http://www.travelguide-bg.com/articles/index.php http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=188

Шарлот се превръща в град на XXI век, без старото и новото да са в конфликт


С ритъма на големите американски центрове, но и с уюта на провинциално градче с южняшки чар Шарлот веднага ви печели. През 245-годишното си съществуване градът, кръстен на Нейно височество съпругата на английския крал Джордж III, винаги е проявявал самостоятелен дух. Основан е през 1764 г. и е наричан още Queen City. Въпреки това доста скоро - през 1775 г., се провъзгласява за свободен и независим от короната. Оттогава продължава да пише история, дори по време на войната между Севера и Юга за кратко приютява членове на кабинета на конфедерацията.

От малко селище Шарлот бързо се превърнал в град с голямо значение. Причината е златото, открито през 1799 г. За половин век до златната треска в Калифорния той става


златодобивната столица на страната.

Сега Шарлот в американския щат Северна Каролина е вторият по значимост финансов център в САЩ след Ню Йорк, с повече от 2 трилиона долара авоари. Постига го през последните 20 години. С това, че е привлякъл централите на втората по големина банка в САЩ - Bank of America (финансистът Хю Маккол е превърнал North Carolina National Bank в днешната известна Bank of America), и на четвъртата - Wachovia, и представителства на 300 компании, включени в класацията Fortune 500, кара много от бизнес центровете в страната да завиждат. И не само за това - Сдружението на кметовете в САЩ e определило града като най-приятен за живеене и един от четирите най-гостоприемни в Америка.

Процъфтяващата икономическа и търговска дейност допринася за превръщането на Шарлот в един


от най-бързо растящите градове

Повече от 55 на сто от населението на САЩ живеят на двучасов полет от Шарлот, 6 млн. живеят в радиус от 160 км. Това се оценява от предприемачите и в района се сключват най-много продажби на едро на територията на САЩ.

Градската управа е пробизнес настроена, разказва Джъстин Хънт, вицепрезидент на Търговската камара на Шарлот. И без специална стратегия за привличането на инвестиции компаниите са оценили предимствата на града за правене на бизнес, каза той.

От сутрин до вечер градът е оживен - освен икономически той е и университетски център, а и се посещава от доста туристи. Нощните клубове и кафетата са пълни с млади хора. The North Carolina Blumenthal Performing Arts Centre се радва на многобройна публика, особено за премиерата на нова опера или концерт на Шарлотската филхармония.

Не само в центъра на града, но и в по-скъпите квартали галериите събират истински тълпи. През септември Charlotte Shout привлича жители и туристи за празненство на


изкуството, културата и храната.

Две църкви са превърнати в арт комплекси.

Музеят на занаятите, който в миналото е бил универсален магазин, сега е домакин на световни изложби. Първоначално, по време на златните години в минното производство в Шарлот, в сградата се е помещавал монетният двор на страната.

За Шарлот е обичайно да бъде в центъра на вниманието. NASCAR се заражда от червения глинен прах на хълмовете Пиемонт, за да се превърне в национален автомобилен спорт. В Шарлот е Залата на славата за NASCAR, а градът е домакин и на състезанието NASCAR Nextel All-star.

Великият баскетболист


Майкъл Джордан е от собствениците на "Шарлот бобкетс"

отбор от НБА, а Bank of America е финансирала строежа на стадиона на отбора от Националната футболна лига Carolina Panthers. Проектът е реализиран чрез публично-частно партньорство, обясни Томас Флин, директор за икономическото развитие на града в общината. Продадохме им земята за 1 долар, банката финансира строителството и сега стадионът носи нейното име, каза Флин.

Първото предградие на Шарлот е Dilworth, известно с улиците с три ленти, хубавите магазини и квартални ресторанти. И те наред с музеите и библиотеките си струват посещението. Шарлот е в списъка на 50-те града, които предлагат най-качествена храна, съставен от списанието Restaurant News. Може да се опита и традиционна афроамериканска кухня.

А ако искате да се върнете назад във времето - ето и Historic Latta. Била е преуспяваща памучна плантация, а сега е като ферма от началото на XIX век. Там посетителят може да добие представа за живота на робите и земевладелците.


Вторият финансов център в САЩ

- С над 2 трилиона долара авоари е вторият по големина финансов център в САЩ след Ню Йорк

- През последните 10 години 8662 нови фирми са инвестирали $12.8 млрд. в офиси.

- 328 от компаниите от Fortune 500 развиват бизнес в града, централите на 9 от корпорациите са тук

- Повече от 487 чужди компании, които са над половината в цяла Северна Каролина, имат филиали

- От международното летище се извършват над 600 полета на ден, център е на US Airways

- Среден доход на домакинство - 64 хил. долара годишно за 2003 - 2006 г.

- Безработица - 5.1% 2009-06-21 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=187


Първата миризма, която ме удря в Южна Франция, е на лавандула. Втората - на чесън. Двете ухания бързо се смесват, но после се разпадат на множество други. Всяко следващо вдишване отправя предизвикателство - босилек, канела, розмарин.

Първият образ от Южна Франция е гладката кора на платана, известен у нас и като чинар. Сега обаче става ясно откъде френските импресионисти са измислили техниката си - онези малки докосвания с четката в различни цветове, които като мозайка създават общото впечатление. Ами от кората на платана, разбира се - всеки сантиметър от нея съответства на нюанс от зеленото, кафявото, жълтото, положен от четката на художника. Те се редуват и преливат като в мозайка, сякаш природата е "снимала" някоя от картините на Сезан.


Екс ан Прованс

е родният град на художника. Леко намръщен, присвит в раменете, той е застанал скромно, изваян от бронз, встрани от централния градски площад Ла Ротонд и наблюдава как се плискат водите на фонтана. Домът му е един от многото в малките улички околовръст, напълно незабележим в редицата прасковено-оранжеви сгради. Духът на художника обаче живее във всичко наоколо - човек има чувството, че е достатъчно да огради гледката пред себе си в позлатена рамка, за да я превърне в известен шедьовър.

Попадаме там в събота - пазарния ден. Кажи-речи на всеки от градските площади в стария Екс се разгръща яростна търговия - с плодове и зеленчуци, с екзотични стоки, с антиквариат, книги, сувенири. Противно на европейските ветеринарни разпоредби, които понякога прилагаме в България, тук могат да се видят живи или току-що умъртвени кокошки (включително с главите, краката и недобре оскубани), яйца, сирена и колбаси извън хладилника. На дълга сергия са наредени самуни хляб, които двама арабски младежи продават на такава космическа цена за килограм, която е конкурентна на луканката у нас. Репичките тук са с формата на малки морковчета, зеленият фасул изглежда по-скоро като недоразвит грах. Но за сметка на това с всяка тукашна чушка можеш да нахраниш двамина, а видовете салати и подправки нямат чет.

Две преки по-надолу е пазарът за антики. С изненада виждам чинийката на баба си, само че с по-грозна картинка в средата, да се продава за 50 евро. Същата е като нашата, само че още по-напукана и нащърбена. Пощенски картички от началото на века изобразяват нежни красавици, обгърнати в розов венец с формата на сърце, пожълтели гравюри представят сцени из живота на аптекаря.

Друг пазар предлага "етно" стоки - всичко, което може да бъде намерено в по-богат асортимент на бреговете на Босфора и още по на изток Цените обаче са актуализирани според жизнения стандарт на стара Европа, като транспортните разходи са включени многократно.


По "главната"

се е ширнал най-светският пазар - т.нар. марше. В еднакви палатки от бяло платно са се приютили търговци на сувенири, ръчно лети свещи, плетени чанти, дантелени покривки, ароматни соли и масла, арт аксесоари. С една дума - всички онези малки и симпатични неща, които служат най-вече да събират прах вкъщи.

Навсякъде наоколо се лее музика. Първо ни подхваща босановата - дама с плътен алт пее на португалски, както и подобава, двама младежи я допълват с тамтам и китара, а всички останали пригласяме както и колкото можем, поклащайки се в такт. След това съзвучие плисва френският акордеон. Без него не може - напомня ти къде се намираш всъщност, нищо че само вчера може да си вървял по "Граф Игнатиев". Пред зарзаватите обаче ни поемат неравноделните ритми - точно тук им е мястото. Почитателите на Горан Брегович изненадващо (поне за нас) са най-многобройни, но изпълнителите (според автентичните пратеници на Балканите в наше лице) са си менте - представители са на всички земни раси. Вероятно затова бързо превключват на "латино", с което впрочем губят и зрителския интерес.

Тук запленява отсъствието на туристи. Има ги вероятно много (това става ясно от трудностите при хотелската резервация), но са граждани на страната. Учудващо е как обичат французите да пътуват из родината си. Много популярни са караваните и по-скъпите кампери. До всяка бензиностанция за тях има направени специални градинки с масички и пейки, където на екскурзиантите са създадени удобства да починат, да се освежат и да хапнат.

Непретенциозният курорт


Валерас плаж

на Средиземно море е една от точките в техния маршрут, а и в нашия. Виждат се групи от по няколко семейства, пътували в керван, "нагърбили" върху автомобила си колелета или мотори, с които ще продължат нататък. Широчината на пясъчната ивица е около 300 м, но без нито един фас или слънчогледова люспа. Кафенета, ресторантчета и пицарии се преливат едно в друго по крайбрежната, но не прекрачват границата на пясъка. Плажът, който повтаря извивката на Слънчев бряг, е свободен - няма вход, платени чадъри и шезлонги. Всеки сам решава къде да се настани, носи си чадъра в познатите от Китен разцветки, постила хавлията и се забавлява или скучае както намери за добре.


Следващата спирка е градът-замък Каркасон

- явление от приказките, невъзможно реално в XXI век, място, което те кара отново да се почувстваш принцеса както в детството, когато си го рисувала в картинките си. Не случайно Уолт Дисни е "цитирал" очертанията на неговите крепостни стени за анимациите си, а авторите на филма "Робин Худ" са ги използвали за естествен декор. Каркасон - градът на катарите, сърцето на тяхната земя, предизвиква препратки освен това и към апокрифа "Ходене на Богородица по мъките" и към "Името на розата" на Умберто Еко. От 1997 г. той е включен в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. Това не е просто замък, а замък-град - с тесни улички, къщи, в които наистина живеят хора, с три реда крепостни стени, опасващи покоите на владетеля. Колкото и да е странно, движението на автомобили по тесните вътрешни улички не е забранено изцяло. Така, след като се изкачихме на най-високата от общо 52-те кули на замъка, видяхме вътрешен двор с мерцедес вътре, простор с дрехи и леха със зелки. По време на разходката по уличките на вътрешния град пък тълпата се разтвори да пропусне едно червено ферари - съвременната карета на принцесата, дошла да разходи в замъка кристалните си пантофки.

Разбира се, животът тук донякъде е изкуствен. Подозирам, че обитателите са обслужващият персонал на заведения, хотели, магазини и галерии. Същевременно остава чувството за реалност заради многото градини, заради гълъбите, гнездящи в бойниците, заради цветните шишета с пресен плодов пулп, които собственичката на зарзаватчийница продава, заради черквата "Сен Назер", на входа на която помирисвам напълно натуралистичен просяк.

Пътят към крепостта поема от "новия" град отвъд реката - толкова нов, че датира от XIII-XIV век. Предишната вечер сме обходили тесните му улички, покрити с излъскани до блясък каменни плочи. Паважът в средата образува улей, където да се стичат дъждовните води. Улиците са прави, срещат се и се разминават под 90 градуса, тук-там се издигат арки или тунелът от стени прекъсва с фината решетка на някоя подивяла градина.

И паважът, и стените на стария "нов" град са в светла охра - смесица от цветовете на зряла кайсия, розови слънчеви лъчи, пясък и свежест. Те са запазени за фасадната боя на сградите по цялото френско Средиземноморие. Не знам дали за това съществуват някакви специални разпоредби, или всичко е оставено на добрия вкус на собствениците, но никъде не се забелязват отклонения от тази цветова гама и наложения стил - тесни и дълги прозорци, опасани от дантелени решетки, керемидени покриви, платани и туи в градината.


Последния щрих на тази картина добавя Канал дю Миди

- най дългият френски канал, който също е под егидата на ЮНЕСКО. Препратката към съдбата на уличния музикант Реми, който с г-жа Милиган и нейния болен син преплува цяла Франция, е очевидна. Именно на Канал дю Миди там някъде по пътя от Тулуза към Монпелие клетото сираче от книгата на Ектор Мало "Без дом" среща семейството си. Един от шлеповете, закотвени на реката, без съмнение е "Лебед", а конете вероятно са разпрегнати и пасат на поляните край канала... би изфантазирал всеки, който е плакал в детството си над тази история. 2009-06-17 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=186

Томас Стамфорд Рафълс поставя началото на модерното начало на страната


Островът-градина, страната на орхидеите, азиатската Швейцария, територия на вежливите mam и sir и на чистите тоалетни; "Дисниленд със смъртно наказание", страната на забраните, включително за хвърляне на дъвка на улицата, както и на суровите наказания, включително удари с бамбукови пръчки; мечтаният семеен курорт, който съвсем скоро ще се превърне и в хазартен рай. Това са част от етикетите за Сингапур.

На тази държава са стигнали точно 45 години да се превърне от бивша британска колония, свърталище на бедност, тропически болести и опиум, в една от най-чистите, сигурни и икономически проспериращи държави в света, чийто потенциал тепърва ще се разгръща.

Трима души истински са вярвали, че това е възможно да се случи с едно напълно лишено от природни ресурси място: първият е заблудилият се кръстник. Вторият е мечтателят основател. Третият е визионерът практик. И тримата са оставили своя отпечатък и са част от разказа за Сингапур. Възможно най-кратката му версия би звучала така:

Името Сингапур идва от оптическа измама. През XIV век принцът на Суматра приближавал бреговете на острова, когато му се сторило, че вижда лъв. Било невъзможно, защото лъвовете не обитават гъстите джунгли. Все пак принцът решил, че това е добър знак, и дал име на миниатюрния къс земя. Синга-пура означава град на лъвовете, а символът на Сингапур е митично създание с глава на лъв и опашка на риба.

Пет века по-късно англичанинът Томас Стамфорд Рафълс се фокусирал по-добре от принца и забелязал стратегическата ценност на местенцето. Видял го в мечтите си като търговско пристанище на британската корона и написал в писмо до свой приятел: "...с две думи, това е всичко, от което се нуждаем". На 6 февруари 1819 г. той купил от султана на Джохор земята с амбицията да я превърне в "новата Александрия на Далечния изток".

Мечтата му започнала да се сбъдва. Мястото живнало, търговията процъфтявала, започнали да прииждат имигранти от Китай, Индия и Малайзия и Сингапур се превърнал в колониален хит. Това е и моментът, в който започва и модерната история на страната. През 1959 г. партията на Ли Куан Ю печели изборите, а през 1965 страната става напълно независима от Малайзия. Г-н Ли е първият министър-председател на републиката, задачите пред него били тежки: да започне процеса на създаване на нация от хора, които освен всички останали имат и религиозни различия помежду си - будисти, мюсюлмани, таоисти, хиндуисти и християни.




