват благодарност и подкрепа към родителите си по начин, по който младите мъже могат - прекарвайки кратки периоди в манастири, за да натрупат духовен опит. С други думи, след като жените не могат да станат монахини, и така не могат да спомагат за духовния мир на семейството, са задължени да се грижат за материалното му благополучие, като работят повече и се продават понякога, което значително увеличава семейните приходи. А и ефективно, будисткият морал, чрез толерантността, която проповядва, намалява и личната отговорност на тези, които се отдалечават от принципите му. Потенциално неприемливи актове, като да се продадеш или да заплатиш за секс, евентуално биват компенсирани с молитви и дарове към храмове или монаси. И въпреки че будизмът проповядва въздържание, абсурдно е да се търси еквивалент за греховете на плътта с католическата концепция например. В по-ниските класи в Тайланд на проституцията се гледа много по-леко, отколкото на Запад. Секс работникът просто продава част от тялото си, така както други използват физическата си сила или мозъка си, за да работят.


Местата

Най-разпространени, разбира се, са баровете - открити или в сгради, малки или големи, чисти или мръсни. Жените (между 2-3 и 50 на брой, веднага ще познаете по грима и облеклото) се опитват да привлекат клиенти, надвиквайки се с Welcome, Hello, How are you и Where you from. Музиката обикновено е западна, почти винаги на ТВ екран тече футболен мач или други скорошни спортни събития. Веднъж да ви настанят на маса с бутилка бира или уиски, до вас, за да ви "прави компания", ще се настани някоя от "домакинките" и ще настоява да й поръчате питие, а нерядко - направо да я заведете някъде. Някои неща, които може би трябва да знаете за момичетата в баровете - те получават около 20-30% от цената на питиетата, които им поръчвате, както и процент от бар-таксата (200 - 300 baht - $7-10), която трябва да платите, ако решите да си тръгнете с нея. Това, което ще й платите за секс - между 1000 и 2000 baht ($25-50) остава лично за нея.





Повечето от момичетата мечтаят да срещнат farang, западняк, който ще се влюби в тях и ще ги измъкне от бедността и средата им. В по-реалистичен план, всяко момиче гледа да си намери чужденец, който ще се държи добре с нея и ще я вижда до края на престоя си. Внимание - докато материалните й изисквания са удовлетворявани, тя може да развие емоционална зависимост, която пък да прерасне в истинска обич към вас. В подобни случаи границите между любов, нежност, пари и секс се размиват напълно - много чужденци се объркват, защото в Европа или Америка материално и емоционално са много по-стриктно разделяни.

Най-популярни и сигурни са баровете около пресечките Sukhumvit Soi 4, Soi 5, 7, 7/1 . Те оформят района на главната улица Sukhumvit, който е нощен пазар, не липсват и добри ресторанти и пъбове, а Soi 3 и 5 са местата, където партито продължава много след 2.00 - официалният вечерен час на нощните заведения в Банкок .


"Go-go" баровете

Да, става въпрос за световноизвестния Patpong - една уличка, която през деня е съвсем празна, но след 17.00 часа се превръща в гъмжило от хора от най-различни националности, миризми, намерения, и пр. Последният път, когато бях там, ми отне буквално цяла вечност да се добера от единия до другия й край, а става въпрос за не повече от 250 метра. Баровете са разположени от двете страни, а помежду им отново нощен пазар, на който можеш да си намериш и абсолютно немислими неща. Например дребни възрастни женици от Бурма предлагат дървени жаби, които издават дървен квакащ звук, когато ги чешеш с клечка по гърба - това квакане отеква в главата ти дълго след това, а е възможно да се вмъкне и в сънищата ти…

В средата на всеки "Go-go" бар е разположена сцена с вертикални метални колове, на които момичета по бикини или само g-strings танцуват, хм, по скоро се поклащат, като на всеки три песни се сменят - в някои от баровете има над сто момичета! Всяка си има номер, за да може по-лесно да я запомните и поканите за питие. Често момичетата тук не са така приветливи и усмихнати както момичетата в баровете - те нямат скрупули да се покатерят и флиртуват с колкото е възможно повече клиенти, за да им бъдат предложени възможно най-много питиета. Бар-таксата тук, ако решите да си тръгнете с някое от момичетата, е между 500 и 700 baht ($12-17). След като се плати таксата, момичето може да се облече и да не се връща повече на сцената, може да остане в бара с клиента си или да се прибере с него. "Go-go" момичетата обикновено са по-красиви, говорят по-добър английски от колежките си в откритите барове и очакват по-голямо възнаграждение за услугите си - 1500 -2500 baht ($37-62) за short time и не по-малко от 3000 ($75) за цялата нощ. "Go-go" в Soi Patpong, а момчетата танцуват в Soi 2, Silom Rd; Soi Cowboy (Sukhumvit Soi 23) също не е за подценяване.


Масажните салони

Въпреки че основната клиентела на масажните салони са тайландци, нищо чудно някой таксиметров или "тук-тук" шофьор да ви закара и остави в такъв. Те обикновено са дискретни места, а вътре ще ви настанят с питие срещу широка витрина, зад която можете да изберете измежду дузина и стотина момичета, носещи номера. Всички те седят на високи столове с лица към тв екран, облечени са в дълги роби или бански костюми в цветове, които индикират специалните им умения. След като изберете и платите - между 1000 и 2000 baht, избраното момиче ще ви заведе в малка стая, в която има вана и легло. Там тя ще ви направи ab op nuat - warm wash massage, за да ви предразположи, следван от орален или стандартен секс на леглото. Някои от момичетата са специализирани в body to body масаж - при този масаж момичето се покрива с пяна и ви масажира с тяло.





Не бъркайте този вид заведения с такива, в които се практикува традиционен Thai масаж, който се извършва от професионални масажисти, някои с дипломи от много известни школи, като тази на храма По (Wat Po) и Old Chiang Mai Hospital. И въпреки това, в някои от професионалните масажни салони в Банкок, Патая и Пукет някои от масажистките биха предложили екстра услуги, мастурбация например, срещу допълнително заплащане - между 500 и 1000 baht. Разбира се, проститутки има не само в масажни салони, "Go-go" и открити барове. Плажове, дискотеки и кафета са обичайните места за набиране на клиентела на свободно практикуващите - обикновено те говорят по-добър английски и често имат и странични занимания - фризьорка, продавачка, студентка. Тя ще ви стане добра приятелка, вероятно ще се влюби във вас, а въпросът за пари ще се появи едва на последно място. С тях има един риск - докато момичетата в изброените заведения са преглеждани редовно за хепатит и ХИВ, свободно практикуващите не са задължавани от никого да минават на подобни прегледи.


Най-добрите клубове на Банкок

BED Superclub, Q Bar - Sukhumvit, Soi 11 - смесена тълпа - много чужденци, добра музика, тематични вечери - хип-хоп, хауз, диско и пр.; Flix, Astra и още няколко клуба в комплекса RCA (самият Paul Oekenfold редовно посещава Банкок , за да пуска в Astra); Met Bar в Metropolitan Hotel, Sathorn Rd - по-изискана атмосфера, известни личности, диско и chill out. И не на последно място KOI (на улица Sukhumvit Soi 20), заедно с BED Superclub едно от любимите свърталища на чуждестранните модели в града, може би най-близо до определението Fashion Cafе.


Малки статистики

Според полицията и здравното министерство в Тайланд практикуват между 150 000 и 300 000 женски и 30 000 мъжки проститутки. Това число обаче се оспорва от някои неправителствени организации, според които, включвайки огромния процент от секс работници, които работят part-time или на случайни начала, броят им достига милион. През 2004 г. най-големият местен университет говори за 2.5 до 2.8 милиона - така излиза, че между 24 и 34% от жените между 15 и 29 години са в секс индустрията.

Противно на очакванията, за изненада и на много тайландци и от двата пола, клиентелата е предимно местна - 90%. От останалите 10% за чужденците, 75% са от други азиатски страни, предимно Корея и Япония. Седемдесет и пет процента от мъжете в Тайланд редовно посещават проститутки - ежедневно 450 000 тайландци и 49 000 чужденци се възползват от услугите на проститутките. Тайландците са много по-дискретни от западняците - те не могат да разберат как последните са готови да бъдат виждани заедно с проститутка, или още по-лошо, да живеят с такава.

Клиент, който е заплатил за секс с малолетен/а под 15 години може да бъде осъден на 2 до 6 години затвор; за секс с малолетен между 15 и 18 години - от 0 до 3; за сводничество - на много повече. 2010-07-01 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=232

© Valdas Kopūstas (ELTA)


Първата европейска културна столица в бивша съветска република се опитва да избегне клишетата на националната гордост чрез авангардна програма


В момента, в който повдигам металното езиче на перфоратора в автобуса от летището към центъра и то казва щрак на билета, напрежението от непознатото се изпарява. Перфораторът, съвсем същият като в тролея по "Раковски", говори моя език и това ме окуражава да си поговоря със шофьора. От двете ми приятелки – Аня, радиожурналистка от Любляна, и Агата, главна редакторка на варшавско списание, единствено аз говоря руски и се ориентирам с дупченето на билетите. Целта на нашето пътуване е Вилнюс, който тази година си поделя с австрийския Линц честта да бъде европейска културна столица. Двама белгийци, пишещи за фламандско туристическо списание и привлечени от европейската тема, също са се качили в автобуса, за да усетят локалната атмосфера. Докато ние им обясняваме, че ни очаква среща с организаторите на годишната програма, те ни дават адресите на няколко бара и партита, залегнали в техния културен маршрут. И така малката ни медийна група се оказва в центъра – е, не на света, но поне на литовската столица. Население: близо половин милион пъстро смесени литовци (58%), поляци (19%), руснаци (14%), евреи, белоруси, украинци и други.

Първото впечатление е от непропорционално голямото количество църкви от различни епохи и религии. Преобладават бароковите. През 1994 ЮНЕСКО обявява стария град за световно културно наследство. Ауксе, нашата литовска домакиня, ни разказва по-късно, че когато градът бил основан през ХІV век от рицаря Гедиминас – основен национален герой, той поканил граждани от всички краища на Европа. Те изградили храмовете си в близост един до друг и градът се превърнал в пресечна точка на католическата и православната религия, на юдаизъм и ислям – точно като на Балканите, но без взривоопасните емоции.





Бледожълтите тухлички на триетажните сгради по главната улица "Гедимино" са част от един умален вариант на "Невски проспект", който води не към Зимния дворец, а към Катедралата и площада до нея с паметника на Гедиминас. Едно провинциално спокойствие и безвремие се е опънало над следобеда.

Отнема ни известно време, докато открием някакви признаци на европейската културна столица. Привлечени от зеленото лого пред една галерия, попадаме на откриването на изложба на австрийски дизайн. Футуристични мебели, електроника и кухненски уреди отдалечават пространството на галерията на стотици години от заобикалящия ни средновековен град.

Логото на културната столица е подчинено на флуксус стилистиката. Нищо не е случайно: въпреки че винаги съм свързвала флуксус с Ню Йорк, се оказва, че един от основателите на "течното" движение (лат. flux - течение) – Джордж Мачунас – е литовец. В края на 50-те Мачунас започва да експериментира с американския композитор Джон Кейдж. Посоката е заличаване на границите не само между различните изкуства, но и между артист и публика. Близо половин век по-късно във Вилнюс преоткриват антиизкуството на неодадаистите и организират програма от пърформънси, четения, концерти и изложби, в които може да се включи всеки. Без ограничения, без граници, спонтанно и свободно.





От авангардно движение флуксус е превърнато в инструмент за европейска интеграция, финансиран със средства на Европейската комисия. Малко плашещо изплува асоциацията с късния авангард на Маяковски и изкуството му като инструмент за една друга пропаганда.

Първата съветска окупация в Литва е 1940-1941, а втората - от 1944 до 1990. За това време напомнят не само архитектурните примери на социалистическия реализъм извън стария град (като скулптурите на моста "Жалиасис"), но и сървайвъл драмата в съветски бункер "1984". По принцип в бункера на 25 км извън Вилнюс и на 5 метра под земята се предлага двучасова реалити програма. Тази година специално се предлага нов 24-часов вариант: туристите стават "съветски граждани", като се разделят с фотоапаратите и мобилните си телефони и получават униформени работнически дрехи. Следва съветска закуска, слагане на противогази, спиране на тока за неопределено време и други "забавления". Актьори с немски овчарки се грижат за автентичността на сценките. Целта на проекта е чрез ГУЛаг туризма посетителите да се сбогуват окончателно със съветското минало, възможната носталгия и симпатии към тоталитаризма.

Идеята да се живее под земята не е откритие на студената война – под целия стар град съществува паралелно пространство от катакомби. Под доминиканската църква "Св. Дух", под бернардинската църква, под Катедралата все още има саркофази с реликви отпреди шестстотин години. Други от подземията се използват от живите, както например в ресторант "Жемайчей". Ауксе ни препоръчва литовска кухня за начинаещи: традиционни картофени специалитети, пълнени с кайма "Диджкукулей", за по-лесно представени на като "Цепелини", и домашно приготвена "жива" бира, която за съжаление датчаните от съседното подземие са изпили преди малко. ("Алус" е друга важна дума, която означава бира.)

Литовският език заедно с латвийския принадлежи към балтийските езици, отделили се от балто-славянските. Вилнюс идва от името на река Вилна и означава малка вълна. В литовския няма среден род, но това се компенсира с двойствено число, седем падежа и пет склонения на имената. Лексиката е близка до санскрит и латински. Населението над 35 години говори свободно руски, а по-младите – полски и английски.





Зад Катедралата Вилна се влива в река Нерис, която разделя града на две части – южно остава стария град, а на северния бряг е модерното сити. В офиса на културната програма ни очакват организаторите Роландас Квиеткаускас и Сандра Адомавичуте. Те са си поставили за цел тази година, в която Литва празнува и хилядагодишен юбилей, поне още 3% от европейците да научат къде се намира Вилнюс и на коя държава е столица. (Проучване от миналата година показало, че 40% от гражданите на Европа нямат идея коя е литовската столица.) Между визията за проекта и реалността финансирането е намаляло близо наполовина, особено след като литовските авиолинини flyLAL – основен спонсор и превозвач – са фалирали в края на януари. Въпреки всичко Сандра и Роландас са оптимисти и подготвят кулминацията на програмата за нощта на 20 срещу 21 юни под мотото "Нека да е нощ". Това ще е контрапункт на новогодишното откриване на тържествата със светлинно шоу на Герт Хоф (сценографът на Rammstein, който освети и площад "Батенберг" при влизането на България в ЕС). В най-кратката лятна нощ ще бъде открита Националната художествена галерия, площадите ще се превърнат в сцена за танци, а в църквите ще звучи класическа и рок музика.

Обратно по брега на Нерис стигаме до Арката на брега, известна повече като "Тръбата". Това е първата от трите скулптури по реката, предизвикали неочакван обществен скандал.

Проблемът е не толкова в парите – едва 0.1% от бюджета на културната столица, а по-скоро в разбирането какво е общо пространство, какво е изкуство и за кого е предназначено то. След множество протести е взето временно решение арката да остане до края на годината.





Скулптурата на популярния художник Владас Урбанавичус представлява конструкция от метални части, наподобяваща профила на брега на реката. Индустриалният стил би трябвало да си кореспондира с близкия Музей на енергията и павилиона Култфлукс. Но кореспонденцията явно е твърде плътна: отдалеч, а и отблизо скулптурата прилича просто на част от инфраструктурата на града.

Подминаваме Woo – тукашният Blaze. Малките улички стават още по-малки и по-тъмни. В мазето на една кооперация без реклама или определено име се случва някаква инсталация на Мигриращата художествена академия. Аня вече взима интервю, Агата си е полегнала на червен диван с хиляди възглавници. На чаша абсент в два след полунощ Ауриел от Буенос Айрес, всъщност от Огнена земя, ми разяснява колко зависими от тока са видеоинсталациите. Говори толкова разпалено, че всеки момент очаквам да започне да ходи на ръце.