Крикетът може да се приеме за национален спорт


Другата му задача била да измъкне Сингапур от икономическата изостаналост. С втората задача се справя блестящо, а за първата и до днес се полагат големи усилия. Достатъчно е само да се видят разлепените навсякъде пропагандни билбордове с усмихнати лица от всички раси като някакви реклами на benetton. От самото начало известният също като Г-н Сингапур проповядва философията на личните свободи, подчинени на общото национално благоденствие. С други думи, налага авторитарен стил на управление. Личността му е противоречива, и досега се приема със смесени чувства.

В момента 85-годишният Ли Куан Ю се води като "министър ментор" и на практика все още взима важните решения в страната. На всички обвинения към ситуацията с човешките права в страната отговаря еднотипно: "Тези хора, които все ни дават съвети, никога не са управлявали държава, която да е постигнала такъв напредък и развитие..." Все пак е сигурно, че не е възможно да си представим съвременен Сингапур без Ли Куан Ю.


Зелената държава

Това, което е видял принцът на Суматра през XIV век, днес може видите дори когато карате по някоя от магистралите. Зеленината е първото нещо, което ще ви впечатли, след като вече сте били впечатлени от едно листче, което ви връчват непосредствено преди кацането на самолета: забранено е внасянето на дъвки, запалки във формата на пистолети, а всеки опит за вкарване на дрога в републиката се наказва със смърт...

Сингапур е сред страните с най-много резервати и защитени територии. Във вътрешността на острова са запазени непокътнати екваториалните джунгли. В парковете, градините и по улиците 80 процента от растенията не са местни, а изкуствено култивирани. Заедно с палмите градът цъфти във всякаква континентална растителност и всичко това е част от дългогодишна политика, според която бетонът трябва да е сред зеленината, а не обратното...


Колониалният Сингапур

"На една малка улица в Сингапур, до една окичена с лотус врата, лунният воал освети бледото й лице... Тази нощ в морето ме напътстват уханията на Шалимар и камбаните на храмовете, и когато те прегърна отново, ще те обичам така, както на малката улица в Сингапур."

Това, в превод без претенции, пее Франк Синатра в шлагера от 30-те On a Little Street in Singapore. Това е и чудната мелодия, която ще си затананикате, когато минавате край зелените морави с тъмни индийци в бели екипи, съсредоточени в поредната си игра на крикет. Или при вида на достолепни сгради като хотел "Рафълс" - "старата дама на Изтока", хотел "Фулъртън" при устието на река Сингапур или стария парламент. Дори и малките улички да са изчезнали, присъствието на тези архитектурни бижута е свидетелство за колониалния разкош и за онези изтънчени времена, когато Съмърсет Моъм и Ръдиърд Киплинг са се разхождали в белите си костюми и шапки панама.





Душата на Сингапур Тя е в кварталите на Арабската улица, в Малката Индия и Чайнатаун, които са в непосредствена близост. Разходката в тях е като пристигане в друга държава - всяка с характерните си цветове, звуци и най-вече миризми. Душата на Сингапур е и в прочутите улични hawkers, или импровизираните ресторанти на открито, в които всяка сергия предлага ястия от различна кухня - китайска, индийска, малайска, японска, корейска, с всичките им разновидности. Тя е и във факта, че страната е жива лаборатория, в която са смесени толкова раси, религии и езици, както и в загадката какво ще се получи от реакцията.


Модерният Сингапур

"Като махнеш глупостите със слинговете и историите за лъвове с опашки на риба, остава истината за Сингапур, а тя е тук", обяснява ми 40-годишният Ричард, агент за недвижими имоти, докато минаваме покрай безкрайната ивица с докове, контейнери и гората от кранове на пристанището. Според някои статистики в момента порт Сингапур е най-голямото и най-натоварено индустриално пристанище в света. Начело на различни класации е и ултрамодерното, огромно летище "Чанги".

Със сигурност "истината за Сингапур" е и в обществения транспорт. Всичко, което се намира между рикшите и цялостната система за електронно таксуване, е превърнало омразното за нас словосъчетание обществен транспорт в синоним на точност, чистота и в крайна сметка - удоволствие. Колкото до последното, ще го получите в големи количества и от шопинга, и особено от голямото сингапурско намаление, което се прави всяка година през юни и юли. Но дори и извън този период всеки ден може да очаквате чудесните 70 процента рабат. Преди няколко години известен цигулар дошъл да изнесе концерт в Сингапур. Журналистите го питали защо е решил да дойде в тази далечна страна: "Аз не исках, ама жена ми искаше да дойде да пазарува тук..."


5 неща, които не са за изпускане

Да отидете до зоологическата градина, в която няма огради и животните са във възможно най-близките до естествената си среда условия. Тук се предлага и първото в света нощно сафари.

Да отскочите до остров Сентоса, което може да стане по суша или въздух - с кабинковия лифт, в който ще ви предложат чудесен обяд или вечеря.

Да се разходите из ботаническата градина с най-голямата и разкошна колекция от орхидеи. Много от тях са кръстени на своите високопоставени посетители - лейди Даяна, Вацлав Клаус, Нелсън Мандела





Да изпиете чаша Sling в хотел "Рафълс", където за пръв път е сервиран през 1915 г. - коктейлът се прави с джин, коантро, черешово бренди, "Дом Бенедиктин", сок от ананас, гренадин, настойката "Ангустура битърс" и зелени лимони.

Да отидете на шопинг по улица "Орчард" през деня и да продължите вечерта в някое от заведенията на Кларк кий, който се намира на река Сингапур


Кога да се отиде

На 9 август е националният празник на Сингапур, тази година той се празнува за 43 път и съдейки по репетициите, които се провеждат в момента, може да се очакват чудеса по земя, въздух и вода.

На 26, 27 и 28 септември е състезанието от Формула 1. Състезанието ще е нощно - досега се е провеждало така само в Монте Карло. През трите дни целият остров ще е F1 и това няма как да не е така, след като трасето ще минава по улиците в центъра. А от това може да се съди за качеството им...

От 17 до 26 октомври се провежда фестивалът на изкуствата Sun festival. Струва си да се види или чуе независимо дали хорът на виенските момчета, Кири те Канава или Робърт Редфорд... Все пак, когато и да е - със сигурност ще ви посрещне едно ведро, усмихнато, пълно с енергия и оптимизъм място. 2009-06-09 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=185


В книжарница във Високата синагога в Краков книгите за "Кажимеж", еврейския квартал на града, заемат няколко рафта. Цветни фотографии, черно-бели снимки, текстове на няколко езика - всичко разказва за някогашния "Кажимеж". Старите сгради, по чудо оцелелите синагоги, тесните каменни улички са почти такива, каквито са ги оставили последните им обитатели. През XV век полският крал Ян Олбрахт преселва тук от близкия тогава Краков еврейско население, което превръща "Кажимеж" в един от най-важните еврейски центрове в света по онова време.

"Тук са погребани толкова велики равини и еврейски мислители, че, вярваш или не, понякога, минавайки покрай гробището, ми се струва, че ги чувам как още дискутират." Равинът на Краков Боаз Паш не се шегува. В "Кажимеж" е написана и значителна част от Шулхан Арух, най-важния и до днес за ортодоксалните евреи кодекс от всекидневни правила за религиозен живот. Днес обаче в синагогата от XVI век Купа туристите преобладават. Щрак, щрак - снимката на поредната забележителност в квартала е направена и туристите бързат да се отправят към някои от десетките барове и ресторанти тук.

"Това на нищо не прилича, как е възможно такова нещо?" Ширел Леви от Израел е възмутена, когато вижда в една от сградите на площада индийски ресторант " Намасте", рекламиращ се с мотото " Най-вкусното агнешко в Краков". Менютата на останалите ресторанти също по странен начин кореспондират с миналото на тази част на града. Италианският ресторант до синагогата "Рему" предлага например свински пържоли. Това ли е краят на "Кажимеж" - поредната забележителност, бързо погълната от туристите, за които историята на квартала не е по-важна от менюто в ресторантите? Не съвсем.

Петък вечер, минути преди началото на Шабата, пред синагога "Рему", единствената, функционираща от 7-те синагоги в "Кажимеж", вече чака група вярващи.





Езиците в обращение са няколко

Майка напомня на полски на детето си да не забравя да си сложи кипа, преди да влезе в синагогата, възрастни господа се оказват съседи в Ню Йорк, група израелски ученици радостно тананика преди началото на празника. Равин Паш е объркан. " Толкова сте много, добре сте ми дошли мили гости от цял свят. Шабат Шалом! На какъв език да говоря? Нека да е иврит, виждам днес Израел води в класацията."

След петъчната молитва следва друга вълнуваща част - празничната вечеря. В миналото тежко работещите бедни евреи живеят само с мисълта за свещения Шабат. Ширел казва: "Моята баба ми разказваше за бедното си детство в малко градче в източна Полша. Семейството на баба ми било единственото в градчето със собствена фурна. Така от четвъртък вкъщи са се нареждали опашки от съпруги, чакащи до опекат хала за празника. Приготовленията за Шабата започвали още в четвъртък - без значение колко гроша имаш Шабатът си е Шабат- най-голяма радост за всички, така че винаги ще се намери пара за месо, херинга и гефилте. Казано е - в Шабат дори и последният бедняк трябва да се почувства като цар. Сега не е така - губим радостта от празника и в събота дори не се разделяме с мобилните си телефони. Баба ми не би била щастлива."

А може би баба Поли Леви би била щастлива да види групата млади краковски евреи, които по тесните улици на квартала бързат да стигнат до адреса на петъчната вечеря. Наричат се "Чулент" - по името на прочутото ястие - дружество, което обединява еврейската младеж на Краков. Имат си офис и около 40 членове. Заедно поддържат голяма библиотека, организират филмови вечери, срещи с писатели, търсят средства, за да продължат дейността си. "Помагаме си един на друг, но и намаляваме на брой - ето, вече няколко човека заминаха за Израел, кой знае, може би завинаги", споделя ми 27-годишната Кора, докато приготвя крепле, традиционните пирожки с месо, за петъчната вечеря. Кора, която като по-млада живее в Израел със семейството си, също напуска Краков. Не, не се връща в Израел. Просто намира работа в Историческия музей на полските евреи във Варшава, който ще отвори врати в 2011 г.





Евреите в Галиция обаче също имат свой музей, при това функциониращ от 2004 г. насам. Започва се от една изложба. В продължение на 12 години англичанинът Крис Шварц обикаля малките градчета в Източна Полша в търсене с фотоапарат в ръка на следи останали след някогашните еврейски общности. Така се ражда


"По следите на паметта"

фотографска изложба, която днес е част от постоянната експозиция на Еврейския музей на Галиция, който е приютен в стара индустриална сграда, кипяща днес от живот. "Не, не съм еврейка. Родена съм в Източна Полша - в град с огромно еврейско население. Днес там няма евреи, но аз се почуствах задължена да науча нещо повече за съседите ни. Така започвах да уча юдаистика на Ягелонския университет, а днес работя тук", представя се на чаша студен чай в уютното кафене на музея Анна, която отговаря за образователните програми.

" Поляците знаят само за холокоста, но това, което е било преди ужаса на войната - прекрасната и така богата еврейска култура, остава непозната. Стараем се да променим това", обяснява ми Анна, докато преглеждам заглавията в книжарницата на музея. Така този път като доброволец Анна участва в амбициозен проект, който съживява спомена за живота на еврейската улица преди войната. "Говоря на идиш, замиращия език на евреите от Източна Европа, с хора, които още помнят чара на тези времена. Правих интервюта в Израел и Полша - събеседниците ми са щастливи, че могат да говорят за нещо по-различно от войната."





Анна не е сама. В Краков, а в цяла Полша, все повече са тези, които се интересуват от еврейската култура. Така от няколко години насам


всеки по-голям полски град има свой уважаван еврейски фестивал

Сингерова Варшава, фестивалът в Кажимеж Долни и най-популярният Фестивал на еврейската култура в Краков, който вече 20 години връща еврейската култура там, където й е мястото - в "Кажимеж". Днес фестивалът, който започва като външна, нееврейска инициатива, е едно от най-големите събития, свързани с еврейската култура в света. Миналата година над 20 000 души посещават 200 концерта, театрални представления, филмови вечери и срещи с писатели. "Често се говори, че в Полша има повече фестивали на еврейската култура, отколкото евреи. Често се говори в Израел, че Полша е едно огромно еврейско гробище - омразата и любовта заслепяват, но всеки, който е с отворени очи, може да види, че Полша не е същата", чета коментар за все по-популярния фестивал в израелския всекидневник "Хаарец".

Със сигурност Полша не е същата, но спомените за това какво се е случило тук остават. Следите на лошите са тук - малко част от стената на краковското гето остава запазена - но аз тръгвам по следите на добрите. В индустриална част на града, на улица "Липова", намирам фабриката на Оскар Шиндлер. Надписът си стои, но фабриката е в ремонт. Стивън Спилбърг снима " Списъкът на Шиндлер" именно тук, в "Кажимеж", привличайки по този начин вниманието на градските власти към този позападнал район. През октомври 1939 Оскар Шиндлер отваря своята фабрика за емайл. Търговски му успехи не пречат да остане човек- наблюдавайки варварството на сънародниците си, решава да помогне на своите работници евреи. Така около 1100 от "евреите на Шиндлер", както често наричат оцелелите работници, успяват да избегнат лагерите на смъртта благодарение на влиятелния собственик.

Не знам колко от милионите туристи, окупиращи Краков всяка година, са чули тази история. Не знам колко от тях са я запомнили. Знам само, че еврейският дух в "Кажимеж" оцелява. 2009-06-01 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=184 Невероятно е, сюрреалистично, фантастично...!!! Истина е, с мен се случва, защото треперя от студ въпреки двата чифта чорапи и дебелото яке в 5 ч сутринта съм на 3776 м (най-високото ми постижение досега!) и виждам с очите си как слънцето изплува сякаш от небитието като яркооранжева топка, разпръсква само за миг мрака със заслепяваща светлина и заменя студа с мека галеща топлина...




Всяка година около 300 000 души изкачват връх Фуджи и посрещат изгрева на слънцето


Но да започна от самото начало. Изкачването на връх Фуджи - отдавнашна моя мечта - не е толкова сложно и скъпо, колкото изглежда от описанията в интернет и по картички. 3776-те метра са респектираща височина, но! - в Япония все пак - в страната, където се прави всичко възможно хората да бъдат максимално улеснени и защитени. (Докато търсех информация в интернет, попаднах на втори връх със същото име - Фуджи, но в САЩ, Орезон, - само че почти два пъти по-нисък - 7100 фута (японският Фуджи е 12 290 фута).

Планината Фуджи е част от Националния парк „Фуджи - Хаконе - Изу" и е най-изкачваната планина в света: около 300 000 души годишно, от които 30-40% чужденци, макар официално разрешеният за туристи период да е само от началото на юли до края на август. Извън сезона не е забранено да изкачиш върха, но хижите не работят и е много рисковано поради изключително силните внезапни пориви на вятъра, снега, леда и лавините. Единични смелчаци тръгват нагоре и след август, но потоците от хора са през туристическия сезон.

Японците в преклонението си пред своята свещена яма (планина) - обожествявана, възпявана в стотици стихове, песни и рисунки, са изградили 4 великолепни пътя от 4-те страни на планината в 4 различни префектури, за да улеснят достъпа на повече хора до върха. Всяко от 4-те трасета от подножието до върха е разделено на по 10 стъпки (нива). Пътищата са асфалтирани до 5-ата стъпка (го-гоме) и почти всички туристи започват изкачването от нея, достигайки до там с влак, автобус или с кола. Най-ниската го-гоме е Готемба - на около 1400 м надморска височина, като преходът от нея до върха е най-дългият -между 7-10 часа. Следващата по отдалеченост от върха е Субашири - 2000 м и преход 5-8 часа, третата е Кавагучико - 2300 м с преход 5-7 часа, а най-близо до върха е Фуджиномия фифт стейшън - 2400 м с 4-7-часов преход.

Аз избрах за стартова точка Кавагучико в Яманаши префектура - най-близката с автобус от Токио и най-популярната за изкачване през лятото - от тази страна на планината изгрява слънцето. В това беше тръпката на приключението: да качвам цяла нощ, за да посрещна изгрева на върха! Тръгнах сама от Токио в 20 ч в делничен ден (тайфуните над японските острови все се завихряха в почивните дни и правеха изкачването твърде рисковано или невъзможно). Добре, че не се запознах с никой от стотината чужденци, с които пътувахме заедно в двата автобуса от Токио! Бях благословена с възможността да се насладя на величието на планината и на велико-лепните гледки сред тишината на нощта и на собствените ми емоции, без обсъждания и коментари - само гмуркайки се в преизпълващите ме възторг и щастие.

Слязох на 5-а стъпка в 22,10 ч - със свито сърце, защото ръмеше. Купих си дъждобран от денонощния магазин за сувенири на спирката, ориентирах се в обстановката и се дивях защо няколко японци се навличаха в екипировки като за Еверест, като на мен ми бе топло по тениска... Към 22,30 ч се осмелих да тръгна след група французи напред в тъмнината, въоръжена с челник. Стъпих на заветната пътека Йошида-гучи трейл - и всичките ми тревоги се изпариха, заменени с въодушевление от невероятния ми късмет. Дъждът спря, преди да съм облякла дъждобрана, въздухът бе кристално свеж и чист, никакъв прахоляк по влажната пътека, велико-лепна видимост след дъжда - повече от 2 часа погледът ми пируваше със светлинните феерии на милионните градове в долината и с ясното звездно небе, обсипано с едри ярки звезди. Накъдето и да погледнех - светлини, хармония и красота, а пред мен и зад мен - кръгчета от челници и фенерчета.

В началото пътят бе през гора, широк и мек, но след около 30 мин започна стръмното изкачване. Цялата денивелация е 1470 м и се усеща след четвъртия час ходене. Температурата също спада с набирането на височина. Чувствах се добре по тениска до към 3200 м, но след това задуха студен вятър и сложих дебелото яке. Към 1,45 ч вече бях минала край няколко хижи, в които гори огън и предлагат топли напитки и храна. Цените растат с височината: на 3400 м има автомат с топли и студени напитки, 3 пъти по-скъпи от тези в града, а на самия връх автомати няма, но цените на всичко са още един път по-високи.




Хижар поставя печат върху символичната дървена тояга


„Открих" нещо впечатляващо: гладките тояги, които почти всички си купиха за по 10-15 долара от магазина на спирката, се оказаха не просто за подпиране, а за колекциониране на печати sunrise stamps от всички хижи до върха. Подпечатването става с нагорещено в огъня или с електричество желязо, всеки печат е оригинален, различен - и се заплаща. Най-„ниските" са около $2, а тези към края на пътя - $15. Така тоягата се превръща в символ на изкачването на свещения връх! Това „откритие" ме въодушеви - следях с огромен интерес тоягите на хората около мен, но в тъмнината бе доста трудно. Едва на сутринта, край кратера, успях да поговоря с двама англичани, събрали според тях почти всички печати - 16 на брой. За по-сигурно обаче разпитах и един японец - той ми показа 17 печата и ми позволи да снимам уникалната му тояга. Как не съм знаела, та да си купя и аз на тръгване! Но веднага си дадох сметка, че дори да знаех, не бих се поддала на тази колекционерска страст - пълната колекция излиза над 100 долара, половината от учителската ми заплата... За моя радост на самия връх и в двата магазина за сувенири продаваха тояги с 3 печата - е, различни от оригиналните в колекцията, но... само за 10 долара!

Пак избързах, да се върнем на 3400 м. Почти не усетих как минаха 4-те часа изкачване до там, не чувствах никаква умора въпреки скалистия стръмен терен. Челниците осветяваха достатъчно тясната пътека, но грижовните японци са поставили въженца от лявата страна почти по цялото трасе - и да искаш, не можеш да кривнеш, ще се препънеш във въжето, а предупредителните знаци на японски и английски език са в свръхизобилие: всяко завойче е обозначено, има надписи, че пътят е не натам, а насам... Има много допълнително укрепени с каменни стени места, изсечени стъпала, подпори - въобще пълно обгрижване, от туриста се иска само да има сили да върви 6 часа нагоре. Всъщност не, това се искаше от мен и от стотината, потеглили от 5-а стъпка. Постепенно светлинките ставаха все повече и повече, край всяка хижа имаше десетки японци, които се включваха в индианската нишка. Позачудих се защо и как, пък и на мен не ми позволиха да вляза да се преоблека на топло в една хижа - можело само ако отседна да пренощувам! Отговор на догадките си намерих след време в интернет: между 7-а и 8-а стъпка има над 12 хижи и много туристи предпочитат да преспят в някоя от тях, за да потеглят отпочинали към изгрева около 2-3 ч през нощта. Без храна преспиването излиза 5000 йени (малко под $50), а с две хранения - 7000 йени. Не знам доколко свежи потегляха от хижите, но след 3400 м изкачването ставаше все по-бавно и трудно, наклонът - все по-стръмен, навалицата - така гъста, че всяка крачка биваше съобразена с ритъма на предния човек, а спиранията за почивка - все по-чести. Но успях да стигна навреме - в 4,30 ч минах през символичната порта с 2 лъва и доволна се настаних на каменната ивица край хижите и магазините на върха. Тогава започна магията: цели 30 минути розовата ивица над черното „нищо" преливаше в десетки нюанси до оранжево, а небето изсветляваше... и в 5,10 ч огненото кълбо изплува от тъмнината и за секунди ни заслепи. Цареше пълна тишина, накъсвана само от щракания на фотоапарати. Момичешки глас извика: "Дойде!", когато се показа връхчето на слънчевия диск, въздишка на възклицание премина като вълна, после всички затаиха дъх във възторг и преклонение. Японците от деца са възпитавани да съзерцават красотата във всичките й форми и проявления. Сега усетих колко силно енергийно зареждащо е това колективно съзерцание, колко извисяващо и пречистващо е. За мен това бе нирвана: откъсване от всякакви мисли, усещане за пълно щастие и безметежност!

Бях дотолкова омагьосана от гледката, че забравих за пронизващия студ и умората. Всеобщото раздвижване и радостната гълчава ме върнаха в действителността. Вече беше напълно светло, с прекрасна видимост към склона с пътеката и хижите край нея, но долината на 5-те езера бе закрита от пухкави бели облаци. Тръгнах да се поразтъпча и се озовах на ръба на кратера. Та той не бил толкова зловещ, колкото си го представях (бях чела, че десетки японци се самоубивали, скачайки вътре). Без снежна покривка ми се стори безобиден стръмен сипей от черно-сиви ситни камъни, събиращи се на дъното в тесен кръг. Фуджи е всъщност спящ вулкан - най-скорошното му изригване е само преди 200 г., през 1708 г. Според легендата се е издигнал от равнината само за 1 нощ през 286 г. пр. Хр., но геологически е много по-стара планина. За първи път пипах вулканични камъни: шуплести и леки, в преобладаващо черен и вишнев цвят. Така оцветен е и целият пешеходен път до върха. Конусовидният кратер е с диаметър 610 м и се обикаля за 1 час. Аз го обиколих за 3 часа. Не бързах за никъде, насладих се максимално на великолепната видимост, на галещите лъчи на слънцето, снимах на всяка крачка и се заслушвах в думите на подминаващите ме японци - така разбрах, че още не съм достигнала до най-високата точка на планината - на хълм от срещуположната страна, край някакви големи сгради. Оказа се, че това е вече нефункционираща метеорологична станция, а заветните 12 290 фута са отбелязани с колона с надписи на канджи (японски йероглифи) - увековечих се на фото и там.




Портата в края на Йошидагучи трейл, през която завършва изкачването до върха. Такива порти има в края на всяка от четирите пътеки


Сърцето ми лудо заби при гледката на сянката на Фуджи - тя величествено се проектираше върху пищно зелената равнина на юг - огледален образ на запечатания в съзнанието ми конус от картичките! Уви, не успях да пусна предварително приготвените картички от пощата на върха, където можеш да сложиш специален мемо-печат с поздрави от 3776 м, защото пощенският клон бе вече затворен до следващото лято - работел само до 15 август. Шинтоисткият храм обаче е постоянно отворен. Има и „сухи" тоалетни (единствените платени тоалетни в Страната на изгряващото слънце са по високите планини). Цената на върха е 200 йени, а по трасето - 100 йени. Пред всяка тоалетна има надпис на английски и японски език - обръщение-молба към туристите да оставят поне 100 йени в специални кутии, за да бъде поддържана природната среда на Фуджи чиста и да бъде съхранена за поколенията! Има и описание какво значи „суха" тоалетна: без използване на течаща вода, а само специална химическа пяна, която спомага за бързото разлагане на отпадъците и не замърсява природата. Вярно е, че отдалече разбираш наближаването на WC по миризмата, но човек, като прочете всички обяснения, забравя за неприятните обонятелни усещания. Няма нито едно кошче по пътя и край хижите - само надписи с молба да върнем всичкия боклук със себе си до населените места и да не оставяме нищо на планината, нито пък да вземаме нещо от нея. Наистина е чисто, невероятно чисто, а туристите са стотици, повечето японци - и главно младежи!

Не ми се тръгваше от върха, но към 8 ч започна много бързо да се вдига мъгла и закри гледките, а и умората натежаваше. Знаех, че има различни пътеки за качване и слизане, та поразпитах - оказа се вярно. За да не си пречат потоците хора в двете посоки, японците са направили и на 4-те подстъпа по 2 пътеки, близко една до друга, но сливащи се чак в края в ниското. Пътят за слизане бе много по-виещ се, широк и мек - рактраковете, минаващи всекидневно по него, бяха натрошили с веригите си камъните на ситен пясък. И тук - поредните изненади: край черния път, по целия склон надолу жълтееха нежни цветя. На туфи и на купчинки, ей-така, сред вишневите камънаци - сякаш за да смекчават болките в краката и да допълват радостта. Почти на всеки завой има указателни табели на японски и на английски, разясняващи, че пътеката в един момент се разделя на две - към 2 префектури. Както и перфектна цветова маркировка. Чак до портите долу в гората виждаш указателни табели, уверяващи те, че си на правия път - Кавагучико. Сега вече, на светло, гората бе поразяваща: пищнозелена, гъста, но с полегнали от лавините дървета, тук-таме и напълно изкоренени.

Десетки хора вървяха нагоре - избрали сигурността на изкачването по светло пред тръпката на нощното предизвикателство. Упътих младеж и девойка англичани, че ги чакат 6 часа изкачване (денем може да е и по-кратко) и 3 часа слизане. Всички се поздравявахме усмихнати. Стъпвахме почтително по черната вулканична пръст и ни обединяваше една мечта, но техните тояги бяха още бели, а моята - с три печата, и сърцето ми пееше! 2009-05-30 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=183

Това е кратер с периметър 12 км., в който са разположени две езера. Благодарение на играта на светлината, едното изглежда смарагдово зелено, а другото – синьо. Според легендата водите им се събират от сълзите на едни зелени и едни сини очи, очите на принцеса и на пастир, свързани от невъзможна любов.

Фотограф: Ulrik Sverdrup


Архипелагът се намира на 1 400 км. от Пиринейския полуостров и се състои от 9 късчета суша: в средата – Фаял, Пику, Сан Жоржи, Грасиоза и Терсейра, на северозапад – Флориш и Корво, а на югоизток – Сан Мигел и Санта Мария. Всеки от тях си има свой собствен облик и местните жители настояват пред невярващите гости, че наситено зелените тонове се променят от остров на остров. Въпреки различията в оттенъка може да се твърди, че тези общо 2 335 кв. км суша са покрити с буйна зеленина благодарение на честите дъждове, които 400 000 жители стоически понасят.

Но ако има нещо типично за Азорските острови, това са прословутите антициклони, палавата игра на облаците със слънцето, която ражда дъгата и розовите залези, охранените крави, които пасат сочната трева по ширналите се ливади, култът към Светия дух и вулканите, които от време на време хвърлят в страх местните жители.


Ястребовите острови

Архипелагът бил завладян през ХV в. от португалците и получил името си от тях. В течение на векове фламандци, англичани и испанци оформяли облика му. Историята му е изтъкана от случайности. Тя сякаш ухажва тези непостоянни острови, където земята и водата са запазили младостта си, и някаква капризна примитивна сила изчезнала по другите краища на земята.

За някои романтици те все още са останки от онази Атлантида, която в един страшен ден била погълната от морето. Името им е плод на грешка – сбъркали канята, птица, която лети по тези места, с ястреб /азор на португалски/. Най-сетне недоразумението било разкрито, но островите запазили старото си име, макар че споменатата граблива птица няма особена връзка с тях.

Архипелагът получи автономия през 1976 г. Някои хора смятат, че условията са се променили благодарение на частичната икономическа независимост и възможността част от печалбите да не напускат островите.

Вярно е, че с постигането на автономията настъпиха известни икономически промени. Например американската военновъздушна база на Терсейра плаща сега много повече, отколкото предишната символична сума. Част от наема остава на островите и представлява един от най-големите и сигурни доходи. Базата Лажис е отделен свят, съвсем различен от обикновения живот на хората по тези места. В нея спираха за зареждане американските самолети на път за Персийския залив при първите войни там, както и при последната срещу Ирак.


Орта – наследството на холандците

Противно на предположението, името на столицата на Фаял, не е дошло от разпространените тук хортензии. То произлиза от фамилията на един фламандски авантюрист, Хортер, който воден от интуицията си, стъпил за първи път на острова с група от 15 души. Това станало към средата на ХVІІ в., така че не е трудно да отгатнем целта на пътешествието – търсенето на злато. Но действителността разочаровала екипажа. Вместо несметни богатства те открили зелени поля и черни скали от застинала лава. Моряците се почувствали толкова измамени, че решили да убият предводителя си. Хортер обаче успял да се спаси и организирал втора експедиция, но вече не с военни съекипници, а с мирни заселници, които останали доволни от условията за земеделие на острова. И днес населението на острова се занимава предимно със земеделие. Въпреки че са в средата на океана и е логично да се предположи, че са риболовци, местните залагат повече на селското стопанство заради уникалния климат, който предразполага всички земеделски култури да дават по 2 или дори 3 реколти годишно. Най-плодородните земи обаче се използват от фермерите, които извеждат на паша малобройните си стада крави. Млекодобивната и млекопреработвателна индустрия са сред козовете на местните фермери на европейския пазар.