Час по-късно навън вече е светло. 2010-06-16 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=231


Полъхът на зимата започва да се усеща. Дните на слънце по това време са истински подарък от природата и най-мъдрият начин да се възползваш от тях са кратките отскачания до исторически забележителности. Така имаш цел (различна от обичайния чревоугоднически туризъм, при който пътуването се свежда до сядане на маса в някой ресторант), а и научаваш нещо ново на място. Пък и в края на краищата определено е за предпочитане пред висенето срещу телевизора.

Точно тази логика ни довява на юг, до последната Самуилова крепост. Годината тук е 1014, мястото е с. Ключ (югоизточната ни граница с Македония ГКПП "Златарево"), а развръзката на историческия разказ, свързан с крепостта, е, както си знаем от учебниците по история, ослепената българска армия.

Да пътуваш насам означава любопитството ти да нараства с всеки изминат километър. В Македония, на брега на Охрид за първи път различаваме силуета на Самуиловата крепост. Тя е прилично възстановена и определено представлява една от най-посещаваните туристически забележителности в някогашната българска столица. Като българи пристъпяме с почитание от камък на камък, надничаме през бойниците към Охрид и си представяме тържествени царствени церемонии. Въпреки очевидни исторически факти и до днес македонците наричат Самуил цар македонски и отричат възможността във вените му да е течала българска кръв. Така че приемете темата за деликатна и по-добре не спорете с местните - няма да ви разберат, а и най-много да отнесете някое и друго неприлично изречение зад гърба си.





Добре е да знаете, че по пътя след Петрич кафявите табели (тези, които указват нахождението на исторически забележителности) стават все по-голяма рядкост. С цената на няколко неуспешни опита и много питане и ние откриваме мястото на Самуиловото падение - на около 5 км северно от с. Ключ на десния бряг на река Струмешница. Това всъщност е малък ограден парк, в началото на който в дървена барачка стои жена, която изпълнява функциите на екскурзовод и събирач на скромните суми за вход. Изслушваме подробните й обяснения и поемаме по бетонните стълби към историческото място. Първото, което се изпречва пред очите ни, е една бронзова фигура на Самуил в цял ръст. В далечината пък четири бетонни пилона, боднати тук през 1982 г., когато е създаден и Националният парк-музей "Самуилова крепост", "овековечават" забележителността за поколенията. Истината е, че тук няма какво да се види. Нашата група открива малко по-нагоре следи от каменен зид, над който е пораснала млада дъбова горичка, окръжности, покрити с асфалт и поизсъхнали чимшири. До нещо, което жената от будката нарича "наблюдателница", гордо стои неидентифициран обект от бетон и стъкло. Има формата на купол, под който се открива голям изкоп със следи от огън в единия край. В ролята си на екскурзовод леличката твърди, че това е останка от древнославянско окопно жилище, тип землянка, а следите от огъня са от кухненските дейности на обитателите й... Разбира се, никой не й вярва. Паркът, за разлика от самата Самуилова крепост, е нещото, което можете с чиста съвест да съкратите от маршрута си, поне на настоящия етап.

Но има и добра новина. И тя е, че следващата година на това място се предвижда изграждането на музей, който да съхранява и предоставя възможно най-много информация за великия български владетел. Името на проекта е "Възстановяване на славата на националния културен и исторически паметник "Самуилова крепост" и се осъществява чрез институционално трансгранично партньорство на местно ниво в региона Петрич, България, и Струмица, Македония. Остава ни да се надяваме проектът наистина да се случи. А дотогава идвайте тук с българско самочувствие. 2010-06-07 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=230

Атина от хълма на Акропола

© Николета Попкостадинова


От първата глътка тежък, влажен атинянски въздух до последната не може да сте сигурни дали този град е ориенталски или средиземноморски. Най-вероятно двете не се самоизключват, а се допълват. Атина е много шумна, мръсна, цветна, контрастна и космополитна. А за да я харесате, трябва да сте упорити и смели. Помага и предварителна подробна информация от инсайдър за тъмните и слънчевите кътчета на гръцката столица. Защото тя наистина е


Европейският Ню Йорк

Тук с преминаването от единия тротоар на другия прекрачваш и границата между съвсем различни вселени. От комерсиално-туристическата глъч на улични търговци на сувенири, безброй кафенета и таверни, надвикващи се латерни и музиканти в района на Монастираки с плашеща лекота и дванайсет крачки можеш да попаднеш в света на икономическата емиграция. Ако по невнимание се откъснеш от неспирния човекопоток туристи или полюбопитстваш каква е онази тъмна, пуста, миризлива улица, се озоваваш в една паралелна, мизерна реалност. Както спокойно си се шляеш по Плака след обилен, типично гръцки обяд, разгледал си витрините на търговската "Ерму" и си се оставил на течението зяпачи по сеирджийската "Адриану", само едно неориентирано кривване те дели от бул. "Атинас", който прилича на американско гето. Като външна граница на Европейския съюз Гърция дълги години е привличала африканци, азиатци и европейци с надеждата за по-нормален живот. Но вместо да се влеят в атинянското всекидневие, те са се обособили в неприветливи, било то и суперцентрални райони на концентрирана икономическа емиграция. За "Атинас" са характерни зловония и стичащи се по тротоарите вади от съмнителни течности. Всички те идват от откритите хали, където се продават пресни риби и меса. Е, поне на тази улица половин литър минерална вода струва 30 евроцента, а не едно или две евро, както е в туристическите райони на Плака, Монастираки или Акропола. Следва пл. "Омониа". Всъщност има безброй начини да се озовете там, защото е точно в центъра на картата, изглежда като пъпа на града и от него тръгват важни булеварди. Освен това е и транспортен възел. Но ако някъде в Атина има вероятност да ви ограбят, ощипят по задника, направят неприлично предложение или пробутат лъскави дрънкулки, най-вероятно е да ви се случи на "Омониа". Това е сборният пункт на всякакви дилъри, сводници, далавераджии, техните подопечни и денонощните шумни разправии са неизбежни. Горещо ви съветваме да избягвате това място, ако не държите на екзотиката и неприятностите. Ако ли пък няма как да го заобиколите, постарайте се да изглеждате колкото се може повече като местни - никакви карти, багажи и въпроси към съмнителни субекти.




Бодрата смяна на пост пред гръцкия парламент


От "Омониа" тръгва бул. "Стадиу" към "Синтагма", което си е задължителна туристическа дистинация. На пл. "Ситагматос" е парламентът - мощна неокласическа сграда с голям мраморен площад и паметник на незнайния войн. През деня атракцията тук са многото гълъби и войниците в типични гръцки носии, които се сменят да пазят парламента. Привечер атиняните в ранна тийнейджърска възраст превръщат локацията в скейт площадка и хотспот за срещи и пиене на бири.

Успоредна на "Стадиу" е "Панепистимиу", буквално означава университет. Тук са неокласическите сгради на библиотеката и Атинския университет. Следващият булевард "Академиа" впечатлява с бляскавите си луксозни магазини и съответстващите им входове на жилищни сгради. И поредният контраст е паралелната "Солонос", която е по атинянски пъстра и мръсна. А ъгълът й с "Ипократус" е известен като стоянка на проститутки в подходящите часове на денонощието. Плетеницата от тесни улиците след "Солонос" са буржоазни квартали, които са любимата ни част от града.

На това място туристи рядко идват, а именно тук са


Атмосферата и чарът на Атина

Кварталът "Екзархия" е прекрасен за разходки и вкусно хапване в някое от малките ресторантчета по забутаните улици. За кафе или вечерни коктейли улицата е "Скуфа". От двете й страни се надпреварват за вниманието ви стилни, но много непринудени оживени заведения. Всичките пълни. Коктейлите са от пет евро за безалкохолните до десет за алкохолните. Видовете кафета варират между три и пет евро.




Парламентът на града, в който се е родила демокрацията


В понеделник и сряда следобед, както и в неделя нищо не работи освен няколко хранителни магазина. На всичкото отгоре в Атина сиестата е официален и свещен обичай. Наконтени, чак към девет-десет часа местните отиват да вечерят по таверните. След което започва нощният живот. В един през нощта петък и събота трафикът по атинските булеварди е като в пиковите часове в София. Ако сте решили да се включите, непременно си вземете по-хубави дрешки, защото местните са много суетни и направени и просто няма да се чувствате уютно в тълпата от фризури, аромати, лъснати обувки и симетрично загащени ризи в добре изгладени панталони.

А като сте в Атина, непременно трябва да опитате салатите от хорта и фава. Тук е и раят на гръцката салата - с много, много зехтин и маслини. Ако сте фен на патладжаните, това е вашата кухня. Сервират ги във всякакви вариации, както и в гръцката мусака. В момента, в който сядате, било в таверна или кафене, ви сервират вода с лед и чак като преглътнете ви питат за поръчките. Ако имате повече време на разположение, може да вземете метрото и да идете в Пирея. Тя е самостоятелна административна единица с население от 1.5 млн. души, но се води морската гара на Атина. Тук са крайморските таверни, където трябва да опитате пресни октоподи, калмари и риба с узо за аперитив и рецина с основното. А за храносмилане ви препоръчваме разходка на яхтеното пристанище, където са акостирали фамозни яхти. Ако разполагате с още един ден, след като сте опознали Атина, вземете ферибота от Пирея до Егина. След един час плаване ще смените градския пейзаж с островен. А другата атракция тук са пресните октоподи на скара на пазара. На дамите препоръчваме да тръгнат с един празен куфар, защото в Атина магазините с красиви, достъпни, качествени, известни или анонимни обувки са на всеки ъгъл.

За гърците ще кажем само, че са безкрайно емоционални. Ако някой спре колата си пред вашата и лично дойде до прозореца ви да ви ц-ка и дз-ка на гръцки, много вероятно е да ви се извинява, че е направил рязка маневра на светофара. Изобщо - Атина е чудесна дестинация да разнообразите своя октомври. Топла, шумна, пъстра, пълна с изненади, с много мераклийска кухня и отлично узо.




Пътят към любимия на туристите Монастираки


Практична информация

По суша до Атина се стига с автобус за 90 евро в двете посоки и с влак, спален вагон за 85 евро в двете посоки. Самолетните компании, които летят дотам, са Hemus Air, Аegean и Оlympic airways. А цената зависи от това колко време предварително сте си закупили билета.

Хотелите с три звезди по атинските стандарти в хубави райони са около 70 евро, а с пет звезди - около 120 евро на нощувка. Хостелите са от 11 до 25 евро.

Туристическият център е Монастираки, където може да ядете за по 20-25 евро на човек традиционни гръцки ястия. По-автентичният район е Екзархия, където същото удоволствие ще ви излезе около 15 евро.

Търговската улица за пазаруване е "Ерму", където ще намерите много световни марки. Тя се намира в най-туристическата част Монастираки, но в целия град има пръснати магазини за какво ли не. 2010-05-31 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=229


Една седмица не е достатъчна да видиш Индия, но стига, за да се влюбиш в нея


Всичко започна с една като че ли небрежно подхвърлена реплика. "Смятам да пътувам дo Индия", сподели една приятелка. "Супер, искам и аз!", отговорих машинално. "Еми, защо не, идвай!"

Така неочаквано и за мен започна може би най-вълнуващото ми пътешествие. Далеч от сигурността на западния свят и от чувството на спокойствие и предвидимост, които неизбежно присъстват дори и при най-отдалеченото пътуване в Европа. Реакциите на всичките ми познати бяха в двата полюса: "блазе ти - ти си луд". Точно толкова раздвоен се чувствах и аз, но два месеца по-късно вече летях към Москва, а оттам след 6-часов полет ме очакваше Делхи. Столицата на Индия ни посрещна с невиждано за мен стълпотворение на летището в 3 часа сутринта, но това се оказа нищо в сравнение с тълпите, които щях да видя на другия ден по улиците.


Делхи

Делхи е всичко, което може да се очаква от един 14-милионен град - шумен, мръсен и забързан. Само след няколко часа вече си спомням с умиление за София и житейските луксове, с които разполагаме тук, без дори да го осъзнаваме. Един от тях е личното пространство - нещо, за което повечето хора в Делхи дори и не са чували.





Отделяме първия ден за аклиматизация и правим малка разходка из квартала, която ни извежда до пазара... и граничещото с него местно бунище. С аклиматизацията дотук! Никога през живота си не съм се чувствал по-дезориентиран в добрия и лошия смисъл на думата - връхлитат ме непознати миризми, пред погледа ми танцуват всевъзможни цветови комбинации, а от всяко лице и сграда лъха екзотика, която те кара да извадиш апарата и да снимаш, да снимаш... Явно и ние изглеждаме не по-малко интересно в очите на местните, защо след нас тичат групи малки деца, а възрастните ни оглеждат от главата до петите.

Впоследствие научавам, че белият цвят на кожата моментално те поставя в категорията "богат англичанин" и всички търговци смятат да се възползват от това. Извън централната част на града с лъскавите молове и магазини малко са местата с фиксирани цени и там всичко се решава с добрия стар пазарлък, а местните търговци са толкова изпечени, че в сравнение с тях колегите им от Капалъ чаршъ изглеждат като вчерашни аматьори.

На другия ден започваме същинската разходка из Делхи. Моментално решаваме, че автобусите на градския транспорт са нещо, което няма да ползваме. Натъпкани до краен предел, от отворените им прозорци стърчат глави и крайници и се развяват шарени шалове. Залагаме на рикшите. Очакванията ни за разбити каруци, прикрепени към колелото на изпосталял индиец, доста бързо се разбиват, когато виждаме очуканите, но моторизирани триколки, които освен това ползват екогориво.





Това са само част от поредицата контрасти, така типични за Индия - страна със собствена космическа програма, в чиято столица обаче свободно се разхождат "бездомни" свещени крави по улиците. Въпросните крави наистина живеят по улиците на града и се хранят с боклука, който многомилионното население услужливо им създава всеки ден. По-учуден останах, когато ми казаха, че имало нещо като квартални центрове за издояването им, поддържани от млекопреработвателни компании, които после ползват млякото.

Дали това е вярно или съм попаднал на индийска градска легенда, все още не знам. Но при всички положения прясното мляко беше в черния списък на забранените храни по време на престоя ни в Индия. Освен него там бяха и всякакви небутилирани течности и храни без термична обработка, закупени от случайно място на улицата. Някои дори препоръчват миенето на зъби с преварена или минерална вода. Звучи малко пресилено, но решихме, че два дни прекарани в пазене на тоалетната са немислими, ако имаме само 1 седмица престой. А какво по-напред да видиш за седмица! Дори и да я прекараш цялата в Делхи, пак ще останат неща, които не си видял - а нашите амбиции бяха далеч по-големи...

Златният триъгълник - така наричат маршрута Делхи - Джейпур - Агра. Това е и нашата цел, която изглежда почти непостижима за краткия ни престой. Въпреки това на организацията ни можеше да завиди всяка група японски туристи. За няколко дни в Делхи успяхме да разгледаме Червената крепост и джамията "Джама масджид" в стария град, построени по заповед на шах Джахан; невероятната зоологическа градина, оградена от стените на полуразрушен замък; храма Лотос, чиито изчистени линии могат да съперничат на операта в Сидни; дворцовия комплекс Кутаб Минар, чиято кула се счита за най-високата тухлена сграда в света. А междувременно не усетих как свикнахме с града - тежката миризма, примес от екзотични подправки и мръсна канализация, спря да ни прави впечатление; шумът и навалицата вече не бяха толкова стряскащи и сетивата ни се отвориха за малките вълшебства, които ни чакаха на всеки ъгъл. Да попаднеш на вечерна молитва в хиндуистки храм, да пазаруваш екзотични плодове, чиито имена дори не знаеш, да се оставиш да те нарисуват с къна на улицата или да видиш паун, който кротко се разхожда в парка... Малко са местата по света, където може да ти се случи всичко това.