Най-тежката риба в света

Това обаче не означава, че риболовците тук не са на почит. Тъкмо обратното – всички туристи, каквото и да поискат, са на почит. Пристанището на Орта е световноизвестно сред любителите на риболова в открито море. То разполага с няколко кораба на една компания, която притежава още два в пристанището на Понта Делгада /Сан Мигел/, които обслужват заможни туристи. Понякога могат да се видят дори китове и делфини, които играят, плувайки след кораба.

За богатите, запалени по риболова, такава разходка е истинско удоволствие. За най-голямо постижение се смята улавянето на син марлин. Но след откачването му от кукичката, той се измерва и връща обратно във водата, а сведенията се изпращат в Океанографския институт на САЩ. За трофей остава уловената акула /ако не е от застрашен вид/. Легенда е вече хваната в края на 80-сте год. гигантска риба с тегло 500 кг., която и досега си остава световен рекорд, записан в Гинес.


"Варено" на пара от вулкан

Орта, както и другите острови, е осеян с кратери на изгаснали вулкани. Обикновено изригването им е бавен процес, което позволява в повечето случаи на хората да избягат, преди да ги е застигнала лавата. Вулканът Капелиньос изригнал няколко пъти през 1957 и 1958 г. Печалните последствия са видни и до днес – пустиня от лава и пепел в жълтеникави и черни тонове.

Специалистите са единодушни, че два от многобройните спящи кратери могат внезапно да се събудят. Единият е Понта ду Пику с 2 351 м. височина, а другият – Фурнаш де Сан Мигел. Интересно е да се наблюдава Пику, както го наричат накратко местните, от съседните острови. Твърди се, че той никога не изглежда по един и същи начин, заради облаците и мъглите, които привлича.

Пейзажът в долината Фурнаш де Сан Мигел, най-големият остров от архипелага, е съвсем различен. Около голямо езеро – от трите съществували през 1630 г. е останало само едно – има много пукнатини, от които се издигат серни изпарения и където водата ври. Това е любимото място за неделните екскурзии на местни и чужденци, тъй като някои от пукнатините са приспособени, така че над тях да може да се готви. Приготвя се "варено" с доста особен вкус, и туристите, приготвящи ястия сред парата, наистина представляват странна гледка.

За красотата на местността допринася и потъналата в сенки ботаническа градина, където посетителят може да се разходи сред безкрайно разнообразие от мъхове. Началото било поставено от американския вицеконсул Томас Хиклинг, който, привлечен от славата на областта, посетил за пръв път Фурнаш през 1799 г. Той се влюбил в красивата област и построил тук лятна къща и водохранилище. Полека-лека неговите 10 хектара земя започнали да се покриват с местни и екзотични растения. Днес градината е собственост на едно дружество, което притежава и близкия хотел.


Сълзите на една принцеса и един пастир

Другата интересна атракция на Сан Мигел се намира на противоположния край на острова. Това е кратер с периметър 12 км., в който са разположени две езера. Благодарение на играта на светлината, едното изглежда смарагдово зелено, а другото – синьо. Според легендата водите им се събират от сълзите на едни зелени и едни сини очи, очите на принцеса и на пастир, свързани от невъзможна любов.

На 25 км. от тук е разположена действителната и официална столица на Азорските острови – Понта Делгада, град с 67 000 жители. Населението му работи предимно във фабриките за млечни продукти, а в околностите му се намира първата геотермична електроцентрала на архипелага. Тя дава 2% от получената на местна почва електроенергия. Останалите 98% се добиват предимно от термоелектрическите централи и няколкото ВЕЦ.

Тук всички помнят думите на един турист, който философски оприличил Азорските острови на "зелен затвор". На Сан Мигел, както и на всички останали острови, се усеща някакво усамотение, от което се раждат бавните жестове и дългите погледи. Местните хора имат спокоен характер, а паузите в говора им са изпълнени с премълчани думи. Бъдещето на Азорските острови е в туризма, защото те наистина са приказната Атлантида, оцеляла за всеки, който иска да се върне в лоното на природата. Дано обаче туризмът не разруши "оцелялата Атлантида". 2009-05-27 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=182 Ако разглеждаме винарството като умишлена човешка дейност, а не сезонно съвпадение на природните чудеса с човешката наблюдателност, ще ни се наложи да напуснем красивите елински легенди за откриване на виното и да се отправим към далечния неолитен период (8500-5000 г. пр. Хр.) Това е човешката праистория, в която се появяват основните предпоставки за новата неолитна кухня оформила първата трапеза от храни, собствено производство. Неолитните общности са известни стова, че изоставят обикалянето (номадството) в полза на временните селища. Този начин на живот донася градините от култивирани растения и опитомените животни в неолитния бит. Засега остава неизвестно коя от характеристиките на новия начин на живот е повлияла решително за неговото установяване. Заедно с неолитната кухня се развиват и техниките за обработка на храните - ферментация, накисване, запарване, подправки. На неолитните народи приписват производството на първия хляб, първата напитка, месните и зърнени храни, на които продължаваме да се наслаждаваме и днес.

Развитието на занаятите свързани с приготвяне, съхранение и сервиране на храна съпътстват новата кухня. Специална по важност е появата на съдове, благодарение на откриването и развитието на грънчарството. Според световния научен печат, то се появило около 6000 г. пр. Хр. Но ние, в България си знаем, че се е случило поне 1000 години по-рано. Пластичността на глината я прави идеален материал за извайване на заоблените форми на бъчви, стомни, корита, делви, кюпове и питуси за съхранение, производство и отлежаване на... вино. Изпечена на висока температура глината се превръща (по същество) в неразрушима керамика, а нейната пореста структура помага да се абсорбират и запазят за вечни времена влаганите в съда органични материали.





„... Бурканът, с обем от около 9 литри (2. 5 галона) беше намерен заедно с пет подобни нему в глинения етаж по протежение на стена от неолитно жилище, съществувало около 5400 - 5000 г. пр. Хр. То се състояло от всекидневна, двойно по-голяма от останалите помещения, вероятно ползвана и за спалня, "кухня" и две стаи за съхранение на провизии. Подобно жилище би приютило едно разширено семейство. Предположението, че стаята с бурканите е функционирала като кухня се поддържа от многобройни глинени съдове, използвани вероятно за приготовление на храна, заедно с намиращото се там огнище."

Този разказ, уви, не е български. Историята разказва д-р Макгъвърн, американец, зарекъл се да открие истината за виното. Място на действието е Иран. Преди това изследователя обходил доста райони в днешна Турция. До България така и не стигнал. И направил карта за Древния път на виното.

Тъй ритуалният хляб, скъпоценната вода и виното поместено в... първият идол в света - фантастичния керамичен ритон-елен (сръндак), остават неоткрити за световната публика.

А те съществуват в научен оборот от близо 40 години, открити в полите на Родопите от мастития български учен, проф. П. Детев. И напълно неслучайно откритието му е с 1200 години по-старо.

Грубата керамика приютила „първата" винена ферментация от Иран говори по-скоро за наследени, пристигнали отвън умения или за едно късно преоткриване. Тя е несравнима с Мулдавското съкровище. Непростимо е в днешния глобален свят на мигновените комуникации да допускаме стрелките указващи Цивилизацията в случая този на Виното, да сочат в грешната посока - от Иран към Турция и Европа, вместо от България към днешна Турция, Иран, Египет, Месопотамия. Тук не споменавам елините, защото те са големите готованци на тази древна култура.


ДРЕВНОТО ВИНАРСТВО

Винарството зависи изключително от лозарството, което го ограничава, независимо дали разполагаме с необходимите съдове и средства за съхранение. Дивата лоза от сорта dioecious е еднополово растение, което трябва да бъде опрашено от насекоми. Само женското растение произвежда плод. Тя расте и до днес в умерения средиземноморски басейн, както и в райони от западна и централна Азия. По време на неолитния период, дивата евразийска лоза била култивирана до сегашния си опитомен вид. Култивираната лоза е хермафродит, задействащ самоопрашване от вятъра и производс¬тво на плод от всяко цвете. Генетичната "история" кодирана в ДНК-то на съвременното диво/опитомено грозде и наличните проби, са алтернативно средство за проследяване развитие¬то на винената култура в старият свят. Използувайки техники на ДНК-то би било възможно да се определи който и да е специфичен район в света и приблизителният период от време, когато дивото грозде е било опитомено. Хипотеза за "Ной" и Черноморския потоп търси прародителят (и) на разнообразието от съвременно опитомено грозде, последователността в развитието и трансплантацията. (Библейският Ной е обявен за първи „винар" след наводнението, тъй като стъпвайки на сушата се напил от някакво подквасвано питие.)


СИЛАТА НА НОВИТЕ ТЕХНОЛОГИИ

Археологическата химична лаборатория на музеят към Пенсилванския университет е развита под ръководството на д-р Патрик Макгьвърн и притежава върхово оборудване. Тя няма равна на себе си дори в Съединените щати. Започвайки с химическата идентификация на най-ранната кралска морава, с прочутата боя от финикийците, лабораторията продължи да развива техники за идентифициране на подквасвани питиета - бира от ечемик, медовина за мед, и разбира се, най-ранното винопиене. Музеите биха спечели много от новите технологии. Неразрушителният анализ на скелетен материал, ботанически останки и органични остатъци в грънчарски съдове ще хвърлят нова светлина на човешкото културно и технологично развитие, ще пишат нови, вълнуващи страници от историята на цивилизацията.

Археологическата химия стана пълнолетна в последните двадесет години. Древни храни, парфюми, бои и естествени торове досега можеха само да бъдат описвани в древни сведения. Днес те са рутинно откривани от свръхчувствителни инструменти. Цели нови глави, отнасящи се за нашият човешки род и неговото генетично развитие, за нашата кухня и медицинска практика се отварят и трябва да се„предоговарят" наново. В това аз виждам изключителен шанс за нашата уникална праисторическа култура.


ДОКАЗАТЕЛСТВАТА НА Д-Р МАКГЪВЪРН

„Комплексните инфрачервени, течни хроматографски и мокри химически анализи, които бяха осъществени, показаха присъствие на винена киселина в съда. Природно тя се съдържа в големи количества само в гроздето. При нормални условия и при стайна температура, сок от грозде бързо ферментира във вино. Заради бавните методи за мачкане на гроздето в древността и високите температури в Близкият изток, ферментацията вероятно е започнала още преди течността да се налее в бурканът. Глинени запушалки с размер приблизително колкото устата на буркана бяха намерени наблизо, така че експертизата е пълноценна - запечатването на бурканът предпазва виното от обръщането му в оцет. Високопроизводителните хроматографски течни резултати сочеха обаче наличието на клей от терпентиново дърво. Това даде допълнително доказателство, че буркана съдържа вино. В район с надморска височина и растителност като Хаджи Фирюз, дивото грозде и терпентиновото дърво са се срастнали и произвеждат грозде и клей по едно и също време на годината (?!) Така че смесването на тези продукти заедно, както показаха резултатите от биохимичните анализи, може да е случайно или следствие на иновационен импулс. Независимо от всичко, продуктът съхраняван в този съд, можеше да е само вино, произведено в този район."


ИСТОРИЯ НА ВИНОТО

Разглеждам хронологията, изградена с усилията на учените и резултатите от техните досегашни проучвания. Уважавам твърденията на д-р Макгъвърн и започвам с днешен Иран, тъй като според него, там са открити най-старите следи от производство на вино, на хълма Хаджи Фирюз, в планината Загрос.


Месопотамия

Когато заговорим за история на виното, досега се захващахме с онзи ечемик, от който се е произвеждала алкохолна напитка в древен Шумер (днешен Ирак). Топлият, сух климат там обаче създавал трудности за виреенето на лозата и респективно на винарството там, а и те са на възраст едва второ хилядолетие пр. Хр.

Основани на химически анализи от вътрешността на буркани, използувани за транспортиране, виното там било познато от 3500 - 3100 пр. Хр. Клеймата по печатите от ранните династии показват пиенето на кралете и техния антураж. С тръби то се разхвърляло от големи буркани към по-малки съдове. Изображенията показват още ръка държаща чаши пълни навярно с вино.

Виното внасяно в низината на обширната Месопотамия може да е от северните планини на Загрос в Иран или други райони по дългата почти 600 километри източна ивица. През 5 век пр. Хр. гръцкия историк Херодот описва експедиране на вино надолу по р. Тигър и Ефрат от Армения. Обвити в кожа лодки били натоварени с каци от финикова палма пълни с вино и предоставяни на Вавилон. Речният транспорт също бил алтернатива през ранната бронзова епоха. Но ако търсенето на питието е било достатъчно голямо, трансплантация на лозя към по-близки места в централен Загрос и вероятно далечният юг е напълно възможна. Когато пътищата за търговия през ранната бронзова епоха бяха изведнъж отрязани, натискът за насаждане на производителни лозя по-близо до главните градски центрове се усилил. Бъдещите разкопки ще са решителни в проследяване праисторията на винената култура и винарството в този район от древният Близък изток. Вече има индикация, че завод за преработка на опитомено грозде бил създаден към 3-тото хилядолетие пр. Хр, което се вижда от асирийски релефи около две хилядолетия по-късно, където мъже и жени, настанени под беседки за грозде, пият най- вероятно вино.


Египет

Дивото грозде никога не е расло в древен Египет. Въпреки това, преуспяващо кралско винарство беше установено в делтата на Нил - най-вероятно поради търговия, още от времето на ранния бронз между Египет и Палестина, заобикаляйки съвременен Израел, западният бряг и областта Газа, както и р. Йордан. Всичко това започнало от периода на Старото царство. Сцените за винарство се появяват по стените на гробовете и са придружени със списъци включващи вино, произведено от лозята в делтата. До краят на старото кралство, пет вида вина - вероятно произвеждани в делтата - участват в каноничния набор от провизии, нещо като фиксирано "меню"за задгробният живот.

Свидетелството за винарство в делтата по време на ранния династичен период (първа и втора династии) е дедуктивно. Вместо записване на голямо число буркани за вино в списък, наличните буркани в големи количества били погребани в гробовете на фараоните при Абидос и в Сахара, главните религиозни центро¬ве. Доказателствата са скрити в множеството съдове служещи за съхранение на виното.

Химическите тестове потвърждават, че съдовете от първа и втора династия съдържат вино. По-малко впечатление правеше общото клеймо по капачки за буркан с йероглифни знаци за "лозе" и географски местоположения (Мемфис, северната столица, в допълнение към името на фараона). Такива клейма бяха тълкувани като етикет за вино, даващи местоположението на винарството и неговият собственик, а името на фараона се разглеждаше като съкратена форма за регистрация на буркани с вино. Приносът на винената култура от Египет остава в показването на първите" плодове" от зараждаща се промишленост.

Възможно ли е да знаем, кога първото лозе е било присадено в делтата на Нил?




Рисунка с отпечатък на клеймо от капачка с името на Хашемуи II, от династията на фараоните, го показва как бяга покрай асма или беседка. Още се спори кое от двете е, но отго¬вора е жизненоважен за праисторията на тази промишленост, която рано или късно се разстила върху цялата делта, към го¬лемите западни оазиси и дори към градчета на горният Нил, където климатът изглежда възпрепятства винената култура.


РОДИНАТА НА ХЛЯБА, ВИНОТО И МИСТЕРИИТЕ

Нашата уникална праистория е доминирала над култрите зараждащи се в останалия свят и ги е изпреварвала с повече от 1000 години. Всички досегашни данни и събраните доказателства ни посочват като световни лидери през първите над две хилядолетия от историята на цивилизацията. Това е дълъг период, продължил от края на осмото хилядолетие до края на петото. Еднородната материална местна култура от това време, както и нейната естетика скрита в типичите украшения доказват, че палеобалканското население, както и племената от Мала Азия и земите около черноморския басейн (тогава езеро), са дело на коренно население от еднороден етнически произход. Но само Родопите и тяхното окончание в Странджа-Сакар миещо брега на тогавашното езеро, са носители на една първична и много оригинална духовна култура. Всичко това тъне в незаслужено забвение и когато се окуражим достатъчно, за да разкажем истината за нея, светът ще бъде прекалено малко склонен да ревизира своите отдавна натрупвани постулати. А точно сега е моментът, във времето на новите открития, пристигащи благодарение на модерните технологии. На света ще му е нужна малка, но съществена корекция, добавяща началните страници от Първата глава в историята на цивилизацията. Тя касае цивилизационните импулси идещи от първите разкрития за природата и нейните закони, от появата на инструментални средства и технологии, в които разпознаваме безпогрешно фундаменталното първо стъпало от вечната спирала на човешкия прогрес. Ние и само ние, сме в състояние да предложим на света да одревни представите си за човешката цивилизация с малко повече от 1000 години. И тогава всичко би си дошло на мястото. И тъй, крайно време е да осъзнаем, че първите две хиляди години от световната култура са писани тук, в България. Вземам повод от историята на виното и чудесното откритие на д-р Макгъвърн. Какво ни казва тя? Че когато в Иран пиели случайно ферментирал гроздов сок, за¬бравен от някоя домакиня в глинен кухненски буркан, тук, в полите на Родопите, само че цели 1200 години по-рано, не само познавали виното, но открили вълшебна рецепта за приготовлението на този елексир и се причестявали с него в първата проява на духовност - жертвоприносния ритуал към Бога-Слънце и тайнството на Пролетта.

Впоследствие винената култура тук опъвала своите пипалца и обвила с тях всички тракийски мистерии. Някои считат, че дори поставила основите на самата цивилизация. Но тракийският бог Дионис не е онзи веселяк, както ни го рисуват братята гърци. Дори те знаят, че тук виното имало особена цена на лекарство, социално лепило, променяща настроението субстанция и... причастие. Още около 6300 години пр. Хр, виното било във фокуса на религиозните ни култове, протофармацията, а неолитната ни кухня, била важна част от икономиката и обществото. Като символ напомнящ кръвта, то е било използувано в мистериите и със своята възраждаща сила, укрепвало сърцето на Причастяващия се. Именно на това първо тракийско причастие посвещавам този разказ.


Мулдава, 6300 г. пр. Хр.
Долът на четиридесетте извора

Храм на Плодородието в Прародината на Траките

Ще разкажа тази приказка, така както я чух от баща ми. Той я бе изкопал край село Мулдава и твърдеше, че е на повече от 8000 години. Може да е история, но може да е и само предание. Археологическите данни съществуват... Възможно е някога мъдреци и учени да са вярвали в нея, а е възможно да са я обичали и съхранили само неуките и доверчиви сърца. Едно е сигурно, тя е жива, тя съществува. И ще се изненадате, когато разберете колко устойчиви са следите от отминалия живот.

Тези съдове носят първата мистерия, родила се в нашите земи замесена от Елен, схващан като Божи пратеник и превръщането му чрез Жертвоприношение в Идол. Разбира се, ние имаме само резултата - този изящен керамичен ритон, идол на Бога-Слънце. Като истински Рог на изобилието, той поднася на участниците в ритуала първото вино на света. Невиждан божествен елексир, замесен от първото ферментирало диво грозде и скъпоценна по качества и вкус вода, пречистени от една магия. Тя е скрита в чудодеен родопски минерал, поставен във вълшебна чаша. Първата тракийска мистерия се ражда от силата на духа и свръхсетивността на Жрец, управляващ мистичното превръщане на Божия пратеник. Еленът, жертвоприносен, който се превръщал в идол-ритон и като. истински рог на изобилието разпръсквал силата и щедростта на Бога-Слънце. Този ритуал се разигравал в чест на великото Пролетно тайнство.

И до днес в два български музея лежат тези уникални съдове от първата свещена трапеза, открита в полите на планината Родопи, духовната майка на Траките. Нейната почтена възраст докосва деветото хилядолетие.

Около 6300 години пр. Христа, в красивата местност "Долът на 40-те извора", до днешното село Мулдава, местното население от поречието на древната река Хеброс, основало своя първи Храм на плодородието. Там горе, от високото, изворите от тази чудновата местност блестят като светлите очи на Бога-Слънце, който ката ден ги огрява. Чудни са тези извори. Те се спускат по неведоми пътища чак от върха на планината. Горе могат да бъдат забелязани край хижа Марциганица, след това се изгубват от погледа и чак до долу, в долината, извират отново от земните недра. Геолози и до днес се дивят на това природно чудо, а древните ни прадеди се прекланяли пред природните феномени. Считали ги за "Божи знак"- свещеното място с хилядолетия, оставяло трайни следи в духовната им култура. Вероятно затова оцеляло името МУЛДАВА (от тракийската дума "мулда" - укрепено светилище), а района и до днес остава осеян с параклиси, църкви и манастири. В Храма са открити следи от първичния култ към Бога-Слънце и неговия земен пратеник - Свещения елен.


Предистория

Нямаме точни сведения как хората са стигнали до този културен феномен и кога са се появили условия за него, но последни изследвания сочат, че по северните склонове на Родопите (може би и другаде) ледников период не е имало. Още през късния палеолит у нас се появили наченки на земеделие и пастирство. Хората одомашнили ред животни в края на осмото и началото на седмото хилядолетие. Опознали диворастящите зърнени храни. Често край жилищата част от стриваните зърна попадали в рохката почва, където пониквали, растяли, изкласявали, узрявали. Хората се присетили да ги събират и засяват. Тъй пастирството и земеделието се развили постепенно през мезолита и се превърнали в основен поминък на хората. Това ще да е продължило поне 1000 години преди поява¬та на този култов център. Веднъж стъпили в Пътеката на Познанието, постиженията на предците ни изненадват. За пръв път в Европа, тук създали своя производствена пътека от земеделието и пастирството. Открили зърнените култури, усъвършенствали оръдията на труда, развила се духовността.

Постигнали пълна хармония между природни и човешки ресурси - плодородие на почвата, естествени източници за напояване - снегове, дъждове, природни водоеми и умения да се култивират и отглеждат растения и животни. Неолитният стандарт свидетелства за начина по който са създавани първите обетовани кътчета. Изборът на место-живеене разкрива „по-висши" съображения, които говорят за знания и свръхсетивност, днес за жалост изчезнали. Тази древна наука наричат геомантика (науказа земния дух). Тъй предците ни отгледали уникалната си способ-ност да дооформят природата и от пълното им сливане с нея, да извличат дарове за тялото и задушата.





Откритието

Храмовият комплекс разполагал с централна сграда и две помощни постройки - "зимник" и "винарна". В двора са огнище, олтар и четири пирамиди от чакъл и варовик, ограждащи свещеното пространство.

Храмът имал и помещение за угощения или приемна. В "зимника" пазели колекция от 9 олтарчета - пламъчета от възнесението към Свещения огън. Във "винарната" бил питосът за виното, съд за на-ливане, трапезна купа, Еленът-Ритон, огнище, дребен инвентар и съд за пренасяне на течности. Липсват оръжия, инструменти, предмети и украшения от еленови рога и кости - еленът тук бил свещено животно.


Свещеният елен и Ритуалът

Това е история от времето, когато хората другарували с животните. Те жажда ли връзка със своя главен Бог-Слънце и търсели всевъзможни пътища към Него. Избрали еленът, по ред причини, като негов пратеник. В отчаян опит за единение с Бога-Слънце решили, че неговия посредник трябва да бъде жертвоприносен. С акта на жертвоприношението поднасяли на Бога душата на неговия любимец и горещата си молба за Плодородие. В мистериен ритуал включващ срещата с младия сръндак, жертвоприношението му и последващото приемане на Слънчевата Сила и Щедра Благосклонност, те сътворили Първият Идол, на който тези земи са се кланяли. Ритонът, този Рог на изобилието бил изваян изящно за пръв път от глина тук, в образа на керамичен млад елен-сръндак. Тъй въплътения в него Бог-Слънце им се показвал като Свещения млад елен, приемал Жертвата му, и се въплъщавал в идола. От него, само от него, предците ни са вземали своето Първо Причастие!


Богът-Слънце, свещеният елен и надеждата за плодородие

Култът към Слънцето е първичният земен култ. На земята Слънцето си има другар - Огънят. Кръстът получаван от триенето на две дървета, раждал Свещеният огън и Пламъкът на възнесението. Откриваме ги в множеството олтарчета, които съпровождали ритуала. Но те осигурявали само масовката, в която Пламъкът на Факела очертавал кръга на Свещеното, за да го отдели от ежедневното. В този огнен кръг днешните нестинари, тези преродени от дълбоката древност огнеходци, танцуват своя рядък танц.


Пролетното тайнство

Някога, много отдавна, когато за първи път Небето "целунало" Земята, се е родил Кълна на живота. От този кълн произлязло всичко. Останалото е ... прераждане. Зачеването е забулено в тайната на свещения брак. В Зачатието е скрита силата на Плодородието. Аз вечно приветствам настъпването на Пролетта, за да зачена жи¬вот и ви даря със своите богати плодове, както житното зрънце потъва във влажната почва, сродява се със земята, водата, слънцето и ражда богата реколта. Следите от Храма край Мулдава свидетелстват за свещената сеитба, зърното за посев, за Пролетното преживяване на Проникването и Поникването.


Ритуалният хляб

Още тогава с Хлябът започвало подреждането на ритуалното угощение. Сакралният обряд, изпълняван в чест на Пролетното тайнство показвал Пътя му - от зърното и поникването до ритуалната погача. Чудесният ритуален поднос бил сътворен, за да Му я предложи. Погачата била омесена за Него. Едва след това, този ритуален хляб можел да нагости хората.


Преоткриване на скъпоценната вода

Сред невзрачните предмети изостанали в кашона от голямото пренасяне на Мулдавското съкровище, се мъдреха 3 камъчета. Бяха в близост до уникалната чаша с три изпъкнали полусфери. На какво ли не я оприличаваха с годините, но за какво е служила никой не каза. Един ден я напълних с нечиста вода. И пуснах в нея намерените там камъчета. След три дни... водата се бе избистрила. Какви са тези чудодейни камъчета?

Така преоткрихминерала зеолит. Поставен във вода, той постепенно унищожава гнилостни и други вредни бактерии виреещи в нея. Подобрява вкуса и прозрачността, абсорбира примесите на тежки метали или ускорява утаяването им.

Насища водата с микроелементи, нужни на организма. От хидрогеологическа лаборатория потвърдиха, че само този минерал, прави за 3 дни всяка вода годна за пиене, а след седмица, тя отговаря на всички съвременни стандарти за питейна вода. Намерените зеолитчета могат да пречистят напълно само... 200 мл. вода!?

Нима намерих първите алхимици по нашите земи, които правели жива вода, за да я смесват с гъстото вино? И всичко това в район, прочут със запазен и до днес уникален сорт грозде?


Легендата

Митичният образ на елена - посредник между Бога-Слънце и хората присъства в най-древните езически прояви у нас. Предците ни вярвали, че с неговото жертвоприношение в чест на пролетното обновление пращат душата му при Бога-Слънце, та заедно да измолят плодородие. Реликви от този ритуал са запазени и до днес във фолклора. Те са в основата на легенди за появата на праисторическите селищни могили по земите ни. Народът вярва, че в тях са заровени древни храмове на плодородието. Всяка пролет по Гергьовден там пристигал елен и доброволно се предавал на хората. Посрещан, нагощаван и оставян да си почине, той бил пренасян в жертва. Чрез ритуалния дар хората молели Слънцето за плодородие и честит живот. Чакали добра поличба и вярвали, че душата на елена ще донесе при тях плодородието.

Веднъж обаче, недочакали свещеното животно да си почине, пренесли го в жертва уморено и били наказани ... На идната година, вместо елен, появила се вихрушка и отнесла най-хубавата девойка. Хората заринали храма и го напуснали, надявайки се един ден, еленът пак да се завърне при тях ...

Легендата, култовият ансамбъл и познатите празници между Сирни за го везни и Гергьовден, чертаят с удивителна простота духовната култура на неолитното население от поречието на Марица. На Сирния понеделник и до днес кукери се маскират като елени, а самия празник е посветен на огъня, земния образ на Слънцето, пролетното обновление и свързаните с него надежди за плодородие. Всички те пристигат при нас от дълбоката древност, от местните земеделци-пастири, превърнали това райско кътче, в къс обетована земя. Мулдавският Храм на плодородието съхранил култовите предмети от сакралния обряд и вярата, че без нравственост дори свещенодействието се опорочава, а бедите връхлитат всички. Общото усещане е, че тук е съществувал най-старият култов обект. Мулдавският Храм ни е завещал няколко ненадминати с красотата и въображението, вложено в тях, уникални култови предмети, чиято изумителна изработка и идея, както и Вярата, която ги е извикала на живот нямат аналог в света от това време. Наблизо тогава, на един път разстояние били пет селища - 2 при с. Мулдава и по едно при с. Дълбок извор, Златовръх и "Ясатепе" при кв. Филипово в гр. Пловдив. Именно техните обитатели ще да са били основните гости на Храмовия празник. Възможните му посвещения към Пролетното тайнство и ритуалите за предизвикване на плодородие, съпроводени с обряда описван като Свещена сеитба.


Орнаментите

Предизвикателства от Мулдава идват и от орнаментите по съдовете, които оформят тукашния неолитен стил. Но докъде се е простирал той? Сведения за него постъпват буквално от целия Балкански полуостров, Причерноморието и Мала Азия. 12 мотива съдържа тази праисторическа украса, която се среща навсякъде в този обширен район. Какво ли иска да ни каже подобна ранна еднаквост на културата на палеобалканското население, живеещо в посочените места? Впрочем колко доказателства трябват, за да доказваме очевидното, че тази култура е автохтонна?! Нейните духовни и културни феномени, архетипите на собствената ни национална култура, дължим на местното население създало ги тук от най-дълбока древност.




----------------

Мистър Макгъвърн, баща ми, откривателят, отдавна не е между живите. Сега вие се интересувате от най-старото вино в света, затова елате ни на гости тук, в полите на свещената ни планина Родопа. За да покажем на света какво е било Началото на Тракийския орфизъм. За да продължим Неговата легенда!

----------------

Когато тракийските крале, много по-късно, празнували своите победи с вино, те се погрижили да осигурят голямото му изобилие и в задгробния си живот. А когато днес сръбваме чаша вино, сякаш за да резюмираме тази динамична история, това единствено диво грозде, което сложихме под микроскоп, ще ни помогне да усетим по-добре големият обхват от вкусове и букети на тукашната винена култура. 2009-05-20 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=181

Древния град Петра


Йордания е една сравнително бедна държава, без почти никакви природни ресурси, управлява се от крал Абдула II и съпругата му от палестински произход Райне. Има парламент, който се състои от долна и горна камара. Долната камара се избира от народа, като има квота за 10 жени. Горната камара се назначава от краля. При взимането на решения от долната камара - горната трябва да ги одобри. Най-накрая тежката дума има кралят!