Джейпур и Агра

Джейпур, наричан още Розовия град, е столицата на съседния на Делхи щат Раджастан. Разстоянието дотам е 265 км, което го прави възможна дестинация за еднодневна екскурзия без преспиване. Организирани пътувания до Джейпур се предлагат във всяка туристическа агенция, така че без проблем успяваме да се запишем буквално от днес за утре. На другия ден разбираме, че големият и удобен автобус с климатик от брошурата неочаквано се е развалил и с невярващ поглед се качваме в нещо, което прилича на индийската версия на "Чавдар".

След около 5 часа благополучно стигаме до Джейпур. Градът е основан през 1727 г. и в момента наброява скромните 3 милиона население, което в сравнение с Делхи си е направо китно и спокойно селце. По-интересното е, че Джейпур е първият архитектурно планиран град в Индия. Неговият основател и владетел Савай Джaй Сингх II бил един от най-умните индийци на своето време, превел трудовете на Птолемей и Евклид на санскрит и пратил емисари до Самарканд, където да проучат обсерватория на града на Тамерлан. Неговият интерес към астрономията и геометрията са залегнали и в архитектурния план на Джейпур, чийто център впечатлява с широките си булеварди и площади, а разположението им символизира деветте планети на древния зодиак. Но най-известният и впечатляващ символ на града си остава Хава Махал. "Дворецът на ветровете" е построен за жените от харема на владетеля и дължи славата си на розовата фасада с нейните 953 малки прозореца. Благодарение на тази архитектурна дантела бризът охлаждал целия дворец и през най-горещите дни, а жените от харема можели да наблюдават живота в града, скрити от погледа на минувачите.

Агра, третата точка от Златния триъгълник, ще ни отведе в най-многолюдния индийски щат Утар Прадеш, на 205 километра от Делхи. И ако една шеста от света живее в Индия, то една шеста от Индия живее в Утар Прадеш. Агра обаче със своите скромни 2 милиона души население дори не е сред най-големите градове в щата, но пък е един от най-посещаваните в цяла Индия. Славното си минало и богатство градът дължи на династията на Могулите, които правят Агра своя столица през 1522 г. И макар през 1649 г. шах Джахан да мести столицата в Делхи, той дава на града двете му най-големи забележителности, които и до днес привличат милиони посетители - "Агра Форт" и "Тадж Махал".





"Агра Форт" е внушителна крепост, построена от тухли и червен пясъчник, в която са живеели и управлявали великите могулски владетели на Индия. Всеки от тях е оставил своя отпечатък върху този невероятен комплекс от дворци, джамии, павилиони и градини, който добива окончателния си вид именно по времето на шах Джахан. Но неговата най-голяма страст се намира на няколко километра от крепостта, на другия бряг на река Ямуна, където слънцето огрява искрящия купол на "Тадж Махал".

Всички снимки, филми и статии за "Тадж Махал" не могат да подготвят човек за това, което се разкрива пред очите му, когато преминава през портата, ограждаща парковия комплекс на "Тадж". Невероятната красота на сградата от бял мрамор с вградени полускъпоценни камъни е нещо, което може само да бъде видяно и почувствано, но не и описано. Екскурзоводите около мен омайват туристическите групи с десетки митове: как шахът отрязал дясната ръка на главния зидар, за да няма втора подобна сграда в света, как смятал да построи идентично копие от черен мрамор и много други. Но в основата на всички тези легенди стои една истинска история за любовта между шах Джахан и любимата му жена Мумтаз. Когато тя умряла при раждането на тринайстото им дете, шахът решил да й построи гробница, която да не отстъпва на нейната красота. Но 20-те години разточителен строеж източили хазната на империята и синовете на шаха го свалили от престола. И тук поредната легенда разказва, че заточеният в "Агра Форд" владетел умрял въздишайки по "Тадж Махал" от другия бряг на реката...

На другия ден с не по-малко въздишки се разделяме с Индия. Докато летях обратно, си спомних думите на мой приятел, че човек или се влюбва в Индия и постоянно търси повод да се върне там, или я напуска с облекчение завинаги. Не знам дали е вярно. Но аз вече кроя планове за моето завръщане.





Практична информация:

· Повечето международни авиокомпании летят до Делхи с 1 прекачване. Най-евтините варианти са "Аерофлот" и "Алиталия" с цени около 500-600 евро за двупосочен билет.

· Хотелите в Делхи като цяло са по-евтини от европейските и за 25-30 USD може да се намери приличен budget хотел.

· Център е доста абстрактно понятие в Делхи, тъй като индийската столица е съвкупност от 7 различни града, които са били водещи през различни периоди от историята. Въпреки това за предпочитане е да се настаните в Ню Дели (New Delhi), а не в Стария град Шахджаханабад.

· Едно от най-добрите места за шопинг в града е Си Пи (Connaught Place) в Ню Дели. Огромният площад с разположените в кръг около него викториански сгради е един от центровете на модерния Делхи, където има магазини на повечето международни брандове. Цените на дрехите са чувствително по-ниски от тези в Европа, а размерите са по-малки, особено ако на етикета е отбелязано Asian size.

· Голямо предимство е хотелът ви да е в близост до спирка на метрото, което се развива доста бързо (макар че цялостното покриване на град като Делхи е доста сложна задача). Това е най-чистият и удобен начин за придвижване в Делхи и ви спестява "преговорите" за цената с шофьорите на рикши.

· Повечето туристически забележителности имат различни цени за индийци и чужденци. За вторите те са завишени няколко пъти, но въпреки това са по-ниски от входните такси в Европа. Входът за "Тадж Махал" е един от най-скъпите - 500 рупии, при обменен курс от 55 рупии за 1 евро.

· Европейска кухня извън ресторантите на четири и петзвездните хотели е трудно да се намери. За сметка на това заведения от веригите на "Макдоналдс" и KFC има във всички големи градове ...

· При пристигането на летището в Делхи, ако нямате посрещане от хотела ви, най-добре е да ползвате предплатените таксита (pre-paid taxi). Казвате адреса, до който искате да отидете, и заплащате предварително на служителя на гишето, който определя цената въз основа на разстоянието. Така не трябва да се пазарите с шофьорите, които винаги се възползват от стреснатите чужденци. 2010-05-25 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=228 Дори кратка обиколка из Средна Азия може да разкрие един цял нов свят

Представете си хиляди километри равна земя. Твърде суха и камениста, за да бъде използвана за земеделие, твърде обширна, за да бъде гъсто населена, твърде сурова, тъй като няма големи водни басейни, които да омекотяват климата й. Това е Централна Азия - земята на номадите. Тук туристите все още не са обичайна гледка, което ви гарантира различни изживявания. Посещавам три от страните от бившия СССР - Казахстан, Таджикистан и Туркменистан и откривам, че има много причини да искате да видите тези станове с очите си преди да са се променили със зашеметителната скорост, която носят само многото пари. От издигналия се насред степта град-фантазия Астана, през забравения Душанбе, до разкъсания между минало и настояще Ашхабад, ви чака цял един различен свят. Тази скорост вече личи в строежа на казахстанската столица от кота нула до финансов център за цяла Средна Азия. Има я и в тоталитарно планираните грандиозни строежи на Ашхабад, където ще се уверите с очите си какво представлява култът към личността и вероятно ще станете едни от последните свидетели на този култ, преди неговото окончателно сриване до 4-5 години. Няма да я откриете в таджикистанската столица, която е една от най-бедните в света, но когато след десетина години водните ресурси на тази страна й гарантират стабилни приходи (и мегаломански строежи), ще можете да кажете "аз бях там още преди да пристигнат парите". Опитах се да уловя всичко това в серия от снимки. На тях не мога да предам вкуса на таджикистанските зеленчуци (едни от най-вкусните в света) и конското месо, безкрайния хоризонт в степите край Астана, или усещането за нереалност в изгрева над Ашхабад, но мога да покажа част от цветовете на един от най-интересните региони в света. Ето така видях Централна Азия.





Казахстан

Астана е рожба изцяло на мозъка на своя главен създател: казахстанския президент Нурсултан Назърбаев. Всички чудеса на архитектурата, които можете да видите там, са подписани от него, а всеки план за квартал трябва да получи одобрението му. Строени пред двореца му, са трите кули на властта и двете златни кули на бизнеса. Отзад е още един от символите на Астана - пирамидата на културата, както шеговито можем да я наречем, тъй като това е местното НДК. Назърбаев явно иска да превърне творбата си в новия Шанхай, който да е финансов център на Средна Азия, но засега има проблем - проектирана за милион и половина и населявана от около 600 хиляди души, Астана изглежда и се чувства нова и празна. Отличителни белези: безкрайни прави улици, огромни строежи, зашеметителен дизайн - все признаци на град който няма проблем с мястото и парите.





Таджикистан

Душанбе няма късмета да е столица на богата държава, но и това има своето очарование. Като начало той е много по-приветлив от Астана и Ашхабад. Таджикистанската столица дори прилича на Пловдив, ако приемем че Пловдив има километрични пътни платна, без нито един завой. Забележителностите там не са много, подобно на строежите, а на летището кацат предимно военни самолети на път към Афганистан. Има няколко неща, които е добре да опитате в Душанбе: местните зеленчуци, посещение в една от прословутите чайни и (ако успеете) разходка в забележителния президентски парк за гости, пълен с алеи, беседки и фонтани. Парадоксално, намиращият се в топ 10 на най-бедните държави Таджикистан всъщност има най-голямото богатство в тази част на света: огромни запаси от сладка вода. Отличителни белези: бедна соц атмосфера, хубава храна и много, много вода.





Туркменистан

Самото име Ашхабад прилича на излязло от "1001 нощ", а един поглед отгоре през нощта стига, за да разберете, че ако целта на Астана е Шанхай, то тук искат да се мерят с Абу Даби. Поне външно. Защото отвътре Туркменистан е единствената държава с култ към личността, с изключение на Северна Корея. Ако през нощта Ашхабад впечатлява с безкрайните си осветени и празни магистрали и с огромни, модерни, но също празни сгради, то на дневна светлина тук блести едно - златото по статуите на покойния Туркменбаши. Починалият през януари диктатор е оставил тъжно наследство - от грандиозния си мавзолей в пустинята (първата снимка долу), през безбройните статуи, до цял етаж от националния музей, в който се пази дори цигарето му. Ако сте любител на силните усещания, Туркменистан е държавата, която ще искате да видите с очите си, за да разберете как някои неща не бива да умират в историческата памет. Например страхът от самовлюбените диктатори. Отличителни белези: осветен, празен, златен и параноично красив град. 2010-05-24 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=226


Всички пътища на света водят към Рим, а всички пътища в Рим водят към Колизеума. Така отсякъл през 80 г. сл. Хр. император Тит Флавий. Думите, които 1930 години по-късно са сред най-известните латински сентенции, били изречени на откриването на амфитеатъра, чието строителство започнал осем години преди това баща му Веспасиан. Можел е и да онемее при вида на величествената сграда синът, но тя отприщила вдъхновението му. И с изречението заклинание императорът я поставил в центъра на тогавашната пък и на бъдната вселена. Защото както в древността, така и днес освен че е символ на Вечния град, Колизеумът продължава да е зареден с мощна притегателна сила. Може би затова сега той е


най-посещаваната сграда на планетата -

очарователна, омагьосваща, извечна, космическа. Такива са суперлативите, които редовно се сипят за древния амфитеатър от останалите без дъх пред него милиони гости.

В края на миналата седмица светът се развълнува от на пръв поглед дребна новина - от свод в един от коридорите на Колизеума бяха паднали няколко големи отломки вкаменен хоросан.

Иначе амифитеатърът - дума, която си означава „двоен театър" - е внушителен нарочно. Строителството му започва в най-богатите и съответно най-хубавите години от Златния век на Римската империя. След смъртта през 68 г. на самовлюбения и нехаен към съдбата на своите поданици Нерон и след смяната на четирима императори в течение на 12 месеца на власт в Рим идва войникът Веспасиан. Той е син на данъчен чиновник, който го дава във войската още като дете, отрасва там и си спечелва славата на вечен победител след триумфа на неговите легиони в Германия, Англия, Гърция, Северна Африка и Юдея. Там е последната му битка, преди да бъде призован от тачещите го патриции в Рим да стабилизира разклатената им от неумели императори власт. Знаейки много добре, че както войската се крепи на своите обикновени войници, така и държавата устоява на предизвикателствата на съдбата благодарение на своя обикновен народ, Веспасиан залага на него. И освен осигурения мир започва да му създава условия за съществуване, които лека полека облекчават неговия живот. Не след дълго, някъде през 72-ра година след Христа, императорът решава, че освен широки улици, нови водопроводи, триумфални арки и що-годе удобни жилища на народа му е нужен и постоянен отдушник. А какво по-хубаво нещо за целта от един невиждан до ония времена храм за потушаване на злите страсти, който да се превърне и в символ на могъществото на империята!

Но със строителството на амфитеатъра Веспасиан преследва и една друга цел - да бъде сложен окончателно


надгробен камък на минало, наситено с лоши спомени

Тоест на властването на жестокия безумец Нерон, който, за да се вдъхнови за поредната си поема, подпалва Рим и оставя без подслон стотици хиляди негови жители. И императорът решава бъдещият внушителен амфитеатър да бъде вдигнат точно на мястото на изкуственото езеро, което суетният му предшественик бил направил, за да се оглежда в неговата кристална вода заедно с любовниците си от двата пола. Освен това за новото строителство не били събирани, както обикновено, нови данъци от хората, а в него била вложена цялата плячка от последната водена от пълководеца Веспасиан победоносна война в Юдея. Накрая императорът постановил достъпът за простолюдието в бъдещия амфитеатър да бъде безплатен.

За съжаление той успява да види само първите два етажа на грандиозното си начинание - умира през 79 година. Но затова пък синът му император Тит ускорява строителството и успява да открие амфитеатъра година по-късно със стодневен купон, по време на който в памет на великия му баща народът бил щедро черпен с вино, хранен с хляб и засищан с боеве между гладиатори, с техни стълкновения с диви животни, както и с истински морски битки. Да, защото до строителството век по-късно на помещенията под арената за престой на осъдените да умрат хора и зверове тя била често пълнена с вода, в която се развихряли истински флотилии. През IV век император Константин на практика закрил Колизеума. Междувременно амфитеатърът бил станал известен с това име, дадено му според някои историци заради неговите колосални измерения, а според други - заради 35-метровата статуя на „Колоса Нерон", издигната от самовлюбения самодържец до неговото изкуствено езеро. А Константин „закрил" Колизеума, защото до въвеждането от него на християнството като официална религия на империята там често била организирана масова сеч на последователи на новата всесилна вяра...

Но амфитеатърът продължил да си стои все така величав в края на римския форум. Като дори нашествениците вестготи в средата на първото хилядолетие го уважили подобаващо, устройвайки шатрите на своите военачалници в него. После, през вековете, Колизеумът продължил да привлича погледите на всички поклонници в оформилия се като папска столица Вечен град. Само дето през ХIV век от него започнали да вземат материал, тоест огромни каменни блокове, за строителството на дворците на римските аристократи, та дори и на самата катедрала на Ватикана - „Свети Петър".


Кощунството било спряно

в началото на ХVIII век от папа Бенедикт ХIV - той обявил Колизеума за християнски храм, от който било грехота да се взема каквото и да било. Така за човечеството било спасено онова, на което се възхищаваме днес. И което е запазено благодарение на започнатите някъде след 1800 година първи възстановителни и консервационни работи на античната сграда.

Иначе, освен че се разтревожиха за рушащия се Колизеум след новината за отломките вкаменен хоросан, италианците, пък и много жители на планетата се поуплашиха за своето собствено бъдеще. Защото, както пророкува през VІІІ век известният монах и историк - преподобният Веда, докато съществува Колизеумът, ще съществува и Рим, падне ли Колизеумът, пада и Рим, а падне ли Рим, пада и светът. Иначе казано, изглежда, амфитеатърът на император Веспасиан е осъден на вечни времена, поне докато съществува този свят.


САМО ЦИФРИ

527 метра е обиколката на Колизеума, който е с елипсовидна форма.

3357 квадратни метра е площта на арената с оси 86 и 54 метра.

48,5 метра е височината сега.

52 метра е височината през 80 година.

1980 г. - ЮНЕСКО го включва в списъка на обектите - културно наследство на човечеството.

През 2007 г. е обявен за едно от седемте чудеса на света.

700 хиляди евро струва годишната му поддръжка.

23 милиона евро са нужни за укрепването му.


Посетителите

През 2009 година Колизеумът е бил посетен от 6,5 милиона души, които са оставили в общинската хазна 32 милиона евро. Само по време на отминалия Великден гости на амфитеатъра са били 68 612 души, или с 8,71% повече, отколкото по време на същите празници през 2009 година. Обикновеният билет струва 13,5 евро и е валиден 2 дни. Жителите на страните от ЕС между 18 и 26 години плащат по 9 евро. Тези под 18 г. и над 65 г. - 1,5 евро. Опашките за билети понякога са километрични, но чакането е не повече от 30-40 минути. Билети могат да се купят и с кредитна карта на адрес www.ticketclic.it/HTML/musei/colosseo.cfm. 2010-05-16 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=225


Пътешествието ми започва в ранния септември на 2008 г. С огромна раница, която трябва да повдигам с особени усилия, се озовавам на изхода на родния си град Хасково и след сбогуване с любимите хора и животни приключението започва. Преминавам първите държави като насън. Стопът в Румъния, Украйна и Русия е все така добър, както в родината, с изключение на факта, че в тези държави хората очакват да им платиш, когато те качат. Така стигам до Казахстан и навлизам в истинската Азия – безкрайна магическа степ, вълшебни залези, диви камили, коне и номади, съчетани с модерния блясък на лъскавата столица Астана с нейните стопаджии с официални костюми и просяци, които ми дават пари, защото им изглеждам твърде изпаднала за техните стандарти. Да, Казахстан не е страната, която всички свързват с "Борат". Астана е ултрамодерен град, построен през ХХІ век в безлюдна степ - с уникални и главозамайващи сгради. Трудно да свикнеш с идеята, че почти всичко наоколо е направено от стъкло, така че можеш да се огледаш във всяка стена. Старата столица Алмати има друг блясък и очарование. До нея се намира единствената планина в тази степна държава. Провинциален Казахстан е доста различен от столицата, със значително по-мили хора. Докато се опитвам да изляза от Астана на стоп и почти всички шофьори отказват да ме качат, без да им платя, то в едно гранично градче на име Жаркент добрината на местните ме спасява...





След дълъг стоп от Алмати пристигам на границата с Китай в събота и разбирам, че граничният пост почива през уикенда. Няма шанс да премина, а улицата в Жаркент не е особено добро място за разпъване на палатка... Две момичета всячески се опитват да разберат от какво имам нужда, в пресечната точка на бедния им английски и моя беден руски. Тогава една кола с две момчета минава и отбива, повтаря се същото с обясненията, докато те се обаждат на тяхна говореща английски приятелка, за да се разберем. В крайна сметка се озовавам на гости у тях за уикенда. Така разбирам, че в Казахстан има традиция – когато видят пътешественик, местните го канят у тях и се грижат за него като важен гост. Нищо чудно, защото в Казахстан просто няма пътешественици. Всеки човек с голяма раница на гръб е сочен и оглеждан като музеен експонат.

Едно от момчетата се оказва митничар и в понеделник лесно преминавам границата. От китайската страна е стряскащо – петдесетина озверели таксиджии се блъскат, опитвайки се да придърпат някой пришълец, току-що пресякъл границата. Скупчват се около мен, дърпат раницата ми и крещят неистово "такси, такси" на китайски английски. Поглеждам назад към граничаря с надежда да ми помогне да се измъкна, но той се прави, че не забелязва какво става. След като ме следват двайсетина метра, нахалството на шофьорите утихва и те се връщат обратно да причакват следващата си жертва. Тази кратка сцена много ме изморява психически, но откривам добро място за стоп и започвам да чакам кола. Очакванията ми за стопа в древната империя са по-лоши, отколкото се оказва в действителност. На смрачаване кола с трима местни спира за мен. Не искат пари, а се съгласяват да ме вземат на разстояние повече от 600 км.





Събуждам се в Урумчи – град с два милиона жители, който се оказва доста труден за ориентиране. Опитите ми да открия къде се намирам и къде искам да отида претърпяват пълен провал. Почти никой не говори английски, картите и табелите на улиците са само на китайски, а за капак – табелите за другите градове също, което превръща стопа в наистина сериозно предизвикателство.

В крайна сметка оцелявам поради добротата на местните и три дни по-късно се озовавам в Пекин – градът с най-замърсения въздух, който някога съм виждала. Очите лютят, небето се губи... Смогът съществува, не е илюзия. След първия ден обаче очите спират да щипят и човек забравя за него. Градът е огромен, придвижването е бавно, но пък ориентирането е лесно, заради табелите на английски. Моят каучсърфинг домакин този път е французин - така и не разбирам какво е да те приюти китаец в Китай, защото винаги ме приемат чужденци.

Следващите дни прекарвам в туризъм и разходки по Великата стена, съчетани с упорити опити да убедя собственичката на една туристическа агенция, че трябва да ми издаде виза за Тибет, без да използвам останалите им услуги. Лозунгът "Свободен Тибет" би стоял чудесно върху раницата ми, докато чакам да ми дадат листчето с разрешение да отида там. Междувременно сменям домакина, защото на настоящия му се налага да пътува, и отивам на гости при руски учен, който живее в Пекин и работи в астрономическата обсерватория.





Пътят до Лхаса е живописен и впечатляващ – заснежено тибетско плато, върховете, огрявани от слабото планинско слънце, стадата якове, препускащи на воля. На места шосето минава на 5700 м надморска височина, но в Лхаса, която е на 3650 м, усещането всъщност е доста приятно. Диша се по-лесно, спи се по-леко. Дворецът Потала на далай лама, висок 110 метра и обграден от три метрова стена, е абсолютен архитектурен шедьовър. Залите му функционират като музей, а най-големите му забележителности са стенописите.

Странно е чувството от снежните Хималаи и дъждовната Лхаса да се озовеш на значително по-ниска надморска височина в столицата на Непал – Катманду. Този град е вълнуващ, пъстър, жив, особено във фестивално време... Както често обичам да казвам, най-големият късмет за пътешественика е да попадне в някоя страна по фестивално време. Прекарвам четири вълшебни дни в този град. Хората пеят и танцуват по улиците, пред всяка врата има цветя и красиви цветни фигури, изработени от различни прахове и семена. Запознанството ми с няколко приятелски настроени местни жители води до първото ми каране на мотор в непалски трафик – нещо, което трябва да се изживее!





Следва град Покхара – езерната перла на Непал. Разположен до разкошно езеро, градът е очарователен, а околностите още повече. Там за мен се залепя един малолетен потенциален гид. Стремейки се да се покаже гостоприемно и разговорливо с чужденците, момчето предлага да ме разведе по всички известни и скрити забележителности в района. Решавам, че малко местна компания няма да ми навреди. Дълго ходене пеш ни отвежда на Сарангкот – село до хълм извън града, от който се открива главозамайваща гледка към осемхилядниците на Хималаите. Следва посещение на пещера с 5000 прилепи. Цифрата е спорна - надали някой непалец наистина е бил толкова отегчен от живота, че да ги преброи - но животинките наистина са адски много. След като гидът ми получава едно момо (традиционно непалско ястие) за обяд, изчезва тъй бързо, както се беше появил. Поразпитвам местните къде мога да открия диви животни, необезпокоявани от човека. Копнежът ми да живея в джунглата е на път да се сбъдне. Очакванията ми са много високи, но информацията от местните – никаква. Накрая подочувам за националния парк Читоан, където имало тигри, слонове и други мои любими животни. Решавам, че това е мястото.





Мисля си, какво като е национален парк, няма да има туристи и няма да е цивилизовано, все пак съм в Непал. Но още на границата на парка попадам на десетина пощурели тур гайдове и хотелиери. Отскубвам се от тях трудно, като им обяснявам, че имам къща на гърба си и два здрави крака, така че не се нуждая от хотел и такси. Бързо навлизам в местните нрави и научавам, че влизането в парка без гайд е абсолютно забранено. Паркът всъщност е огромна дива джунгла, отделена от селото с река. Пресечеш ли реката, вече си в джунглата и трудно ще те намерят, ако избягваш туристическите маршрути. Чакам да се стъмни и използвам нощта за прикритие. Гайдовете обикновено обикалят около реката да пазят. През деня виждам двама да ме шпионират, докато планирам как да мина от другата страна. Успявам! Пресичам реката и тръгвам през джунглата. Вървя дълго - предпочитам да се подсигуря, че няма да ме хванат. Заслужава си. При следващите дни къмпинг в дивата джунгла виждам носорози, които пасат на два метра от мен, слонове, които се почесват в стъблата на дебели дървета, най-различни птици, буболечки, страхливи сърни, палави маймунки и, разбира се, негово величество тигъра. "Виждам" е малко, силно казано, по отношение на тигъра, защото зървам единствено силуета му и чувам тихо ръмжене недалеч от палатката. Всеки ден той се върти наоколо, наблюдава ме, аз също се опитвам да го намеря, но не се получава - той няма нужда да ме търси, защото знае къде съм през цялото време...





Напускането на това райско кътче е трудно, много трудно. Но визата ми изтича след дни. Крепи ме единствено копнежът по следващите джунгли в Индия. Последно в Непал посещавам Лумбини – градче до границата, което някои смятат за родното място на Буда. Има толкова много храмове, пръснати из цялата околност, че трябва наистина да си много религиозен, за да ги обиколиш всичките. Със задоволство, но и мъка от краткото време в Непал потеглям за Индия, като пътувам на покрива на един автобус.

Когато преминавам границата на Индия, все още не подозирам, че ще се влюбя до крайност в тази страна. Индия ме посреща с културен шок – много лош, почти невъзможен стоп, особено натрапчива мръсотия, груби хора, които отказват да ме вземат, ако не им платя... Първите дни в Индия не вървят добре. Трудно влизам в градските автобуси в Делхи с огромната си раница - понякога те само намаляват скоростта на спирките и със засилка трябва да скоча вътре, което не се получава заради багажа, а освен това ме дърпат и бутат хората вътре и тези отвън. Веднъж отскубнала се от столицата Делхи обаче, изведнъж откривам истинската Индия. Розовият град Джайпур ме посреща с прекрасни домакини в лицето на заможно индийско семейство. (За съжаление опитът ми да измия съдовете след вечеря претърпява провал и безмалко да ме набият, задето искам да върша работата на слугите.)

Следващата ми спирка е Пушкар – град на храмовете и духовен център. Там свалям сандалите от краката си и не ги обувам повече през остатъка от престоя си в Индия, ям само храна, продавана на улицата, която ядат местните, преставам да си мия ръцете... и се чувствам на мястото си.





Удайпур е изключително живописен град - не случайно го наричат Венеция на Изтока заради романтичната атмосфера, създавана от красиви храмове, магнетични езера, великолепни дворци и разнообразни фестивали. Там прекравам половин ден с бездомните крави на улицата, а практичните индийци ме съветват да взема колкото мога повече крави на път за Европа, за да намаля поне леко броя им.

Пристигам в Каджурахо след дни наред пътуване по разбити пътища, спирки в малки и бедни селища, една прекрасна нощ, прекарана на улицата до голям огън със 7-8 бездомни индийци, които ме черпеха чай на всеки кръгъл час, игри с бездомни прасета, ровещи в калта по улиците в търсене на хартия, с която да закусят... На улицата в Каджурахо попадам на собственик на хотел, който предлага да си разпъна палатката в градината на хотела му безплатно. Бързо се сприятелявам с персонала, имам пълен достъп до хотела, хранят ме безплатно в ресторанта и ми разрешават да ползвам банята. Не стига това, ами ме водят по туристическите забележителности наоколо. Гостоприемни хора.

Остатъкът от пътуването ми из Индия ме среща с още уникални персонажи – от боливудски актриси от заможни семейства до просяци, които нямат нищо повече от дрехите на гърба си. Гоа завладява сърцето ми с разкошни плажове с кокосови палми и множество крави, които по цял ден се припичат на пясъка. Създавам приятелства с прекрасни хора, измивам колата на един индиец и в замяна получавам няколко килограма папая. Бангалор и Майсор запомням като най-чистите индийски градове, макар че чистотата вече не ми прави добро впечатление, а по-скоро ме отегчава...





Пристигането ми в Нова Зеландия е поредният културен шок. Толкова е чисто и подредено, че ме плаши. Автостопът обаче е екстремно лесен, всеки спира. Нова Зеландия е една от онези държави, които лесно могат да те накарат да повярваш, че си в рая. Красотата на природата е зашеметяваща, очите се пълнят със сълзи на радост при вида на пейзажите. Хората (кивита и маори) са изключителни. Има нещо много добро у тези хора - дали от това, че живеят на края на света, дали от разкошната природа – не знам! За първи път там ми се случва след къмпинг в градски парк до едно езеро една жена да дойде и да ме покани на закуска и душ в нейната къща от другата страна на езерото. И напълно непознат да ме вземе на стоп в 23:00 на Бъдни вечер и да ме откара у тях, където да ми даде телефон да се обадя на семейството ми и да ме нахрани, подслони и разведе из полуострова на следващия ден... Не мога да опиша добрите чувства, които храня към тези хора. Всички дядовци с пикапи, фермери, белокоси баби с широки усмивки, разговорливи младежи, симпатични лелки, готови да ми разкажат всичко за местните забележителности, щедри хора, които ми дават подслон, храна, усмивки, внимание, положителна енергия...

Прекарвам много дни в планини, по плажове, ледници, водопади, фиорди, лагуни, джунгли. Наслаждавам се не само на изумително красиви пейзажи, но и на приятелски настроени животински видове – морски лъвове, тюлени, пингвини, опосуми, редки птици като кеа, кака. Някой ми разказва, че преди маорите имало други местни жители, но те били изядени от маорите плюс много животни, като птицата додо например. А като дошли белите, изгорили гората. Затова сега старите естествените гори са кът, всичко е било залесено наново от човека. Въпреки (или точно заради) това съвременна Нова Зеландия е силно екологична страна. Всичко се рециклира. Много е популярно да се събира дъждовна вода. Някои домакинства живеят само от нея, като я събират в огромни резервоари, разположени в градината. Слънчевите батерии също са популярни. Има и автомобили, които се движат с използвано готварско олио. Южният и Северният остров на Нова Зеландия са свързани с фериботна линия. Тъй като два пъти го минавам безплатно, като се крия в кабината на един ТИР, не мога да кажа точната цена, но чух, че е около 50 долара.





Когато пристигам в Австралия, мечтата ми да видя австралийските животни започва да се сбъдва с бясна скорост. Коала, кенгуру, стотици папагали какаду, огромни паяци, змии, крокодили са само една малка част от животните, които имам щастието да срещна по пътя си. Пъстроцветните риби и акулите на Големия бариерен риф са моето вдъхновение от петдневното ми гмуркане и живот на един остров. По целия източен бряг на Австралия всичко е гора. Докато стопирам към Инисфейл, ме взема една жена на име Аманда - оставам три дни при нея и семейството й, които ме водят на гмуркане в планинска река. На път за Ингам пък две момичета, които спират за мен, ме канят у тях. С приятеля на едната цяла вечер обикаляме около реката в търсене на крокодили, за да мога да ги видя.