Страната е разделена на 12 области. Най-голямата от тях е Аман. Всяка област си има столица и губернатор, назначен от краля. Столицата на област Аман е гр. Аман, който е и столица и на държавата. В Аман живеят краля и кралицата, както и 2 млн. жители от общо 6 милионното население на Йордания. Това население обаче, далеч не се състои само от йорданци. Коренните жители на ториториите на Йордания са бедуините. Едва 2 млн. от цялото население на страната са кореняците.

Останалите са около 3 млн. иракски богаташи бежанци и около 1 млн. палестинци. На практика палестинците и йорданците са един и същ народ.

Като страна без особени природни ресурси и липса на петролни находища, икономиката на Йордания залага основно на добиването на минерали и соли от Мъртво море и на фосфати в пустинята.

В Йордания има два климата - средиземноморски в северната част и пустинен в южната част на страната. Средиземноморският климат е толкова благоприятен за земеделие, че селскостопанските реколти са до 4 пъти годишно! (Например каса домати струва 1 динар, колкото у нас струва само един килограм домати. 1 динар = 1,5$ = 2,10 лв.)

Основен източник на средства за страната се очертава развиващият се напоследък с особено бързи темпове, туризъм. И не напразно!

Ще се спра само на още един въпрос, който ни вълнуваше особено много и за който специално питахме - каква е социалната обстановка в Йордания и има ли висока престъпност? Оказа се, че в Йордания съвсем миролюбиво си живеят христиани и мюсюлмани. Кралят уважава и двете религии - при 8% христиани в страната, от уважение бе дал неделя - Великден - за почивен ден. (Нормално почивните дни в Йордания са петък и събота.) В този дух е й социалния климат в тази арабска държава, престъпленията са изключително малобройни! Попитахме как го постигат? Оказва се, че религията заклеймява остро престъпленията като грях и затова не се правят... А хората са набожни и уважават изключително много краля си. Човек може съвсем спокойно да се разхожда нощем по улиците на градовете и никой няма да го пипне с пръст! На всичкото отгоре се оказа, че йорданците са изключително дружелюбни, добре възпитани, повечето се опитват да говорят на английски, а времето на забрадките лека-полека си заминава безвъзвратно... Въпреки това все още при мюсюлманите е позволено да имат до 4 жени, а образованието е достъпно за всеки. В началните училища децата се образоват заедно, след което в средните класове се разделят на мъжки и женски училища.

Йорданската долина, както и много хълмове с пустинен изглед е изпъстрена с постройки - арабски стил или единични палатки на местните бедуини. Екскурзията ни отвед в град


ДЖЕРАШ

Историята на гр. Джераш е значително по-древна от елинистичната епоха, т.е. от периода, когато Александър Македонски преминал по тези места. Тук са живяли хора от времето на неолита - 5000 г до новата ера. В самото начало градът се е наричал Антиох на златната река, а по-късно „Градът на хилядите колони" и „Източен Помпей". В библията този град се нарича Земята на „Галаад", където в изобилие растяли маслинови дървета, лозя и пшеница.

Находките в град Джераш датират от дълбока древност. През 332 г. пр.н.е., по времето на Александър Велики, градът бил изключително проспериращ. По-късно Помпей го превзел и направил част от Римската империя.




Колона в Джераш


В този древен град са добре запазените находки от римски град, за които казват, че неусетно омагьосват всеки посетител. Непосредствено след входа са събрани останки от колони и орнаменти от римския град. Пред Южната порта - вратата на Филаделфия, 130-та година от новата ера. Интересен е хиподрумът, гълтал праха на безброй коне и боси хора; форумът, станал свидетел на съдбовни драми; амфитеатърът, танцуващите колони, баните; долавяме дори разнородните аромати, но¬сели се от оживената търговска улица.

Понастоящем находките в Джерас са само част от това, което е скрито под пясъците. Йорданците са много остроумни - попитахме ги защо не са разкопали всички находки, а те отговориха, че като се повредят тези, тогава ще изровят нови ... Така те демонстрират археологическото изобилие.

Непосредствено след входа са събрани останки от колони и орнаменти от римския град. От лявата страна на площада се намира хиподрума, а на 500 м е разположена Южната порта - вратата на Филаделфия. Тази порта е построена по времето Гай Аврелий Валерий Диоклециан 245-313 г. след Христа. Продължава в стена дълга 3.5 км.

От централния вход се стига до Овалния площад или Форума, на който се намират 56 архитектурни колони. В центъра са разположени два олтара и каменен фонтан.

Следва храмът на нимфите - едно от най-приятните места в Джераш. Великолепните каменни орнаменти и високата степен на съхраняването им придава на това място рядък археологически статус на реликва, оцеляла почти цяла през вековете. Посветено е на нимфите или по гръцки - русалките. Построена е през 2 в. от новата ера, има фонтан и места за събиране на вода.

Каменните колони на храма на нимфите са добре запазени и с великолепни орнаменти. На това място е имало вода, било е прохладно и местните са го ползвали за отдих и охлаждане от наличните мраморни фонтани, а може би и за вдъхновението, с което е създадена гениалната поема от слепия Гемер за героите от Троянската война ...

В нишите е имало изображения на нимфи, от където са течали струи вода. Следва храмът на Артемида, като в началото има много стъпала и входни колони.


ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ ... 2009-05-14 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=179 Прииждащата от изток зора неусетно разреди мастилената нощ, обливаща пустинния оазис. Силуетите на стотици прилегнали двугърби камили се изрязаха в кристалния фокус на сутрешния мраз. Студената тишина се процепи от недоспал човешки говор и гладен кучешки лай. Керванджиите вдигнаха, без да бързат, своите натоварени с богата стока камили, които сънено поеха на запад по безконечния Копринен път. Пристъпваха с морни копита през пясъците - закъде ли да бързат и те, нали им остават още хиляди километри жаден ход в пустиня след пустиня ... Потеглиха, а първите слънчеви лъчи прозираха през гората от нагъсто вървящи камилски крака, които засенчиха хоризонта с мъдро движение.




Уличният бръснар е несменяема фигура от столетия по Пътя на коприната


Досещате се, че такава картина трудно би могла да се види на живо в днешно време. Но този, сякаш изваден от „Хиляда и една нощ" Път на коприната, свързващ от хилядолетия Изтока със Запада, все още съществува. Е, разбира се, камилските кервани днес представляват влакови композиции, товарни камиони и пр., а керванджийските пътища са съвременни шосета и бързоскоростни жп линии. Ала така или иначе маршрутът си е все същият: от източните провинции на Китай през Централна Азия, Иран и Турция до входа на Европа. Това, което не е същото, са населените места по Копринения път.

Надали има пътешественик, който да не е потръпвал само при споменаването на имена като Кашзар, Турфан, Куча и т.н. Все възлови точки по Пътя на коприната в Синдзяно-Уйзурския автономен район на Китай, които през вековете са били и опорни културни центрове в района, обозначаван от историците като Таримски басейн. Разположен приблизително върху територията на пустинята Такламакан и ограждащите я планински масиви и високи плата, Таримският басейн е същинска Месопотамия на древни култури. Нещо повече - именно тук се осъществява най-осезаемият допир между елинската, индийската и китайската цивилизация.




Дюкяни за домашни потреби под чардаците на класическия за Централна Азия кервансарай


Още през V в.пр.Хр. древногръцкият историк Херодот описва една земя в сърцето на Азия, където живеят митични еднороги, едри като скарабеи мравки копаят мравуняци в златоносна пръст, а по склоновете на безкрайно високите планини растат зловонни бурени, причиняващи разцепващо „главоболие у дръзналите да странстват по Покрива на света". Има веществени свидетелства, че Таримският басейн е бил обитаван от човека поне от пет хиляди години пр.Хр., когато пустинята е била доста по-маломерна и гостоприемна от днес. Още тогава Пътят на коприната вече e функционирал, само че вместо от фин текстил и зърна чер пипер търговският трафик се състоял предимно от полускъпоценни камъни като нефрит и лазурит.

Първите писмени данни за района и населението му са от 399 г.сл.Хр., когато китайският будистки монах Фа Шиан минава оттук в търсене на път за Индия и своите религиозни корени. Той разказва за проспериращи градове, населени с будисти от арийски произход, които провеждали богослужения в изкусно изписани храмове, а в хазните им влизали солидни постъпления от вече пулсиращата търговия по Пътя на коприната. Всички данни за тези цветущи будистки поселища мистериозно секват след началото на VII в. Запазват се само руините на богатите им градове, които пясъчният покров на Такламакан скрива от света, за да бъдат разкрити като археологически останки едва в началото на ХХ в. Каква е била съдбата на техните обитатели, остава загадка и до днес.




Какви ги говорите? Та аз съм израсъл подир керваните на коприната!...


Следващият етнос, заселил се по Пътя на коприната в Таримския басейн, са уйгурите. Те идват там около VII - VIII в.сл.Хр. и имат тюркски произход. Тяхната поява съвпада горе-долу с повсеместното мюсюлманско нашествие на изток, в резултат на което уйгурите приемат исляма, но никога не успяват да преодолеят клановото разцепление и да създадат хомогенна държава. От което пък се възползват китайските династии, които периодично изпращат в западните покрайнини на империята си военни експедиции, имащи за цел да покажат на враждуващите ханове кой е господарят по тия места. В крайна сметка уйзурите и сега продължават да изкарват прехраната си из прашните оазиси покрай Такламакан, макар днес повече да не се занимават с керванджийство и камиларство, с които някога обслужвали Копринения път.

През средновековието независимо от размирици и войни трафикът по Пътя на коприната набъбвал непрекъснато и когато в края на ХШ в. ренесансовият търговец Марко Поло прекосява цяла Азия, търговията с тъкани, подправки и какво ли още не кипи по-силно от всякога. По-късно обаче, след индустриалната революция в Европа и завладяването на Индия от Британската империя, сблъсък на интереси и борби за политическо влияние между Великите сили довеждaт до спад на търговията по тежкия път от Босфора до Източнокитайско море и обратно, чието преминаване продължава да отнема дълги месеци и както винаги е съпроводено с множество опасности, лишения и загуби.




В Стария град на Хотан съдовете се мият на вадата отвън


Ако през Х!Х в. търговията през Таримския басейн намалява, то обратнопропорционално нараства интересът на учени и археолози от чужбина към неговата история. Боричкайки се за стратегическо надмощие по време на т.нар. Great Game в Централна Азия, англичаните изпреварват руснаците и през 60-те и 70-те години на века осъществяват първите изследователски експедиции в района, които имат безспорно и разузнавателна мисия. По-късно се появяват „чистите" пътешественици като Костенко, Свен Хедин, Николай Рьорих и т.н. Забележителното е, че шведът Свен Хедин - един от най-ерудираните познавачи на Централна Азия и Тибет - се проявява и като „алпинист", опитвайки се да изкачи връх Музтаг Ата (7546 м н.в.), но не как да е, а възседнал як! Не успял естествено, ала постигнал почтената височина от 6300 метра.

Най-голям археологически късмет по Копринения път обаче извадил сър Оръл Стийн, който през 1901 г. открил цял сравнително запазен град, датиран в началото на новата ера. Това е Нейа в близост до съвременния Хотан. Откритието си британецът направил благодарение на пълноводна река, която сюрреалистично прорязвала пустинята и осигурявала лесно водоснабдяване на кервана му. Недоумението на аркеолозите било извънредно, когато на следващата година, посещавайки обекта, от реката нямало ни следа! Не съвсем. Оказало се, че по каприза на такламаканските ветрове подвижни пясъци са засипали реката, за да я открият отново след някоя и друга година ...




От китайските билбордове ни гледа новото лице на старинния Кашгар


Образно казано, такава била съдбата и на Копринения път през столетията.

През ХХ в. той изпада във все по-голямо забвение, особено след Втората световна война, когато и в Централна Азия пада тежка „желязна завеса" и запечатва за близо пет десетилетия границите между Китай и всички съседни нему държави. Но ето че от десетина години насам Пътят на коприната започна постепенно да възкръсва. Китай отвори границите си бившите средноазиатски републики на СССР, а икономическият бум в самата страна доведе до свързването на Синдзян с жп линия, следваща маршрута на Копринения път, която през 2000 г. стигна и до Кашгар. Сега се работи върху проект тя да бъде продължена през памирските проходи до Киргизстан, Узбекистан и евентуално до бреговете на Каспийско море. Всичко това несъмнено дава нов облик на Пътя на коприната и ако човек се надява, че пътувайки по него в XXI век, би могъл да усети нещо от романтиката на някогашната керванджийска атмосфера, ще остане дълбоко разочарован.

В днешно време археологически паметници, свързани с историята и развитието на Пътя на коприната, все пак могат да се видят в доста градове из Западен Китай. Турфан представлява обширна падина под морсХото равнище (минус 154 метра) и съответно най-горещото място на територията на Китай с измерена максимална температура от 50 градуса по Целзий. Тук се е намирала първата столица на уйгурите след тяхното преселение в Синдзян. Те съградили поселището си сред напуснат раннобудистки град, ала до днес са оцелели само безформени зидове ...




Днешното потомство на уйгурските керванджии, обслужвали Копринения път


Куча е бил един от най-издигнатите древни градове по Пътя на коприната.

В района има няколко скални религиозни комплекса, т. нар. Хиляда пещери на Буда. За това, че тук е съществувала силно развита предислямска будистка цивилизация, говори хрониката на китайския монах Шуан Дзанг, който минал през града в 644 г. сл.Хр. и записал, че от двете страни на западната порта се издигали монолитни, трийсетметрови статуи на Буда, а многобройните манастири наоколо били изографисани с красиви фрески. Най-голям е манастирът „Кизил", който датира от III в. сл.Хр. и съдържа повече от 230 пещери. Днес от тези стенописи не е останало почти нищо. Разбира се, Куча многократно е опустошавана през годините от нашественици, които са нехаели за будисткото изкуство, но в началото на ХХ в. я нападат друг вид „вандали". Немските археолози Грюнведел и Лекок свалят всички по-стойностни фреск и от стените на „Кизил" и ги отнасят в Германия. Както се изразява един китайски изкуствовед: „Ако някой иска да се запознае с изкуството на „Кизил", по-добре да посети Цвингера в Берлин, отколкото да бие път до Куча."

Иначе Куча е един съвременен град с широки улици, опасани със сиви безлични сгради в неизменния китайски строителен стил за дълбоката провинция.




Не мислете, че този уйгур не може да се отдели от своя домашен любимец. Расовите котки са търсена стока на животинските пазари по Пътя на коприната в Западен Китай


Какъвто впрочем е и Кашгар - легендарният транспортен възел по Пътя на коприната, където се кръстосвали три основни пътни артерии от старо време. Запазените паметници в града са най-вече от мюсюлманската епоха, като джамията „Идках", завършена през 1442 г., както и гробниците на многобройни кашгарски владетели, а кирпичени останки от градските крепостни стени съжителстват абсурдно с модерните булеварди и една мастодонтска статуя на председателя Мао ...