Огромна част от Австралия е пустиня: безкрайни пясъци, червена пръст, пурпурни залези, диви ему, кенгуру, огромни термитници, солени езера... Край пътя се виждат множество изоставени коли, изгорени и разграбени от аборигените. Почти всеки, който закъса с колата в пустинята, я оставя там, защото струва много пари да му я приберат – повече, отколкото да си купи нова. За съжаление аборигените покрай главния път на пустинята са в окаяно състояние. Просят, пият и вземат наркотици. Много е тъжно как културата им загива, смачкана от цивилизацията на белите. А те са изключително интересен народ.





След вълшебната Австралия започвам обиколка на шест страни от Югоизточна Азия, преди да потегля обратно към България. Сингапур остава в съзнанието ми като страната на глобите, на пазаруването и яденето – трите мании на местните. Градът-държава ми предлага бавен и труден стоп, множество небостъргачи, туристически атракции, любезни домакини в лицето на голямо мюсюлманско семейство... Малайзия обаче тотално завладява сърцето ми. Хората там са толкова добри към мен, а стопът толкова лесен и приятен, че откривам нова мотивация да стопирам в градски условия, без да отивам никъде – просто да си говоря с местните. Това правя цели два дни в столицата Куала Лумпур.

Следващата страна по моя път е Тайланд. Големи очаквания – голямо разочарование. Тайланд така и не успява да докосне сърцето ми. Алчни хорица, комерсиализирани острови, огромни задръствания в столицата, широко разпространени проституция и измами с пари... твърде много негативи. Нито един тайландец не пожелава да ме приюти, затова оставам при африканец в Бангкок, а на остров Пукет спя навън, а цяла нощ наоколо обикалят неприятни шофьори на такси, които ми предлагат да ме закарат в някой хотел, за да не спя на улицата.

Когато напускам Тайланд и пристигам в Лаос, чувствам вълна на облекчение. Лаос е прекрасна страна. Изключително труден стоп, но мили местни хора. Живея два дни във Виентян при едно семейство от австралиец и лаоска с две деца и четири кучета. Оризовото мляко с манго, което приготвят за мен, е незабравимо вкусно. Докато обикалям държавата, си давам сметка, че това е може би най-добрата страна в света за пътуване с велосипед. Липсата на коли е голямо удобство за велосипедиста, а природата е възхитителна.





На границата Лаос - Камбоджа сърдит граничар взема всичките ми пари за виза. Оставам без храна, вода и пари, а на пътя няма нито една кола. Чакането в жегата ме изтощава и решавам да търся вода в джунглата. Предупредили са ме да не излизам от пътя заради стотиците невзривени мини от войната, но жаждата е по-силна. След часове ходене през джунглата не намирам вода. Връщам се на пътя на края на силите си. На смрачаване седя на пътя, покрита с червен прахоляк от главата до петите. Чувам кола - първата за деня. Спират за мен и се оказва, че вътре пътуват един австралиец и няколко местни. Дават ми вода и храна, отиват точно там, където и аз - в Сием Рип. Пристигаме в два часа през нощта. Настаняват ме в една огромна луксозна къща. На следващия ден ми предлагат да отседна безплатно в хотел, чийто собственик е техен близък приятел. Приемам, но решавам да не злоупотребявам с гостоприемството и оставам само две вечери. В следващите дни разглеждам храмовете на Ангкор Ват. Четири маймунки ме превръщат в туристическа атракция, като пощят косата ми на улицата. Храмовете пък са повече от прекрасни - обикалям ги с велосипед, защото някои са на голямо разстояние един от друг. В областта на Ангкор те са над хиляда - от купчини тухли и отломъци до величествения Ангкор Ват, за който твърдят, че е най-големият религиозен монумент в света.





Докато стопирам към столицата Пном Пен, ме взема правителствена кола. От важната дама, която се вози в нея, разбирам, че камбоджанците не харесват правителството си. В Пном Пен оставам при глухата американка Таши. Винаги усмихната и позитивна, тя ме развежда по всички възможни забележителности, атракции и интересни събития в столицата. Таши живее там, защото работи като автор на учебници за езика на глухонемите в Камбоджа. За първи път опитвам сок от захарна тръстика, към който сякаш се пристрастявам веднага. Отиваме на хаш – група чужденци и местни се събират веднъж седмично, качват се в ремаркето на един камион и отиват извън града да тичат или извървяват определени маршрути. Така попадам насред оризовите полета и в малко селце, където цялото население излиза на улицата да ме огледа, а децата крещят от радост и тичат след мен доста след като сме излезли от селото. Усещането да предизвикаш с появата си толкова усмивки и радост е несравнимо. Раздялата с Таши след девет дни гостуване е трудна. Тя не иска да ме пуска, а и аз не искам да тръгвам.





Стопът до Виетнам е тежък, но в крайна сметка успявам да стигна до Хо Ши Мин сити, преди да се стъмни. Впечатленията ми от този град не са никак добри. За съжаление местните са много груби, нахални и обичат да тормозят чужденците, като се опитват да ги накарат да купят нещо от стоките им. Освен това градът е пренаселен и пресичането на улиците е истинско предизвикателство. Тъй като никой местен не проявява интерес да си говори с мен, освен за да ми продава нещо, се посвещавам изцяло на разглеждането на музеи, за да науча повече за миналото на Виетнам.

Престоят ми в тази страна е кратък. Идва време да тръгвам за България. След десет месеца стоп около света сърцето ми е преизпълнено с прекрасни емоции, мислите ми са свежи и леки, усмивката не слиза от лицето ми и съм в пълна готовност да се прибера у дома. Вълшебните места, прекрасните животни и природа, срещите със стотици невероятни хора, които са ми помогнали толкова много да осъществя мечтите си, ме научават, че светът е напълно отворен за мен - трябва само да протегна ръце и да го прегърна.


2010-05-04 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=224


В източния дял на Стара планина, само на 14 километра от град Котел, съществува едно село - Медвен. Място с истински възрожденски дух, запазени стари къщи, уникална природа и спокойствие. Това го знаехме от познати, останалото решихме да видим сами. В ранната съботна сутрин изпреварваме колоните от автомобили и след Сливен и село Горно Александрово се отклоняваме в посока Котел. Пътят ни води навътре в планината, навсякъде има табели с информация за къщи за гости, страноприемници и интересни места в околните села Ичера, Градец, Жеравна ...

Още няколко завоя и стигаме до разклонение - голяма табела, която приканва туристите да посетят къщата-музей на Захари Стоянов в село Медвен, е достатъчна причина да завием вдясно. Пътят се вие покрай старопланинските склонове и след няколко километра селото се открива с цялото си очарование - закътано в малката долина сред пожълтелите листа на дърветата. Уличките са тесни, застлани с големи обли камъни, а къщите са истинска прелест - покрити с дърво, обградени с каменни дувари и масивни порти, които помнят страшни истории. Почти всяка къща е паметник на културата, а в центъра на селото има малък площад, в средата на който е паметникът на Захарий Стоянов. В махалата "Юртата" отиваме да разгледаме и родната му къща. Уви, на вратата някой е закачил табела, че точно днес къщата е затворена и не приема посетители. Има и телефон за контакт, на който се обаждаме и хората, които стопанисват музея, след малко пристигат. Разглеждаме скромно обзаведените стаи, а уредничката напява разкази за "живота и делото на бележития българин". На горния кат на къщата са изложени официалният фрак и куфарът на Захарий Стоянов, заслужава си да ги видите. След краткия урок по история е време за хапване и разходка. В селото има няколко ресторантчета и къщи за гости, но ние си избираме екоселище "Синия вир", по пътя за едноименния водопад, който е в покрайнините на селото.

След кратка, но вкусна почивка тръгваме по поречието на река Медвенска, за да се разходим и да видим водопада. Пътеката е приятна и равна, вървим през гората, а под краката ни вече има килим от есенни листа. След десетина минути ходене стигаме до хълмче, под което реката е образувала красив вир. Водата отвсякъде е обградена от високи, отвесни скали, а в единия край се спуска от височина около 7-8 метра. Присядаме на камъните, за да посъберем още малко от октомврийско слънце.





Още да видите:

Селото е невероятно място за почивка. Работното време на къщата-музей на Захарий Стоянов е от 9.00 до 18.00 ч., а почивните дни са понеделник и вторник. Ако решите да запазите час предварително - 0886731320.

Ако продължите още нагоре по поречието на Медвенската река, ще видите още водопади - Малкия и Големия скок. Табели за тях няма, но може да попитате някого от местните. В околностите на селото има и скални пещери - "Ледницата" и "Царевец".

Само на петнайсетина километра в западна посока е и небезизвестното село-резерват Жеравна. Вижте и къщите-музеи на Сава Филаретов, Руси Чорбаджи и "Йордан Йовков", както и църквата "Свети Николай". Село Ичера също не е за пропускане.


Места за спане:

Районът изобилства от хотели и къщи за гости. Препоръчваме екоселище "Синия вир" - нов комплекс със седем самостоятелни дървени къщи, приятна механа и много спокойствие. 2010-03-25 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=223

© Дони Калчева


Спомням си много добре чувството на обреченост в софийската юлска жега, когато за пореден път се зарових в интернет в търсене на някакъв начин да стигна до Галапагос. Островите са детската ми мечта. Децата нямат нужда от конкретни причини - просто винаги съм искала да отида там. Спомням си, че в онзи ден през юли цените за пореден път не бяха паднали, което приех с вече познатото чувство, че няма как да стане.

В края на септември, докато се опитвахме да стигнем до Виетнам, вместо това някак си се сдобихме с билети за Еквадор. Два дни по-късно говорех по телефона и се усетих, че казвам: "Жалко, че не можем да отидем и до островите." Още преди да затворя, вече бях решила да направя още един последен опит да докажа, че път до детската ми мечта все пак съществува.

До островите летят две еквадорски компании – Tame и AeroGal. Втората е малко по-скъпа, но поне онлайн системата за резервации понякога работи. За интернет пазаруване от Tame е нужна кредитна карта Diners Club, издадена в Еквадор. По някаква причина никой от приятелите ми нямаше точно такава.

Шокът от пристигането на летище Балтра (основната връзка на Галапагоския архипелаг с континента) е труден за описване. Със сигурност е доста различен от този, който е преживял Чарлз Дарвин през 1835, когато е стъпил на островите, за да направи първата крачка по дългия път към публикуването на "Произходът на видовете". Най-малкото защото той не е летял с еквадорски самолет. Шокът от това преживяване преминава през две ясно обособени фази.

Фаза 1: коктейл от необявено прекачване на самолети, стабилно закъснение, доста сериозни турбуленции, почти ураганен вятър при кацането, подправени с простоватия ентусиазъм и безсмислените разговори на приключенски настроените американци на борда, които са се запътили към луксозните круизни яхти с цени, които са ми добре известни и години наред са убивали детските ми пориви.

Фаза 2: стъпването на летището, когато ефектът от погълнатия коктейл се изпарява мигновено, някой взима тялото ви и без предупреждение го хвърля по средата на непознат фантастичен филм. От тази фаза не се излиза до стъпване на някой континент.

Една едричка земна игуана прекосява лениво пистата, която заема по-голямата част от острова. Явно е запозната с правилата на националния парк и опитите на персонала да я изгони учтиво не я интересуват особено, но все пак се оттегля с нещо като достойнство, минута преди да кацне следващия самолет. Поредното сканиране на багажа ни, което трае горе-долу колкото самия полет, свидетелства за строгите мерки на правителството за опазване на крехката и уникална екосистема на архипелага. Строго е забранен вносът на храни и напитки. Дори ни карат да дезинфекцираме обувките си, така че по тях да не остане нищо живо, което би могло да застраши все по-крехкия баланс между човек и природа на островите.

До началото на ХХ век архипелагът е посещаван основно от откривателски експедиции, китоловни и риболовни кораби. Правени са няколко опита за колонизирането му, неуспешни поради липсата на питейна вода и отдалечеността му от континента (почти 1000 км). Сладка вода има само на три от големите острови. Днес 40-хилядното население и над 100-те хиляди туристи годишно използват внесена бутилирана или пречистена морска вода. Архипелагът се състои от 15 големи, три малки острова и от 107 скали. На пет от най-големите острови има населени места. Местно коренно население няма. Всички са пришълци или потомци на пришълци. Като нас.





От Балтра с местния ферибот се прехвърляме на остров Санта Круз и за около 40 минути изминаваме разстоянието до най-големия град на архипелага – Пуерто Аройя. Нямаме никаква представа какво ни предстои, но стоим зад идеята да не търсим яхти и да пътуваме от остров на остров, така че започваме да разпитваме в туристическите агенции наоколо. Галапагос се обикаля по два начина – с яхти, на които се спи и които обикалят от остров на остров, или с преспиване на някой от населените острови и избор на едно-, дву- или тридневни екскурзии. Няма варианти за обикаляне без местен водач.

Час по-късно ентусиазмът ни, че ще успеем да видим всичко интересно, вече е поумрял и запълваме остатъка от деня с разходка до центъра на Санта Круз. Обикаляме гората и зяпаме растения и птици. Вали. Няма никого наоколо - само ние, дъждът и птиците. Стигаме до нещо като цивилизация, където на поляната кротко пасе огромна галапагоска костенурка. И втора... и трета... Пасторален пейзаж, но с костенурки вместо крави. Дишат тежко - като огромни твърди мехове, които някой ковач натиска с пълна сила. Нито една от костенурките не реагира на присъствието ни – някои пасат, някои очевидно са тръгнали на мисия, естествено без да бързат, други се киснат в малко езерце и не обръщат внимание на патицата, която обикаля около тях. По-късно "Уикипедия" ще ни каже, че достигат дължина до метър и половина, тегло до 300 кг и живеят до 150 години.

Следващия ден посвещаваме на морски каяк, за да стигнем до един залив на около два километра от Пуерто Ароя. Излизаме от пристанището, гребейки в трафик от яхти, подобен на трафика на "Цариградско шосе" в час пик. Измъкваме се без инциденти въпреки липсата на всякаква логика в маневрите на лодки, кораби и тюлени. Облачно е, но въпреки това се намазваме със слънцезащитен крем с фактор 50. Оказва се, че няма значение - на следващия ден всички открити части от тялото ни са в различни нюанси на тъмночервеното.

Морето е прекрасно, бурно, открито и леко предизвикателно заради подводните рифове и скали, в които може да те изхвърли някоя вълна. Усилието обаче си заслужава, защото в другия край на залива има тих проход между надвиснали скали, където птичият ден е в разгара си и скалите кипят от свалки, пазарлъци и гнездостроителни дейности. Виждаме синекраки рибояди, фрегати, ендемични вилоопашати чайки и още десетки видове птици, които не разпознаваме. Оставяме каяците в края на скалния провлак и поемаме към съседния залив. От високата точка се вижда как до една от подводните пещери, над които сме минали, кротуват две акули. Не приличат на чудовището от "Челюсти" - дълги са по метър и нещо и май са задремали. Пътеката свършва на плаж, на който ни посреща праисторическата муцуна на морска игуана. Старателното вглеждане в черните вулканични скали наоколо показва, че са покрити с тъмни игуани и някой и друг червен рак за освежаване на пейзажа. Докато снимаме как лениво се разхождат, на метър от мен един мъжки екземпляр успява да хване една дребна женска и започва да се чифтосва с нея. Две минути по-късно покрай застиналото ми тяло (работи само показалецът, който натиска спусъка на фотоапарата) се стрелва доста по-едър самец, който се присъединява към двойката. Крайният резулат е война, а не любов: двамата мъжкари се сбиват, а женската отплува в морето, без да се обръща. Да, те плуват! Навсякъде от водата се подават глави на игуани – като миниатюрни динозаври.

На другия ден посещаваме изследователския център "Чарлз Дарвин" (всичко на островите май е кръстено на него) и случайно попадаме на прилична оферта (наполовина от обявената цена в интернет) да се качим на яхта за останалите четири дни. Простата аритметика показва, че цената ще е горе-долу като да обикаляме ден за ден, но ще си спестим нервите да организираме всичко сами. Тръгва се след два часа, панически стягаме багажа си и се качваме на яхтата в последния момент.