Ала това, което все още дава цвят и аромат на Кашгар, са хората и местните занаяти. Тукашното население е пъстра етническа смес, съставена от уйгури (те са мнозинство), киргизи, таджики, узбеки. По сергиите на улицата могат да се видят неповторимите централноазиатски килими и копринени тъкани, както и оригинални бижутерски образци, сребърни съдове, инкрустирани струнни инструменти, ножове. Начинът на изработка може да се е променил, но моделите и багрите са едни и същи от векове.

Основната атракция на Кашгар без съмнение е неделният пазар, където цялото това стълпотворение от азиатски лица, жестове, облекла, предмети и екзотика се концентрира из тесните улички на чаршията и едва сега съвременният пътник по Пътя на коприната има възможност поне бегло да усети каква пълнокръвна атмосфера е владяла тия места в миналото. А когато падне вечерта и пазарът се разотиде, навярно би могло да се види и как някой самотен камилар се отдалечава в залеза с непродадените си камили ...


ПОЛЕЗНА ИНФОРМАЦИЯ

Таримският басейн се намира в китайската провинция Синдзян, която е най-лесно достъпна от Казахстан. До Алмати има удобни и нескъпи полети от София през Истанбул с Турските авиолинии. От там може да се про-дължи или по суша, или по въздух до Китай. Настаняването в градовете като Урумчи, Кашгар и др. е в големи китайски хотели от социалистически тип с прилично обслужване и европейски цени. Ако предпочитате да се храните навън, ресторанти има много - предимно китайски, разбира се. Заведенията, които предлагат уйгурска, киргизка или казахска кухня, са по-малко, но храната е вкусна и евтина. Транспортът по протежение на Копринения път е добре уреден и позволява бързо придвижване между отделни-те населени места.

За тези, които искат да изпитат от първа ръка какво значи да следваш керваните на коприната, в крайпустинните градове като Ярекенд и Хотан се организират са-фарита с камили, които за три-четири дни, навлизайки в пустинята Такламакан, ви позволяват да почувствате керванджийския трепет на най-паметния търговски път в историята. 2009-04-20 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=178 Какво си мислите, когато чуете името Тимбукту? Звучи екзотично и далечно като полумитично място на края на света. Което си е почти вярно.

Градът с наситена средновековна история и крайно разнородно население може да бъде открит сред пясъчните дюни в преддверието на пустинята Сахара, в самото сърце на африканската страна Мали.

Стигането е трудно, спор няма - градското летище е по-скоро формалност, а лодките, джиповете и широко употребяваните от местните номади, туарегите, камили си остават по-надеждният начин за транспорт. Ако този тип екзотика обаче по-скоро ви въодушевява, отколкото обезсърчава, смело пристъпвайте зад приветствената табела на "Мистериозния Тимбукту".





На пръв поглед зад нея се виждат напечени от слънцето пясъчни улици, покрай които има редици от типичните за Мали избелели къщи с плоски покриви и стени от кирпич. До някои от тях все още има и традиционни обли глинени пещи, в които жени с разноцветни дрехи пекат питки хляб. Някъде в далечината се чува и врявата на местния пазар, където загърнатите в яркосини наметки туареги се смесват с хора от най-различни други народности.

Истинската красота на града обаче се крие по-навътре. Там ще откриете трите му прочути джамии от кал и глина, които отдалеч приличат на заоблени пясъчни хълмове с множество стърчащи от тях палмови прътове. Всъщност средновековните храмове "Сиди Яхия", "Санкор" и прочутият "Джингарейбер", приютявали столетия наред тълпи от поклонници от различни кътчета на Африка, в началото на ХХ в. са послужили като вдъхновение на самия баща на испанската архитектура Антонио Гауди.





Джамиите са и най-яркото свидетелство за миналото на Тимбукту, заради което всъщност си струва пътешествието до него. Градът се появява към началото на ХІІ в. като лагер на туареги, след което се разраства с неимоверни темпове благодарение на удачното си в онези времена разположение - само на 10 км от река Нигер и на сахарския търговски път на златото, слоновата кост, солта и робите. През ХІV в. Тимбукту става център на Малийската империя, а за приказните му богатства се носят легенди. Век по-късно градът се превръща и в средище на ислямското учение, като се сдобива с мюсюлманския университет "Санкор", който действа и досега.

И до днес около Тимбукту има лагери на туареги, които можете да посетите, за да изпиете чаша силен арабски чай. А за жадуващите още приключения само на три часа път с камили (в буквалния смисъл) се намира оазисът Есакане, където всяка година се провежда световноизвестният музикален Фестивал в пустинята. 2009-04-04 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=177 Ако от дете сте били запленени от истории за изчезнали цивилизации, а фигурите от магически камъни действат като магнит на въображението ви, вашето място е едно от езерата в света на най-голяма надморска височина - Титикака. Именно то се смята за един от центровете на цивилизацията на инките, а само там са намерени цели статуи от обсидиан на хиляди години.

Стигането до Титикака не е особено лесно, но пък е постижимо. Първо трябва да се озовете в столицата на Перу или Боливия, а оттам да вземете стръмно изкачващите се влакове (за предпочитане пред често падащите в бездънните пропасти на Андите автобуси) до езерото. През него минават няколко фериботни линии, които ще ви закарат до други бряг или до някои от многобройните острови.





Има и туристически компании, които организират екскурзии до Титикака, част от маршрута "по следите на инките". За един от островите се смята, че именно оттам започва тази цивилизация. На Острова на слънцето например, за който някои пътешественици казват, че се издига като морско чудовище в средата на водата, има относително запазени останки от императорски дворци. С него са свързани и легенди на живеещите около островите индианци за сътворението на света. Там е намерен и абсолютно точен астрономичен календар... за Венера.

Въпреки че за Титикака често се говори като за море, ако мислите да поплувате, трябва да се откажете. Дълбочината му (280 метра) и голямата му надморска височина - над 3800 метра поддържат постоянна годишна температура от 11 градуса. Езерото е толкова голямо, че ограждащите го планини, които са по над 6000 метра височина, попадат зад линията на хоризонта, ако човек се движи по дължината му - над 200 км. Боливия, която е вътрешноконтинентална страна, приема, че Титикака е море, а не езеро, и поради тази причина поддържа боен флот в него за разлика от Перу, чийто флот се намира на Тихия океан.





Най-ценното растение около езерото е тръстиковидната тотора. От нея се правят здрави въжета, лодки и къщи. Група от 42 изкуствени острова в сърцето на езерото също са създадени от тотора, като първоначално намерението е било тези острови да са подвижни в случай на нападения от вражески сили.

Макар и вече да имат достъп до модерни материали, много от живеещите индианци около островите продължават да живеят, както са живели преди хиляди години. Земеделието е основният поминък, а от вълната на ламите се правят най-красивите и шарени тъкани, които може да видите. Туризмът е предимно екотуризъм - тоест настаняването е в местни къщи, храната е семпла и се предлага участие в първобитното домакинство. Ако решите да се отбиете, трябва да вземете подарък - сол или олио за къщата и ученически пособия за децата. 2009-04-02 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=175 Малкото автономно кралство Ло Мантанг (или Мустанг, както го наричат хората от Запад) се намира на територията на Непал. Обхваща площ от 2000 кв. км. в горната част на р. Кали-Гандаки, на север от главния Хималайски масив.

Притиснат между огромните територии на Индия и Китай, Непал изглежда като невръстно джудже. В действителност обаче със своите 885 км. дължина и 200 км. ширина, по територия е колкото Австрия и Швейцария взети заедно. На това късче земя се намират 8 от десетте най-високи върхове на земята, както и “Изгубеното Тибетско кралство”. Да бъдеш на територията на Непал всъщност означава да посетиш Тибет – единствената част която не е засегната от Китайското влияние и в която тибетската култура се е съхранила в чистия си вид.

Преди 130 милиона години тук е имало море, следи от което и днес могат да се намерят покрай коритото на реката – черни вкаменени останки от морски охлюви, миди и раковини. Те могат да се събират или купуват само на пътя покрай реката Кали-Гандаки, който се счита за свещен. Индусите вярват че тук живее черната Кали – богиня на смъртта и разрушенията, а черните вкаменелости са олицетворение на великия бог Вишну – пазителя на живота. От незапомнени времена пътешествениците са носили със себе си морските черупки, като амулети за да се защитят от гнева на Кали.

Според учените тук се е намирало Тетисово море – изчезнало при сблъсъка на Индия с Евразия при който са се образували Хималаите.

Четири часа полет от София до Москва. Следват още десет до Катманду – столицата на Непал, после половин час по въздуха или пет часа по земя (ако ви е писнало да летите) до Покхара – курорт в централен Непал, накрая отново половин часов полет от Покхара – и вече сте в Джомсом, административната столица на кралство Мустанг или Ло (на местен език).

Силните ветрове минаващи през дълбоките разломи на Анапурна и Даулагири, изострят и без това рязката смяна на континенталния климат. Те спомагат за образуването на пустинния и безплоден ландшафт, чиято безжизненост засилва още повече величието му. Оцеляването в такива сурови условия става невероятно сложна задача, даже и за закалените високопланински жители. Височината и сушата позволява да узрее само една реколта през годината.





За основател на кралство Ло Мантанг се смята Аме Пал, който около 1380 г. е завладял и обединил четири независими крепости – Пура Шашагам, Кара, Пуран и Рари Дзон. След дългогодишни войни кралството се оказва с големи задължения към краля на Джумла – старо Хималайско княжество, разположено на южните склонове на масива Дхаулагири, властвало някога над цял Западен Непал. Мантанг плащал данък на Джумла повече от двадесет години, докато кралете на Непал не завладели тази страна и прехвърлили данъка към себе си. Непалците обаче никога не са завладявали Мантанг, а само приели задължението да го покровителстват в замяна на плащания данък.

Постепенно земята на Ло (по името на 7-8 хилядното и население), спечелва славата на търговска зона и в дните на своя разцвет се превръща в център на културата и религиозното учение, отстъпващ единствено на първата Тибетска столица Лхаса.

В края на 50-те години на миналия век, след Китайската инвазия в Тибет и бягството на Далай Лама в Индия, Ло Мантанг се оказва в изолация. Китай затваря северната му граница, същото прави и Непал от юг, тъй като кралството става главен център на Тибетската партизанска съпротива. Най-страшните Тибетски войни Khampas, подкрепяни от ЦРУ (някои дори тайно обучавани в САЩ) извършвали акции на територията на Тибет. В разгара на борбата в кралството и пограничните райони са се намирали най-малко 6000 войни Khampas. ЦРУ подкрепата приключила в началото на 1970 г., когато САЩ, осъществили нови и по-добри отношения с китайците. Правителството на Непал е било натиснато да предприеме действия срещу партизаните, а Далай Лама на запис призовава съгражданите си да свалят оръжие.

Страната е била недостъпна за външни лица докато през 1991 г. в Катманду не избухва масово народно въстание, въвеждайки в Непал парламентарната демокрация. Тогава всички затворени до този момент територии частично се откриват пред света и през 1992 г. първите пътешественици посещават страната на народа Ло.

Днес туристите посещаващи това място се сблъскват с приключение назад във времето – едно малко феодално царство непроменило се от средновековието до днес. Един от последните центрове на Тибетската култура незасегната по никакъв начин от външни влияния. Ло Мантанг все още си остава строго будистки край, чиито жители съхраняват своята тибетска култура и обичаи. Той е и до днес “…и странен и чуден”.





В средата на 70-те години на миналия век правителството на Непал се намесва във вътрешните работи на Ло с обширни планове за развитие на региона и културна интеграция. Територията на юг от Кагбени е открита за туризъм, но горната част от кралството остава забранена. Въпреки слабото подобрение на условията за живот, свързани с построяването на начални училища, здравни пунктове и водопроводни канали, направеното не може да компенсира икономическите загуби причинени от затварянето на границите.

Обединената гилдия на фермерите и търговците Ло-Па (както те сами се наричат), винаги е трябвало да се адаптира към трудните условия за да оцелее, но никога преди това не се е изправяла пред подобна заплаха за самите основи на тяхното общество. Разбира се, затварянето на горната част от кралството е спомогнала да се съхрани една микроскопична версия на стария Тибет. Заедно с това обаче следва обедняване и изолация на населението, а също и невъзможност да се възползва от приходи от туризма и чуждестранните помощи предоставяни на Непал. Изходът от ситуацията, сега, когато първите вълни от туристи и пътешественици откриват пред себе си и пред света забраненото кралство, е да се намери разумен компромис между националните и чуждестранни интереси, така че да не се навреди на богатата, но крехка култура Ло.

Единствения реален начин днес да се доберем до кралство Ло Мантанг (без въздуха), остава традиционния път по долината на река Кали-Гандаки. По същия начин както от незапомнени времена търговците са водели своите кервани от мулета натоварени с жито, ориз и предмети за бита. Това е едно приключение по стъпките на Индиана Джоунс.

Сега повечето хора, включително и местни жители използват малки самолети Twin Otters, извършващи ежедневни полети от Покхара до Джомсом. Този запленяващ духа полет е възможен само в ранното утро, когато все още не се е появил съкрушителния северен вятър. Маршрутът минава по главното било на масива Анапурна в северо-западна посока. Постепенно зелените тераси отстъпват място на пустинни планински пейзажи. На където и да погледне, човек вижда само редици от заснежени върхове опиращи в небесата. Никакви признаци на растителност и живот – природата не се подчинява на човешките закони.





Пътешествениците попадат в съвсем различен свят. Ступи (Непалски будистки храмове) се сменят с Чортени (Тибетски будистки храмове или параклиси), боядисани, както и скалите около тях в ярко червено. Това е знак че се намирате в друго измерение и посоката на живота се завърта към Лхаса – столицата на Тибет.

Джомсом – транзитния град. Разположен е на кръстопътя на основните трекинг маршрути, а от скоро построената самолетна писта затвърдява ключовата му позиция в региона. Въпреки наличието на съвременни къщи, основната част от града представя традиционната тибетска култура. Коне, загърнати в ярки вълнени черги, мулета със звънчета на шията, завързани по главните улици и търпеливо чакащи да се отправят на поредния поход. Местните жители и туристи се пазарят с шерпи, а между тях минават тибетски момичета опитващи да продадат на чужденците разни сувенири.

Джомсом е построен на 2700 метра височина. В края на града е изграден малък висящ мост, а след преминаването му, човек попада в Кали-Гандакската долина – един от най-дълбоките каньони в света. На това място огромните скални пукнатини, разсичат Хималаите в най-високите им части.

От тук за около 3 часа може да се отиде до Кагбени, средновековен град разположен върху зелен остров, на височина от 2810 метра. Тук жителите се разхождат в традиционни тибетски одежди, а времето сякаш е спряло да тече.

Територията от Джомсом до Кагбени условно се нарича Долен Мустанг (Мантанг). Кагбени е най-северната точка от кралството до която може да се достигне без специално разрешение и съпровождащ офицер. Тук е входа за Горен Мустанг, до скоро затворен и изолиран от света. Тук е вратата за Ло!