Обстановката на яхтата ме успокоява. Въпреки че се води туристическа класа, е много по-комфортна от хостела на брега, в който бяхме отседнали. Храната е чудесна, екипажът е приветлив, а топлата вода е неочакван лукс.





На следващия ден стигаме до остров Плазас, на който зеленината се е сменила с червенина, така че островът грее вместо слънцето, което отново е потънало някъде в схлупеното небе. На слизане от лодката се налага да прескочим морския лъв, който лежи на стълбите на импровизирания кей. Малко по-настрани са се натъркаляли още десетки като него. Това е първият ден от обиколката на южната част от архипелага - Флореана, Еспаньола, Санта Фе, Сан Кристобал. Всеки един от островите, както и морето около тях, кипи от живот. Всеки е различен. На Санта Фе посядаме до стотици морски игуани, които се припичат на слънце. На Еспаньола рибоядите – и синьокраки, и маскови - гнездят направо до пътеките. На Флореана плажуваме с морските лъвове и местните птици присмехулници, които се завират в чантите и кълват мухите от телата на перконогите. В океана около всеки от островите плуваме сред хиляди риби, морски костенурки и лъвове.

Всеки остров е малък свят, в който ние сме само гости. Животните са толкова близо, че можете да ги докоснете. Никой не го прави – глобите са чудовищни, а и посетителите са наясно колко малко е нужно, за да се разруши този животински рай. Цветовете са яростни контрасти между тъмните вулканични скали, кристално синьото море, драматичните сенки от екваториалното слънце и всякакви нюанси на пера, козина, черупки и люспи от обитателите на островите – като в детска мечта.

Краят идва изведнъж. Когато стъпваме обратно на континента, отново потъваме в света на хората. 2010-03-17 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=222

"Обществената къпалня" на селце край замбийския бряг на Замбези.


Как в Замбия се живее животът такъв, какъвто трябва да бъде. Бедната африканска държава е магнит за авантюристите.


“Ако в Замбия не можеш да печелиш пари, значи никъде другаде няма да можеш. Тук си голяма риба в малко езеро", поучава полухърватинът полузамбиец Виктор, който с лекота улавя есенцията на всяка българска псувня. Двойник на Уго Чавес, той е мулат, или както в тези части на Африка е прието да се казва "калър" (от англ. colour). Шеф е на местния клон на международна охранителна компания, а жена му е зъболекарка - една от 57-те в 13-милионна Замбия. Друг калър - Гейвин, мързеливо поклаща глава в знак на съгласие. Спечелил е милиони от завод за олио. Нищожна част от тях е похарчил за накичен с всевъзможни неонови светлини джип и чисто нова американска моторница. Неговият приятел и подчинен Далтън, също калър, пуши марихуана със застинала усмивка и не участва в разговора. Основната му грижа е къде да заведе за Нова година руско-замбийското си гадже Лили - в Акапулко или Рио де Жанейро. В крайна сметка решава и на двете места. Отметнал този проблем, той потъва на спокойствие в размисли за единствената си страст - риболова. Деймиън е едър калър, който е натрупал завидно състояние от транспорт на замразена риба. Майка му е от Уелс, а баща му - замбиец. Деймиън е завършил престижен университет в Англия, обича голфа и риболова (купил си е същата луксозна моторница като Гейвин), на трезво говори доста културно, а драмата в живота му е, че не знае заради похотливия си татко колко от сополивите и босоноги хлапета в 3-милионната столица Лусака са му полубратчета. Наскоро срещу скромна сума от местния племенен вожд си е купил 150 декара ферма, която се обгрижва от армия негри. Върху част от нея е построил имението си с огромен басейн. Смрачава се, а ние сме насядали край него и смучем ледена бира. Чичо Джордж е майстор на мръвката и върти на барбекюто няколко кила свински шишчета. Той е около 60-годишен оплешивял грък с разгърдена ризка, който живее в Замбия от 10-ина години и има смайващо печеливш бизнес от производство на джубоксове. Край него се върти засукана млада негърка - единственото изцяло чернокожо същество наоколо освен прислугата. Далеч от пушека се е настанил американецът Брет. Кокалестият блондин е в Замбия по някаква програма за борба с маларията, но всички присъстващи питаят известни подозрения дали изобщо знае каква е тази болест. Пръв приятел е с длъгнестия и румен англичанин Дейниъл, който е тук от 7 години и няма никакво намерение да се връща в родината си. "Да, тук се живее животът такъв, какъвто трябва да бъде", обобщава ситуацията Дейниъл, докато отпива поредната бира. След това оживено започва да обяснява на домакина ни Деймиън как да предпази басейна си от набезите на досадните местни жаби. Въпреки приповдигнатото настроение не прекаляваме с пиенето. Утре в 5 сутринта потегляме с три джипа и три моторници на риболов на река Замбези за уикенда. Най-верните прислужници на Деймиън още предния ден са заминали с един от хладилните му камиони, натъпкан с провизии, за да подготвят лагера. В събота е 5-годишнината от сватбата на Деймиън със Сесилия. Тази подробност обаче не е в състояние да повлияе на плановете му за уикенда и плахата му съпруга ще трябва да посрещне юбилея заедно с домашната си прислужница и няколко хилави градинари. Риболовът е мъжко занимание, няма как. Цялата тази шарена компания, чиито основни грижи са дали за следващия риболов да наеме хеликоптер или самолет, дали да хвърля въдици в Окаванго или Титикака, живее щастливо и изкарва прехраната си в страна, чийто брутен вътрешен продукт е около $1200 долара на човек. Страна, в която между 25 и 40% от хората са болни от СПИН, около 10 процента от смъртните случаи се дължат на маларията, а средната продължителност на живота е малко над 37 г. Деймиън и неговите приятелчета не са престъпници. Тайната на успеха им се състои в това, че във вените им тече и бяла кръв. Тя им гарантира просперитет и централно място в социалния свят на Замбия. Може би точно заради това животът е превърнал калърите в нещо като расисти от практични подбуди. Те наивно се радват на успеха на Барак Обама, но в същото време странят от чернокожите си сънародници. В компанията на калъри можете да видите само други калъри или бели и жълти хора. Женят се за калърки или за представителки на различна от негроидната раса. Доколкото е възможно, не поддържат бизнесотношения с негри. Всъщност единствените изцяло чернокожи около тях са слугите им. И любовниците на белите им приятели… "Твърде много бяла кръв тече във вените ми", уж със съжаление, но всъщност с неумело прикрита гордост отбелязва Деймиън, докато се маже край брега на Замбези със слънцезащитен крем. …Погледнато отстрани, цялото това "расово" деление вероятно изглежда нечовешко в очите на по презумпция цивилизования европеец. Всъщност като цяло положението в черна Африка може би изглежда нечовешко. И въпреки това всеки "музунгу" ("бял човек" на езиците от групата банту, които се говорят в Замбия и съседните държави) с малко по-авантюристичен дух се разболява от любов по тази част от света и му се прищява да живее там. Но не защото черните ще му слугуват за по 2 долара на ден, а защото попада в един безгрижен свят като от приключенско-комичен филм за Африка от 80-те години. Защото попада в място, в което времето тече по съвсем различен начин. Място на весели абсурди в което хем никой не бърза, хем всички рано сутрин отиват на работа подтичвайки. Място, в което дори потъналите в мръсотия негърчета, които продават въглища край пътя, са по свой си начин щастливи. Всъщност единствените с посърнал вид са артистичните просяци около туристическите обекти. Любопитството на свикналия със съвсем различни порядки музунгу бързо го научава да приема живота такъв, какъвто е, и го отказва от несъстоятелния стремеж да играе ролята на съдник. Риболовният уикенд на брега на Замбези на 40-ина километра от най-близкото селище е свършил. Бунгалата със стени от мрежи, тоалетната в кухина на баобаб, хипопотамско грухтене нощем, слоновете в храсталака, бандата нагли павиани край "столовата" под навеса и безчетните гущерчета и буболечки около леглата ни са вече история. В четирите огромни хладилни чанти се търкалят само празни бирени бутилки. "Отговорникът" на лагера - вечно ухиленият негър Диксън, който два дни се опитва да ни внуши, че най-лесно ще запомним името му, като си повтаряме сричките "дикс" и "ън", а не от думичката dick, ни маха за довиждане с превързана ръка. Предишния ден, докато се опитваше да извади кукичката от устата на една тигрова риба (tigerfish), зъбатият звяр едва не му отхапа пръста. Това не смути ни най-малко ведрото му настроение и докато си увиваше пръста с щедро предоставената му от нас тоалетна хартия, Диксън се заливаше от смях като хлапе в цирк. Нелечимо влюбен, решавам да остана още няколко дни в Замбия. Докато се сбогувам с Деймиън и компания, полухърватинът Виктор ми връчва визитката си. "Ако имаш някакви проблеми, обади ми се по всяко време на денонощието." Допушвайки поредната трева, Далтън ми обяснява как да стигна до водопада Виктория който е край град Ливингстън, на около 400 километра от Лусака. "Там отседни в хостела Джолибойс. Страхотно местенце, пълно с момичета. Бели!", и хилейки се съзаклятнически, ми подхвърля разни полезни съвети. Поотрезнял, Деймиън е започнал да се притеснява в какво настроение ще го посрещне съпругата му. Променям си датата на самолетния билет с шест дни. След дълго лутане из Лусака поредният таксиджия най-сетне ме стоварва пред правилната сграда, в която да си удължа визата. Портиерът щателно записва часа на пристигане и името ми в графата "посетители", осведомява се за целта на посещението ми и ме упътва: "На втория етаж". Горе в коридора две възпълни негърки са се настанили зад бюро без компютър. Любезно питам в кой кабинет се пускат молби за удължаване на визата. "Тук. Дайте визата!". Вадя от паспорта си летящата хартийка и им я връчвам. Едната лелка написва с неуверен почерк върху нея "30D" (явно съкратено от "още 30 дни"), отбелязва си нещо в тетрадката пред себе си и мълчаливо ми връща визата. "Ама това ли е всичко?", питам невярващо аз. "Да!" В тъпканицата на автогара в Лусака някак си успявам да се добера до автобуса за Ливингстън. Усмихнатият стюард ми подава фанта и кексче в целофан. Пътниците ме гледат с любопитно, усмихват се и кроят планове как да заговорят единствения музунгу, с когото ще пътуват през следващите 8 часа. Накъде напред е водопадът Виктория…


КРАТКИ ФАКТИ

Замбия е едно от малкото останали спокойни и приветливи кътчета в субекваториална Африка. На по-голямата си площ от 750 000 кв. км Замбия е разположена върху високо над километър плато, което особено през сухия сезон (юни-ноември) осигурява поносим за европейците климат.

Престъпността е относително ниска, а местните жители, за разлика от чернокожите в ЮАР например, не са враждебно настроени към белите. Пазаренето е задължително, особено в таксиметровите автомобили, тъй като в тях липсват апаратчета за дължимата сума. След пазарлъка цената на средно по продължителност пътуване пада от 15-ина докъм 5 долара. Твърди цени има само в супермаркетите.

Най-големият проблем за посетителите, освен сръчните джебчии, е маларията. Българските лекари препоръчват да се ваксинирате срещу жълта треска и да пиете противомаларийни хапчета, но образованите замбийци ще ви предложат доста по-безвредно и сигурно средство - достъпните във всеки магазин спрейове с репеленти. Достатъчно е вечер да напръскате откритите части на тялото си с тях, а нощем над леглото ви да има противокомарна мрежа, за да се избавите не само от досадните и понякога смъртоносни кръвопийци, но и от всевъзможни пълзящи твари.

Образованието и здравната помощ в Замбия са напълно безплатни (като у нас по Татово време), но малко от жителите се възползват от тези благини. Повечето, особено хората от селата, никога не са стъпвали в училище или болница.

Като всички обитатели на горещите страни замбийците са пословично мързеливи. Вечер по радиостанциите звучат дълги проповеди, в които свещеници с напевен глас и наивна интонация обясняват как Исус иска от чедата си утре сутринта да станат рано, да не мързелуват и да не отлагат за следващия ден належащата работа.

Замбия е изключително богата на водни ресурси. Освен тясната брегова ивица с второто по воден обем сладководно езеро в света - Титикака, голямата й гордост е река Замбези. На нея са кръстени всевъзможни търговски марки, авиолинии, пък и самата държава. Най-известната туристическа атракция е могъщият водопад Виктория. Ако искате да го снимате - отидете в Зимбабве, но ако искате през сухия сезон да седнете на самия му ръб по средата на реката, а на 50-ина сантиметра зад вас водата да потъва в 108-метрова пропаст, влезте откъм Замбия.

И още една причина да посетите тази страна - 1 долар струва 4600 куача (местната валута). Тоест ако размените над 220 долара, ставате милионер с тлъста пачка куача в джоба, под формата на купюри с номинал 20 000 и 50 000! 2010-03-16 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=221

© Дони Калчева


Питат ли ме кое е първото ми впечатление от Еквадор, тамо аз ще отговоря – вулканът Котопакси в залеза, докато кацаме. Появи се само за миг, блесна над облаците и изчезна. Магия! Миг по-късно пробихме пелената и Андите около столицата Кито се разкриха с целия си драматизъм.

Различното в Южна Америка ни посреща още от летището. Стотици хора нетърпеливо чакат близките си, които пристигат от Европа, и изразяват радостта си искрено и прекалено бурно. Става ми топло. В този момент ми се иска да има кой да посрещне и нас така. Всичко обаче още от първия ден се случва много бързо – полет, хотел, полет, сън, полет... и ето че една седмица по-късно, след завръщането си от островите Галапагос, се озоваваме в Гуаякил, втория по големина град в Еквадор.

Гуаякил е отправна точка за повечето интересни места в Еквадор, до които се стига със самолет или с автобус. Още с кацането знам, че имам цел – да го напусна по-бързо. Бетонът се е лял навсякъде по устието на река Гуая, която тече мътна и неприветлива в края на сухия сезон. Мръсотията е навсякъде. Помъкваме багажа към такситата, които се опитват да ни поискат около десет пъти повече от обичайната цена до автогарата. Махаме на градските рейсове. Никой не спира, ако не махаш. Тръгват, преди да си се качил. Карат като полудели, както всички на пътя.

Автогарата ври от камиони, таксита, коли, автобуси, тела. Всичко е единна маса, излъчваща хиляди миризми и звуци. Иска ми се за момент сетивата ми да спрат да работят. Отвсякъде ни предлагат месо, плодове, билети, шалове, всичко, което би могло да се продаде. Масата ни повлича и изплюва в автобуса за Куенка, който потегля толкова рязко, че даже нямаме време да си поемем дъх.





Петте часа минават като сън – двете части на "Отмъстителят" дънят от малък телевизор и взимат надмощие над красотата на Андите. Пътят е тесен и се вие до над 3500 метра надморска височина. На моменти изглежда, че задната гума стърчи в пропастта, която е досами пътя и е дълбока, много дълбока. Мантинели почти не виждам. Непрекъснато слизат и се качват хора - повечето, за да се опитат да продадат нещо, а не защото са се запътили нанякъде. Скоро се стъмва и се опитвам да се абстрахирам от мисълта за пропастта до мен, от продавачите и от 20-30-годишните миризми, напластени в автобуса. Опитвам се да мисля за топла храна, за споделени мигове с приятели, но Отмъстителят бди и виковете му прекъсват всяка наченка на мозъчна дейност.

В Куенка скоростта на всичко се забавя. Куенка е град, защитен от ЮНЕСКО, и има защо. На всеки ъгъл има църква, сградите са красиви, някои дори величествени, личи и доста мисъл при планирането на града. Кипи предколедна еуфория и е пълно с хора. Въпреки че животът не е по-различен от този в Гуаякил, самият град излъчва малко повече уют. Всички местни хора са с панамски шапки, които се правят около Куенка, но погрешно са кръстени на другата държава, през която в миналото са изнасяни за Европа. Не се сдържам и се сдобивам с една от мил 80-годишен шапкар, който е ням, но се разбираме чудесно. Показва ми албум с картички и снимки, изпратени от хора от всички краища на света, които носят неговите шапки. Много е горд с работата си и с отношението си прави покупката ми много специална.

Тук откриваме, че евтините хотели са доста по-добра алтернатива на хостелите, ако искаме от време на време да се къпем с нещо като топла вода и чаршафите да са сменяни някога. С липсата на ток по три-четири часа на ден се примиряваме моментално. Нямаме избор, така е в цялата страна. Правителството взима крути мерки за намаляване на разхода на енергия и дори убеждава хората, че това е за доброто на планетата. Не печелят много симпатизанти за екокаузата, но пестят от държавния бюджет. В Куенка се насищаме на архитектура и целенасочено почваме да търсим алтернативни места сред природата.

Отиваме в Хима, където според пътеводителя за Еквадор има "облачни гори" - гигантска защитена територия, собственост на жителите на града, с много орхидеи, бромелии и папрати, очилати мечки... В градчето никой не е чувал за подобно нещо. След около час намираме човек, който познава друг, който може би знае нещо. Промъкваме се в полуразрушена къща и намираме мъж, който говори испански с доста силен кечуа акцент. Горите са на час от града с кола, но той успява да ни намери превоз. Докато се мятаме из джипа като картофи, а шофьорът ни се забавлява по черния път, ни разказва как по-голямата част от гората вече е унищожена въпреки опитите на хората да я запазят. Пред нас пробягва елен... и миг след това сянката на короните ни поглъща.





Дърветата се протягат като хищници над главите ни. Движим се сред невероятни колонии от растения, които се губят в мъглата. Когато излизаме от облаците, осъзнаваме за какво е разказвал водачът ни. Пред нас се откриват величествено Андите, но гора почти няма. Всичко е пасища и ниви, само по най-стръмните места остатъци от гори тъмнеят като малки острови. Тъмнеят и свлачищата, причинени от обезлесяването. Водачът ни в гората изчаква заедно с нас автобуса, с който трябва да се върнем, и ни моли да помогнем на гората му. Не знае какво да направи, а не знаем как да му помогнем. Консервационният проект е свършил преди години и никой не го продължава. Бъдещето на гората е обвито в облаци, като самата нея.

Следващият ден е слънчев. За националния парк Кахас няма заплаха. Изумрудени езера светят високо в планината, сгушени в драматични разломи. Езерата са над 270, някои са огромни, други са скрити в тревата парамо, основният растителен вид в тази високопланинска екосистема с над 150 вида птици, включително и най-голямото колибри в света. Губим пътеката, но намираме езера, до които няма път, където времето се измерва само с птичи песни и плясъка на водата в брега. Тревата свети в сребристо, но ходенето през нея се оказва сериозно приключение, защото е остра и крие доста бодливи растения. Над 4000 метра надморска височина кислородът е лукс и въпреки че не ни хваща височинна болест, слизаме леко замаяни. Ламите край пътя не могат да разберат опиянението от прекарания ден.

Поемаме към другата голяма цел, която сме си поставили – град Тена на ръба на амазонската джунгла. Пътуването с автобуси в Еквадор е трудно за описване. Трябва да се изживее - но не повече от един-два пъти. Още с напускането на Куенка Отмъстителят от предишния автобус започва да ми липсва. Седя на най-предната седалка. Непрекъснато се качват пътници, които слагат багажа си върху мен, някои почти сядат в скута ми, държа бебетата на правостоящи жени, държа кошници с марули, кученца. После седя на най-задната седалка, между две многочленни семейства с купища деца. Радвам се на откритието мокри кърпички, докато ги подавам заедно с пликчетата за повръщане на дечурлигата вляво. Пликчетата, обилно напълнени, политат през и по прозорците. Всички са отворени, заради миризмата. Събличам всички възможни дрехи, за да завия едно 20-дневно бебе, защото майка му не може да се изправи, за да вземе шала си – просто няма къде да стъпи. Отпред кучета и деца също се освобождават по всякакъв начин от стомашното си съдържание. Възрастните не им обръщат особено внимание, само изхвърлят всички боклуци от рейсовете през прозорците, дори учат децата си да го правят. Табели "Не хвърляйте боклуци" има на всеки километър, но изглеждат сюрреалистично сред купищата отпадъци покрай пътищата. На последната спирка преди Тена автобусът се чупи и прекарваме два часа, като наблюдаваме как десетина мъже дават разнообразни и не особено смислени съвети на лежащия отдолу шофьор. През това време нахлуват продавачите на чудодейни лекарства с дебели папки със снимки на увредени вътрешности, които набутват в лицата ни, и продавачите на храна с шишчета в ръка, на които са забучени разнообразни и трудни за идентифициране части от животни, напомнящи за снимки в учебници по клинична патология. Идва ми много.





Разбираемо е, че след подобно пътуване всяко място под слънцето ми се струва като късче от рая, дори Тена. Градът е бетонен и мръсен – нищо изненадващо за еквадорско населено място. Причината да сме тук е друга – околностите му. Хубавото в Тена е местоположението му сред най-интересните реки в Горния Амазонски басейн, събирателен център на всички, които обичат водата.

Още на следващия ден с моторно кану обикаляме долната част на река Мисауи и посещаваме спасителен център за диви животни. На третия ден пък се запознавам с Бен. Бен е кечуа, но не прилича на местните хора. Работи като каяк и рафтинг инструктор и прави следващите ми три дни невероятни. Разбира от работата си и полага неимоверни усилия да подобри жалките ми умения да карам каяк в бърза вода. Говорим си много, най-вече за туристите, които идват да гледат как живеят местните индианци в затворените общности, които не искат да се приобщят към "западната култура". Казвам му, че не мога да гледам хората, както гледам животните в зоопарка. Той ме разбира добре. Пускаме заедно река Тена, която е спокойна и тече през множество селца. Коледа е и хората са излезли край реката. Всички се познават и спираме на всеки 200-300 метра, за да си побъбрим с местните. Трудно е да им обясним защо се мъчим в тези "легени" и започвам да се чувствам така, все едно аз съм животинката в зоопарка, която всички гледат.

Последният автобус ни отвежда обратно в относително чистия и много красив център на Кито. Имаме само един ден до полета, но не мога да се отърва от спомена за Котопакси. Оставям спътниците ми да скитат из града и поемам на еднодневна екскурзия до вулкана. Самият връх е един от няколкото около столицата, които са високи над 5500 метра. Котопакси е 5897 метра, но без катерачна екипировка се стига само до началото на глетчера под самия връх – около 5020 метра надморска височина. Преходът от паркинга е само три часа, но ме изтощава. Дошла съм от 500 метра надморска височина и не съм се аклиматизирала. Още по средата ме заболява главата, започва да ми се вие свят и всяка крачка е мъчение. Гледката от върха е пречистваща, но планината ми я подарява само за миг преди началото на снежната буря. Около мен мирише на озон и гърми. Слизам възможно най-бързо. Една лисица подава глава от дупката си и светкавично се прибира.

На следващия ден вулканът ще ми подари и последния спомен от Еквадор, докато треперя в самолета от треска, причинена от височинната ми болест. Вулканът проблясва над облаците за сбогом, а аз потъвам в сън.


2010-03-15 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=220

© Виктория Николова


Пътуваме в познатите спални вагони към Санкт Петербург, а огромните стъкла до двойните легла пречупват светлината по особено красив начин, като я отразяват в лицето на малко русначе. Заглеждам се в него - върху червендалест ето му лице лъчите светлина сякаш рисуват първите щрихи на картина. Решавам да го снимам, а то позира непривично сериозно, единствено движещо очите си. Едно от първите ми впечатления за руснаците бе провокирано от начина, по който поглеждат към обективите, когато се снимат - винаги сериозни, изразяващи емоцията, която изпитват, единствено с очите си. Прословутото клише


"Руска душа"

започва да придобива плътен и привличащ образ. Бащата на момченцето ни заговаря, като ни пита накъде ще ходим. Въпреки че сме българки и усвояваме руския сравнително по-лесно, акцентът ни е доста натрапчив. Като разбира, че сме чужденки, му става ясно и защо се споглеждаме, когато той казва: "А за Питер сте значи.. Да, красив град." Всъщност тогава става ясно, че Питер - това е Санкт Петербург. Самото му съкращение ми харесва и някак си подготвя съзнанието ми за нещо непретенциозно готино. Сякаш назовава град, който можеш да почувстваш като много личен, сърдечен и създаден за теб…

Пет сутринта е. По внушителния булевард "Невски" няма хора, но пък има машини, които мият улиците, красиви разноцветни сгради и всичко това под синьо-сивкавата светлина от пробуждащия се ден. Когато гледам напред, сякаш виждам палитра, именно палитра, защото цветовете на сградите сякаш са хаотично нахвърляни, но все пак се усеща ред. Ред в хаоса може би. Колкото повече слизаме надолу по "Невски", светлината става все по-ясна, тук-там започват да излизат хора от прекрасните дървени порти на жилищните сгради. Докато гледам нагоре в опит да събера в погледа си цялата красота на архитектурата в Питер, виждам млад човек, някъде около 25-26-годишен, който пуши спокойно цигара на прозореца си. Както пуши, изведнъж решава да подаде краката си от прозореца, след това скача върху голямата козирка под него и по стълбичка се качва на покрива на сградата. Прави ми впечатление, защото го намирам показателно за отпусната и непринудена атмосфера, която се усеща в Питер. По-късно същият този човек ще облече дънките си, ще си сложи цветен шал като акцент, ще обуе кецовете си и ще тръгне за работа. Всъщност това е типичната униформа за този град. Това е мястото, където спокойно можеш да кажеш, че си почувствал истински свободата във варианта и на въздух, който можеш да дишаш свободно. Това не е забързаната и "корпоративна" Москва, а артистичният и непринуден Питер.





Решаваме да завием и да се разходим по малките криволичещи улички около "Невски проспект". Приятните малки кафенета с масички по уличките изскачат едно след друго. Улиците криволичат, разполовявани от канали, създаващи неописуема романтика и приятното очарование на нещо старинно. Мостчетата над каналите винаги изненадват с по някой закачлив акцент, придаващ им пищност - спирам се на този, на чиито краища високомерно гледат два големи лъва с огромни златни криле. Металните конструкции, придържащи мостчето, изскачат от устите им. Красива гледка, но все пак осъвременена от две момчета, които решават, че е добре да изпробват от къде би излязла бирата, ако я сипят в устите на лъвовете.

Впечатлението, че този град е


Пълен с кислород

се сгъстява, когато чувам звуците на акустична китара и силен пеещ мъжки глас. Поглеждам зад ъгъла, откъдето идва звукът, и виждам симпатичен младеж, който се опитва да спечели пари с таланта, а и най-вече с чара си. Усмивката, с която подлага шапката си, за да му пуснеш рублите, е несравнима, като излязла от американска реклама, но все пак някак си искрена и доверима. По-късно се оказва, че доста често ще виждам същата тази усмивка на лицата на множество други младежи, свирещи по ъглите.

Привечер решаваме да изпием по някоя бира из Питер. Не е голяма изненада, че цените по клубовете и заведенията са адски високи, затова решаваме да си вземем от магазина и да седнем на някоя от многобройните пейки покрай Нева. Вървейки натам, приятелката ми, която живее в Русия от доста време, споменава нещо, свързано с местната полиция, която доста рядко би те пропуснала, ако те види да пиеш на открито, но нейни колеги се разминавали с леката сума от петстотин рубли (около 25 лева), дадени на полицая. Това ме напряга, но тя ме успокоява с факта, че полицаите почти никога не правят проблеми на жени. Към жените в тази страна имало особено почитание.





В Питер ставам свидетел на две ситуации, които според мен разкриват някои характерни черти на руснаците. Първата случка бе в метрото, което в Питер е доста по-дълбоко от това в Москва, защото минава под река Нева. Възрастен мъж, на около седемдесет години, падна на самите релси на метрото. За щастие не успя да уцели точно релсите - по тях тече суперсилен ток и нещата щяха да са фатални. Въпреки че метрото щеше да пристигне след по-малко от минута, двама руснаци веднага скочиха и извадиха човека, като се разминаха със секунди от приближилата вече машина. Но те не се замислиха, а просто го направиха. Другият случай бе на излизане от метрото. Жена се опитваше да качи огромното количество стълби с количка с малко бебе. Доста трудна работа, когато няма релси за детски колички или ескалатори. Ежедневието на всички е доста забързано и напрегнато и все пак млад мъж грабна количката и я носи до най-горното стъпало, а думите му към жената и неговия приятел бяха: "Ами някои ден това може да се случи и на моята жена."

Сутрините в Питер са като в някое малко уютно градче - хората не са толкова забързани, винаги имат време за задължителното сутрешно кафе и бавна разходка към работа. Свежото усещане се допълва и от многобройните младоженци в сватбени одежди, циркулиращи почти навсякъде около теб. Обясняват ми, че ритуалът в Русия е, след като подпишете в съда, да се разходите заедно с най-близките си приятели до някое красиво място. Обикновено за такова се смята бреговете на Нева. Така се получава и забавната гледка - докато в Москва виждаш почти навсякъде оставени бутилки от бира, в Питер те са заменени от бутилки шампанско.


Полезна информация

Как се стига до там:

- Със самолет - билетът струва около 270 евро; по-организираните могат да се следят промоциите на "Аерофлот" през есента и пролетта (на aeroflot.ru/info), когато могат да се вземат билети за $200 (двупосочен).

- Не забравяйте и за визата, която е готова за две седмици, а повече подробности - 02/ 963-09-14- телефон на Руското посолство в София.

- С влак - излиза доста по-евтино, но пък трябва да се прави допълнителна транзитна украинска виза, което компенсира.





Готини клубове:

- Fish Fabrique - място с доста артистична атмосфера, едно от най-старите ъндърграунд места в Питер, мястото е бивша фабрика и досега с преобладаващи посетители художници нонкомформисти; адрес - "Площадь восстания", "Лиговский просп.", 53

- MOD - това е другата крайност на горния клуб - доста лъскаво, пълно с електрофенове и нашумели диджеи; адрес - "Невский проспект", Гостиньй двор, "Коньшенная пл." 2

Допълнителни маршрути:

- Към Москва - от "Московският вокзал", билети от 15-20 евро нагоре.

- Към Финландия - маршрутка до Хелзинки за 15 евро; тръгват всяка сутрин в 9 ч. и всяка вечер в 20 ч.от площада пред "Московския вокзал"

- Към Петерхоф - с комета по река Нева за 10 евро в едната посока (тръгват от малко пристанище пред Ермитажа) или с маршрутка от метро станция "Ленинская" - 12 рубли (0.5 евро)


2010-03-14 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=219

Карнавалите в Кьолн и Дюселдорф, подобно на карнавала в Виареджо, преминават с политически шаржове и осмивания. Берлускони, Обама и Ангела Меркел бяха основните герои тази година


Carnival, Carnaval, Carnevale, Carnestoltes, Karneval, Karnawal, Карнавал...На всички езици думата е една и съща и означава пъстрa, веселa, опиянена тълпа, шестваща по улиците. Анонимността от маските, пелерините и пищните костюми, позволява да се преминат много граници. Включително и тези на благоприличието. През сезона на карнавалите много неща са позволени. Особено на най-страстния, пищен и разточителен карнавал в света – този в Рио, където хедонизмът е ненадминат. Този карнавал отдавна живее отвъд църковните канони и морал – неизбежно, когато е основна индустрия в един многомилионен град.

Всъщност карнавалът е религиозен фестивал, характерен основно за римокатолицизма, по-рядко срещан в православието и почти никак в протестанството. За произхода на името има известни спорове между италианското наречие carne levare, което означава "да махнем месото" и латинското carne vale, което означава "сбогом на месото".




Участник на карнавала в Колумбия


Карнавалът в Рио

е най-известният, най-пищният и най-големият в света. Тази година той привлече над 750 000 туристи, десетки знаменитости като Мадона, Хю Джакман, Парис Хилтън и създаде скандал. Заради избора на седемгодишно дете за кралица на карнавала. Разплакано от прекомерното медийно внимание и тълпата, то водеше темпераментните барабанисти по Самбодрома в Рио де Жанейро. Изборът на малко момиченце за ролята, която обикновено се отрежда на секссимволи от сериалите и на манекенки, предизвика обществен спор в Бразилия. Този спор продължи и след като карнавалът навлезе във вихъра си.

Кралиците на карнавала, които се избират заради външния вид и танцовите им умения, танцуват без почивка начело на дефилето на школите. Обикновено те са облечени оскъдно – в миниатюрни бикини, корони с пера и обувки на високи токове. Много привърженици на карнавала обаче твърдят, че децата по традиция играят голяма роля в празника и сексуализирането на кралиците на школите се е появило едва неотдавна. Дефилетата на школите – зашеметяващ спектакъл от движение и багри, се оценяват за точността на изпълнението, атмосферата и дизайна. Тази година една от платформите на дефилетата беше посветена на покойния Майкъл Джексън, друга – на Дон Кихот. Имаше и орда древни египятни, както и дефиле, посветено на столицата Бразилия.




Карнавалът в Тенерифе преминава пищно, подобно на този в Рио


Карнавалът в Рио е забележителен, но съвсем не е единственият.


Карнавали през февруари се вихрят в цял свят -

Венеция, Виареджо и Рим в Италия, в Дюселдорф, Кьолн и Майнц в Германия, на Канарските острови и Андалусия в Испания, в Португалия, в Хърватска, из Карибския басейн – в Доминикана, Хаити, Ямайка. В Колумбия, Уругвай, Тринидад и Тобаго...

На стария континент най-колоритен и поетичен е


Карнавалът във Венеция

който продължи цели десет дни. Бели маски и черни пелерини, домина и шапки с пера, костюми на Арлекино, Пиеро, Панталоне, Коломбина и останалите герои от комедия Дел'арте шестваха из улиците на Венеция.




Участник на карнавала в Монтевидео, Уругвай


Карнавалът е проведен за първи път през Ренесанса – в далечния XV век пред двореца на дожите с височайшето разрешение на Папата и вече се е превърнал в институция. Днес страстите се вихрят най-силно на известния площад Сан Марко. Музика, театър, акробати и танци има обаче навсякъде по каналите, мостовете и в многобройните места, които приютяват маскените балове. Хиляди туристи посещават Венеция за карнавала, тази година не беше изключение въпреки кризата и лошото време, още повече че празникът този път съвпадна и със Св. Валентин.

Карнавалът започва с "полета на ангела". Легендата разказва, че тази традиция се е зародила в средата на XVI в., но с името "полета на турчина", кръстена на първия акробат, който се изкачил по опънато въже до камбанарията на катедралата "Сан Марко" и слязъл невредим, за да отдаде чест на венецианския дож. Много циркови артисти и акробати повтарят неговото слизане бегом, което наподобява полет, но заради многото инциденти, името се променя на "полета на ангела".




Карнавалът в Индонезия


Традицията на карнавала във Венеция е прекъсната, когато Наполеон завладява града. Разбира се, авторитарният режим, закрепен със силови мерки, не приема карнавала с неговите непроницаеми, зловещи маски и широки перелини, осигуряващи анонимност и застрашаващи сигурността.

Далече от каналите на Венеция, на бреговете на Тиренско море, се вихри другият голям италиански


Карнавал във Виареджо

който е много по-дълъг и продължава до 21 февруари.




Карнавалът в Лазарим, Северна Португалия


Интересното на този карнавал е, че той е с политически краски. Тук се провеждат живописни кортежи и паради с карнавални колесници, украсени по злободневни и политически теми. Шестват и гигантски карикатурни фигури, карани на огромни платформи. Тази година на дневен ред са забежките на премиера Берлускони,американският президент Барак Обама, германският канцлер Ангела Меркел и спорните закони.

В Испания има множество карнавали, но най-популярни са тези


В Тенерифе и Кадис

където празненствата силно наподобяват карнавалите в Бразилия, с карнавалните платформи игрупи в бразилски стил. Сред най-тачените традиции е ежегодното избиране на кралица на карнавала - сложните костюми на девойките изискват месеци, за да бъдат направени и понякога тежат над 100 килограма!




Карнавалът в Риека, Хърватия


В Кадис по време на карнавала иначе спокойният град заприличва на огромно улично парти, чиято кулминация е голямото надсвирване на музиканти, хорове, квартети и празнично облечени банди. След състезанието и победители и победени се забавляват заедно по улиците, преминавайки през старата част на града, пеейки еротични или сатирични песни. Тук карнавалният костюмът е съвсем задължителен, имайте го предвид ако решите някога да наминете. В Кадис обиковено испанците носят костюми, които често осмиват известни институции, политици, знаменитости и скорошни събития. Например монахини, забавляващи се на улиците, редом до пилета, болни от птичи грип.


Карнавалът в белгийския град Бенш

е може би един от най-ексцентричните в Европа и коронният му номер се нарича Маршът на Жил, когато 800 мустакати мъже с восъчни маски и зелени очила преминават в парад по улиците. Маршът е замислен като един вид осмиване на трупите на Наполеон. Гледката е странна и забавна, особено когато Жиловците започнат да замерват тълпата с червени портокали. Белите дрехи не са добра идея.




Венеция


Не трябва да се пропусне и


Най-зрелищният карнавал в Германия – този в Кьолн

Нищо, че е февруари, карнавалът преминава с хиляди литри бира и музика и всъщност е едно огромно улично парти..Любима на всички тук е т. нар. Вечер на жените. Според традицията жените имат правото да отрежат вратовръзките на всички мъже, които срещнат по пътя си, но после са длъжни да ги възнаградят с целувка. Въпреки студа тази година, близо 1 милион зрители се събраха в Кьолн, за да присъстват на кулминацията на карнавала. В заключителната част около 150 тона бонбони се хвърлят в публиката, която става и свидетел на незабравим спектакъл от духови оркестри, танци и близо стотина карнавални платформи.


В швейцарския град Базел

пък в ранните часове на 22 февруари електричеството в града за поредна година ще угасне, а улиците ще се изпълнят с хора с факли. На светлината на факлите се извършва и основният ритуал на карнавала – коронясването на карнавалната кралица.




Welcome to Miami 2010-02-23 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=218


През 1784 г. кюрдският вожд Ишак паша избира едно високо плато край митичната планина Арарат в днешна Източна Турция.

Мястото е много удобно стратегически, защото отдолу в низината минава Пътят на коприната, а бизнесът на Ишак паша е да събира транзитните такси.

Тези пари той влага, без да пести, във великолепен, невиждан за времето си дворец. Когато този строителен шедьовър е завършен, по стара традиция пашата отрязва главата на архитекта. Това е единственият начин да бъде сигурен, че няма да има втори такъв палат на света.





Придобитите по този начин ексклузивни авторски права върху архитектурата на двореца продължават до 1917 г. Тогава съвсем безцеремонно ги нарушават руски солдати, които изкъртват от пантите огромните порти на двореца и ги отнасят в Санкт Петербург. До ден днешен позлатените и богато орнаментирани врати затварят парадния вход на един от най-големите световни музеи – Ермитажа.

Палатът, издигнат върху изсечена в скалата площадка, има 336 стаи. Всички те са съоръжени с невиждания по онова време лукс на централно отопление, водопровод и канализация. Изящна джамия; гробница; библиотека и две тържествени зали с богато орнаментирани фасади, портали и интериори - всичко е решено в почти невероятна смесица от стилове. Ако се приложи представата на Шилинг за архитектурата като замръзнала музика, дворецът на Ишак паша би бил невъзможна и все пак красива полифонична пиеса, в която грузински и арменски вокали са акомпанирани от турска тамбура и персийски тар.





Вътрешната конструкция на джамията е съчетание между издължените нагоре пространства в арменските храмове и сложната, но лека, почти прозрачна декорация с мотиви, характерни за селюките. Персийско влияние се долавя в барелефите по гробницата във вътрешния двор. Странна смес от грузинска, арменска и селюкска естетика личи във великолепния салон за хранене в харемлъка. Заради разположението на стаите около вътрешни дворове и част от украсата си дворецът е считан за последната монументална постройка от "Lale devri" - "периодът на лалето", на Отоманската империя.

Дори и днес дворецът на Ишак паша поразява с прагматизма на устройството си.

Дребен, но немаловажен детайл е, че в него се намира тоалетната с най-фантастична гледка в света. От прозореца на малката старинна стая се вижда цялата долина на Догубаязид - последното турско градче преди иранската граница.





Освен това, дворецът има всичко необходимо за човешкото ежедневие - включително неща, от които съвременната архитектура ни е лишила. Сред отличните хрумвания са затворът и конюшнята, към които се влиза откъм първия двор. Също турската баня и просторната кухня, в която явно е падало здраво готвене, ако се съди по това колко е опушена.

Трите най-красиви места в двореца, които вероятно са съсредоточавали обществения живот зад стените му, са залата за хранене в харемлъка, джамията и библиотеката - и трите безспорни архитектурни шедьоври.

Жените от харема на Ишак паша са вечеряли в просторен елегантен салон, заобиколен от колонада с орнаменти в грузински стил. Черно-бяла ивица от каменни плочки в долната част на помещението издава почерка на селюките. Три истински и единадесет "слепи" прозореца заемат горната част на залата, драматично очертани от арки. Макар гол и пострадал от времето, салонът създава изключително празнично настроение. Човек може да си представи с какво удоволствие са унищожавали храната от разточителните си трапези конкубините на кюрдския владетел, вероятно - често в негово присъствие. Разкошът, който Ишак паша им е осигурявал, говори, че те са притежавали достатъчно влияние в обществото или поне над сърцето му.





По-внимателен прочит на исторически източници подсказва, че днешната популярна представа за жените в отоманските хареми като за луксозни робини е доста превратна. Те не само са разполагали с голяма власт, но и са водили доста еманципиран живот. В случая с жените на Ишак паша това също е било валидно, въпреки че замъкът им днес е на края на света. Преди две столетия обаче той е бил заобиколен от старинен, кипящ от живот град.

За съжаление останалите постройки са унищожени от земетресения, а намиращият се в подножието на платото Догубаязид е построен в началото на ХХ в., за да поддържа голяма военна база.

Останки от древния град около двореца са само гробницата на кюрдския писател Ахмед Хани (ХVIII в.), джамия от времето на Селим Първи (началото на ХVI в.) и останки от крепост, за която се предполага, че датира отнякъде между ХIII и II в. пр. Хр. Това струпване на късове, принадлежащи към различни светове, е една от очарователните характеристики на земите на днешна Турция. То често става свидетелство за това колко свързани са Европа и Азия.





Днес малко от посетителите на петербургския Ермитаж знаят за произхода на разкошния позлатен портал. Една от причините е, че той изглежда като част от бароковата архитектура на музея. Преместен 1500 километра на северозапад, той не изглежда "източен", а спокойно минава за част от европейското влияние върху Русия и напомня, че независимо от днешната си еманципация Европа до голяма степен произтича от Азия. 2010-02-13 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=217 Любомир Попйорданов е магистър по право, алпинист, фотограф, художник, автор на повече от 100 статии и книги, филмов продуцент, издател... През 1999 година основава туристическа агенция. През последните няколко години се отдава на каузите защита на природата, алтернативен туризъм и опазване на българското културно наследство. Има зад гърба си две асоциации: „Планини и хора” и „Българската асоциация за алтернативен туризъм”. Желанието му е алтернативният туризъм в България да стане истинко ателие за незабравими пътешествия към тайните на природата.

Реалните приходи от туризъм в България днес са не повече от половината от официалните 2 млрд. лв. Останалата половина е от казина и проституция. 40% -50% от масовия туризъм е в сянка, твърди Любомир Попйорданов. Диагнозата на българският туризъм, която поставя председателят на БААТ, е, че България е непривлекателна дестинация, вината за което е не само на българската държава, но и на българските предприемачи. Именно те имат решаваща роля за масовото застрояване.


Бизнесът иска бързи печалби и вагони с туристи

Любомир Попйорданов разказва, че това, което обича и търси при всичките свои странствания по била и междуселски пътеки, е човекът. Той, дори да е подозрителен, носи със себе си нещо от духа и бита на старите народи и култури, срещата с които е истинската причина да се пътува и живее, казва Любомир Попйорданов. Но според него индивидуалността не е във фокуса на туристическия бранш. Този бранш няма послания към интелигентната част от публиката. Тя не е снежната топка в масовия туризъм.

А дали печалбата от затварянето в гето на туриста е значително по-голяма от едно алтернативно предложение - колопоход или рафтинг? Точно обратното, смята Любомир Попйорданов. От туристите, които туроператорите затварят в гето, страната не печели нищо. Любомир Попйорданов аргументира, че туристът в големите комплекси плаща най-много 15 евро на ден за пълен пансион. Цялата ваканция излиза към 280 евро за 7 дни пълен пансион, заедно със самолетните билети и летищните такси. За сравнение - това, което се фактурира за един колотурист например, е поне 60 евро на ден.


Кое е истински бранд и кое - не?

Равносметката на Любомир Попйорданов е, че реалните приходи от туризъм в България са не повече от 1 млрд. лв., тоест половината от отчетените приходи. На този фон приходите от алтернативен туризъм са около 1.5%, което е около 13-15 млн. евро, твърдят от БААТ. И това са само приходи с платени данъци, а не сив сектор, категоричен е председателят на БААТ. Хотелиерите в селата, за разлика от колегите им в големите комплекси по Черноморието, издават фактури и плащат данъци.

А каква ще е ползата, ако българската държава стимулира по-видимо развитието на алтернативния туризъм в страната? Ще се разбере най-сетне кое е истински бранд и кое - не, ще бъде забелязано „зеленото” в „запазената марка България”, казва Любомир Попйорданов. И още: ще се реализират важни социални ангажименти, цели маргинализирани райони - малки градчета и паланки - ще бъдат реинтегрирани. И вместо получатели на социални помощи хората в тези икономически депресивни региони ще се превърнат в реални данъкоплатци. Именно това пишат и в писмо до премиера Борисов от БААТ, защото очакват позитивни действия от страна на българското правителство. Не искаме пари, подчертава Любомир Йорданов, а подкрепа за добрите идеи и практики.


Туризмът - болното място на българската икономика

Туризмът не е само инвестиция в чаршафи и легла, категоричен е Любомир Попйорданов. Докато следваме този принцип, българският туризъм ще е губещ, подчертава още той. Българският туризъм е болният човек на българската икономика, защото върви надолу от миналата година. Никой не иска да стряска хората за спада от 15-20% в приходите през отминалото лято. Този спад е продукт на масовия туризъм, който свали цените. И това е реалният проблем - спадът на приходите, който е по-голям от спада на туристите.

В днешно време масовият туризъм диктува представата за България като туристическа дестинация, обобщава Любомир Попйорданов. И ако не се решат въпросите със защитата на културно-историческото наследство и на хората в бранша, защото те са ресурът, България ще бъде задмината от всички свои съседи, смята блогърът. В момента България е пред Румъния. Спорно е дали Македония е след нея, а Сърбия е на път да я задмине, въпреки че е страна без излаз на море, без прочути зимни курорти, но със сериозна държавна финансова политика в сферата на туризма. Западната съседка на България превръща селата си в „мечтаното село на Европа”, тоест прави това, което България би трябвало отдавна да е постигнала. Да върне „зеленото” в бранда си. 2010-02-01