В покрайнините на селото, близо до полицейския участък, стои метална табела с категоричен и интригуващ надпис: “ТЕРИТОРИЯ С ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП. НИКОЙ ДА НЕ ПРЕСИЧА ЛИНИЯТА”. До 1992 г. тук е минавала линия зад която не се е преминавало. Сега входа е преоткрит. Специално разрешение за посещение на Горен Мустанг (който започва след Кагбени), може да се издаде за 700 долара на човек. Тук в това село е новия пропускателен пункт за туристите – приключенци. На север пътя продължава по долината на Кали-Гандаки и ни отвежда в сърцето на забраненото кралство. След преминаването на Кагбени, местното наречие тхакали отстъпва място на диалект изключително близък до класическия тибетски език.

Градът-крепост Ло Мантанг, историческата столица на народа Ло, дава и названието на самото кралство – Мантанг (името Мустанг идва от изкривеното от европейците название Мантанг). Необходими са неколкодневни преходи по планински пътеки, минаващи през доста превали, за да се достигне билото и от височина 3850 метра да се види платото Ло Мантанг и белите стени на столицата. Невероятен планински трекинг, изпълнен с приключения и страхотни гледки към Хималайската пустиня и ... скучно ежедневие за местните жители.





Около 1000 от жителите на кралството са събрани в столицата Ло Мантанг - правилен четириъгълник 300 на 150 м, от всички страни обкръжен от висока стена с една-единствена порта. Тя спира не само враговете, но и пясъчните бури. Входът е разположен в Североизточния ъгъл на стената и край него се събират деца и възрастни – да поиграят и да поклюкарстват. В града се намират около 150 плътно построени къщи, многобройни резиденции за лами, храмове, манастири и кралския дворец. Училището, медицинския пункт, полицейския участък са изнесени извън градската стена. Конструктивно градът не се е променил от ХV век насам, което го прави един от малкото средновековни градове съхранени непокътнати.

Почти цялото население на град Ло Мантанг живее зад градските стени. Повече от сто плътно построени сгради запълват всяко възможно пространство. Тесните коридори между къщите които трудно могат да се нарекат улички, са свързани в сложни лабиринти, а на покрива на всяка сграда се развява молитвен флаг. Въпреки препълненото пространство зад стените на града, построяването на триетажни жилища е позволено само на знатните семейства. Обикновените хора трябва да живеят в двуетажни домове.

Най-високата и изпъкваща сграда в Мантанг е дворецът. Разположен на четири етажа в центъра на града в него живеят кралят със своята съпруга и представители на аристократични семейства от Лхаса. Кралят е активен ездач и в конюшните му се пазят най-добрите коне от областта. Той отглежда също и кучета – свирепите тибетски мастифи, чийто лай се разнася до втория етаж на двореца.

В Мустанг жените са на голяма почит, защото са значително по-малко от мъжете. В Кралството е разпространена полиандрията – това е форма на брак, при който на една жена се пада повече от един мъж. Интересното в случая е че жената може да се задоми първо за най-големия син, а след като му се роди дете, е напълно нормално да се премести в постелята на по-младия (ако междувременно той не е изгубил търпение и е станал монах).

За столицата Ло е написано доста, но може би в едно всички автори си приличат – влезеш ли в страната те обхваща чувство на абсолютна изостаналост. Всеки път към миниатюрното кралство е изпълнен с невероятно очарование. Пътуването в Мустанг е като пътуване във времето. Навсякъде се срещат храмове, манастири, параклиси. Пътешествениците по тези места твърдят, че там може да се чуе най-невероятната тишина на света и човек да се почувства най-близо до Боговете.


2009-03-26 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=174

Фотограф: Деница Каменова


Преди всичко трябва да преглътнете мисълта за дъжда. Ако искате да се насладите на красотата, която предлага вторият по големина град в Норвегия - Берген, ще трябва предварително да се запасите с чадър, непромокаеми дрехи и кураж. Ако пък имате късмет, може и да хванете точно 2-3-те седмици в годината, в които не вали. Но както казват кореняците, колко тъжно би било, ако се остави човек няколко капки дъжд да го обезкуражат, тъй като в града има толкова много неща, които непременно трябва да се видят.

Истината е, че капките съвсем не са няколко, а със средните 260-270 дъждовни дни в годината Берген съвсем спокойно може


да си спечели приза "дъждовна столица на Европа"

и да отвее скромните си конкуренти Лондон и Брюксел. Но ако оставим капризите настрана, действително си заслужава да се вслушате в съвета и да не се предавате, защото действително ще изпуснете възможността да се пренесете в една средновековна скандинавска приказка.

В туристическите гидове Берген не случайно е определян като "град, стъпил на морето, с глава в облаците и сърце на правилното място". Разположен на брега на Норвежко море в югозападната част на страната, той е заобиколен от група планини, които са наречени Седемте планини. До голяма степен те са "виновникът" за обилния дъжд, който се излива над града, тъй като действат като преграда за облаците, предизвикани от Гълфстрийма, не им позволяват да се разнесат и буквално се изливат над него. Именно те обаче даряват града и с безкрайно живописната гледка на буквално потапящите се в морето заснежени планини.

Най-голямото природно очарование обаче е изгледът към фиордите, а градът заслужено си е спечелил прозвището


официалната порта към фиордите.

Именно те са и причината Берген да е една от най-желаните дестинации на европейските круизи.

Едно от най-очарователните неща на пристанищния град е, че е успял да съхрани своя исторически облик. Създаден от крал Олаф ІІІ през 1070 г., малко по-късно той се превръща в първата столица на Норвегия. Духът на богатия търговски и риболовен център може да бъде усетен и до днес в пристанищната част, където дървените многоцветни и сякаш придържащи се една друга къщички са възстановявани след всеки пожар в стила на традиционната архитектура, датираща отпреди 900 години. Затова напълно заслужено през 1980 г. комплексът е вписан в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. А за да стигнете до прочутите къщи и до пристанището, най-добре ще е да научите двете най-полезни ви тук думи на норвежки - брюген (Bryggen - кей, вълнолом, мост - използват го за бреговата линия) и воген (Vaagen - пристанище), което е и най-голямото в Норвегия. Иначе тук, както и в цялата страна ще се оправите без никакъв проблем на английски, който говори всеки - от чиновника, през продавача до таксиметровия шофьор, и то с превъзходно произношение.

Недалеч от Брюген се намира и прочутият рибен пазар, който е една от забележителностите на града. Отворен през по-голямата част от годината, той предлага изобилие от плодове, зеленчуци, цветя и, разбира се, гордостта на Норвегия - риба.





Един от ключовите риболовни центрове,

Берген векове наред се е издържал именно с това, което морето е предлагало на жителите му. Сега вече, след откриването на петролните находища, разказва с неприкрито задоволство гидът, на местните вече не им се налага да разчитат до такава степен на милостта на времето и улова - от петрола те печелят толкова пари, колкото не могат да похарчат през целия си живот. Затова и решават да спестяват - за бъдещите поколения, когато черното злато в крайна сметка ще привърши и те няма да бъдат така облагодетелствани.

До каква степен са облагодетелствани обаче жителите на Берген откъм природна красота може да се прецени истински само ако погледнете града от високо. Многоцветните къщички, накацали по височината и буквално отвоюващи всеки сантиметър от близките планини; кобалтовосивото море, което буквално се врязва в града и


облаците - така особено и тежко притиснали земята, сякаш можеш да ги докоснеш с ръка

Тук облаците са като отделно присъствие, самостоятелен персонаж, който играе ключова роля в изграждането на неповторимата атмосфера. Невероятната гледка се разкрива, ако вземете една от забележителностите на Берген - влакчето "фльойбанен", което свързва морския бряг с върха на близката планина Фльойен. Така от 350 метра височина над морското равнище се разкрива невероятна гледка не само към Берген, но и към близките острови. А ако времето, физическите ви възможности и подготовка позволяват, оттам има планински пътеки, които според разказите на щастливци, успели да стигнат дотам, водят до прекрасни планински поляни и кристално чисти езера.

И когато настъпи моментът да слизате (времето обича да си прави такива шеги - да тече, в преносен и в буквален смисъл), качите се на влакчето, а градът малко по малко започне да се приближава към вас и да ви поглъща, последното нещо, което ще има значение, е дали дъждът е спрял, или продължава да вали. Защото чадъри се намират под път и над път (в най-буквалния смисъл - тук ги продават в улични автомати), но възможността да се насладите на Берген и да усетите енергията на неговата северна приказност не се отдава всеки ден. И точно в този момент, когато сте в наръсеното от дъжда, слизащо към морето остъклено влакче, осъзнавате мъдростта на местните хора и разбирате колко е глупаво човек да се остави да бъде обезкуражен от няколко капки. 2009-03-21 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=173

Фотограф: Ваня Ефтимова


Чарлстън, перлата на американския юг е колкото стар, толкова и всъщност нов град. Ордите туристи, целогодишно пристигащи тук заради историята и красивите плантаторски резиденции, рядко узнават, че това което виждат, в голямата си част всъщност е продукт на последните двайсет години.

Легендарно богат преди Американската гражданска война да бушува по улиците му, Чарлстън винаги е бил известен като изключително красив град. Основан през далечната 1670г., само че няколко мили по-навътре в територията на щата Южна Каролина, той е един от най-старите градове на Северна Америка.

Малко по-късно след поредната епидемия заселниците преместват селището на сегашното му място - полуострова, където реките Алши и Купър се вливат в Атлантическия океан. Вярвайки че лошият въздух от вътрешността е причината за безкрайните болести и смърт, те развиват улавянето на свежия бриз в истинско изкуство. Старият Чарлстън е построен като амфитеатър - с източно изложение, типичните местни къщи са всъщност дълги постройки с безкрайни тераси, гледащи към невидимата сцена - океана.





Първа спирка в Северна Америка на корабите от Карибите, Чарлстън бързо се превръща в проспериращ град. От Западна Африка пристигат робите за плантациите във вътрешността на Южна Каролина, а пък оттам за Европа отпътуват ориз, индиго, а по-късно и памук. Просперитетът е толкова голям, че чарлстънци си поръчват паветата за улиците от Англия (по тях и до днес можете да се разхождате в малките улички).

Естествено заради толкова много богатство градът е редовно атакуван, а елегантният днес парк Батереята в действителност е бил главното защитно укрепление на полуострова. Поне една дузина истории се разказват за посещенията в околността на Едуард Тийч, по-известен като пирата Черната брада. Например как препускайки на кон из Чарлстън, той грабнал местна красавица на улицата и после я направил своя жена. Със съмнителна достоверност, историята обаче е любимо доказателства на местните екскурзоводи за легендарната хубост на чарлстънските дами.

Съвсем реален факт е обсадата на града през пролетта на 1718г. от флотата на Черната брада. Блокирайки пристанището за пет дена и държейки заложници 12 богати граждани, пиратът отправя искане не за камари злато, а за един сандък с лекарства за болния си екипаж. Колко безценни за онова време са били лековете, говори фактът, че на чарлстънци им е трябвало цели три дни да ги съберат.





През 17 и 18 век тук се заселват големи групи френски хугеноти и преследваните в Европа евреи, защото градът активно ги вербува с предлаганата религиозна свобода. От първите е останал Френският квартал с неговите боядисани в пастелни цветове къщи. Това е едното лице на Чарлстън - на толерантността, космополитния светоглед, свободомислието, другото е на робството с всичките му рационални и метафизични опити за обяснения. Конфликтът не минава просто през различните етнически групи, класи и дори семейства, той понякога бележи двете страни на характера на много от знатните граждани на Чарлстън.

Едни от първите, обявили независимостта си от Британската корона, активни участници после в създаването на американската конституция и институции с философията им за върховенство на закона и индивидуална свобода, чарлстънци обаче и са онези, които дават първия залп в Гражданската война, за да защитят правото си на притежание на роби.

Четиригодишните братоубийствени битки тук буквално пресрещат посетителите на всеки ъгъл с паметна плоча за разрушение; с думите на екскурзовода, 10-то поколение чарлстънец за "с нищо непредизвиканата агресия на Севера срещу Юга, наричана от някои Гражданска война"; с факта, че благодарение на повсеместната бедност, настъпила след края й, са запазени прекрасните къщи и градини от 17, 18 и началото на 19 век. Цели сто години никой не е имал достатъчно средства да гради нови и затова Чарлстън днес е жив музей за една друга, отминала епоха.





До скоро славата на града обаче малко по-малко избеляваше както някогашните ярки цветове на историческите къщи. По ирония на съдбата възвръщането на блясъка и днешният възход са плод на едно природно бедствие - урагана Хюго през 1989г. Близо цял век хората тук търсят начини да излязат от икономическата криза след края на Гражданската война, да сложат край на бавното умиране, но чак Хюго, разрушил близо една четвърт от града, отваря широко федералните фондове.

Чарлстънци, водени от легендарния си кмет Джоузеф Райли (все още на същия пост за 9-ти мандат), изведнъж имат не само огромни финансови ресурси на разположение. Те имат визия за бъдещето на своя град. Днес е рядкост да видите запусната, рушаща се къща в старинната част на града, екскурзоводите даже нарочно водят туристите при малкото останали, за да им обясняват характеристиките на някогашното строителство.

Възстановяването създава хиляди нови работни места, помага да се преодолеят част от расовите и етнически проблеми, привлича орди туристи и нови граждани. Но това, което прави Чарлстън необикновен, е стриктната организация и концепция за развитие - дори в пиковия сезон няма да ви се случи да изпитате неприятната емоция на задръстване, например. Безкрайните на брой файтони за разходки следват невидима, но строго контролирана хореография на маршрутите. Центърът е забранен за туристически автобуси, гидовете минават специален курс на обучение. Уличната търговия е ограничена само до пазара, нищо че тук работят най-настървените търговци на света, в сравнение с които тези в Несебър са направо скромни гимназисти.





За да се запази крехкия баланс между туризма и истинския живот, например след 5 часа вечерта не са разрешени организираните турове из жилищните квартали. Строежите на ресторанти и хотели по старинните крайбрежна улица са забранени, а никоя нова сграда не може да се издига над доминирания от църкви хоризонт.

Чарлстън печели добре от туризма, но и максимално се стреми да запази идентичността си на жив град, а общината непрекъснато вербува други бизнеси. След успешна реформа и инвестиции някогашното занемарено пристанище днес е на второ място в източното крайбрежие след Ню Йорк по обработени контейнери. Градът се опитва да си върне и славата на културната столица на Юга с цял ред инициативи, най-известната от които е майският фестивал Сполето.

Възходът от последните двайсет години има обаче и своите негативи. Много от наследниците на старите резиденции, далеч от финансовите възможности на предците си, за да се спасят от принудителна продажба на някой новобогаташ, са ги превърнали днес в ексклузивни пансиони. Цените в тях за стая могат да варират от $100 извън активния сезон до $500 по време на пика.





Пришълците, купуващи къщи из старата част на града (известни като "drive-by-neighbours" или нещо като "съседи за малко" на български) са повод за много клюки и недоволства сред местните хора. Поне веднъж ще чуете оплаквания за това как те наддават за домовете, за да се изфукат с едно пищно парти пред другите новобогаташи, но след седмица си заминават и цяла година не се появяват. В резултат на което части от Батареята например вече не са пълни с живот общности, с хора, седящи по пищните балкони след залез слънце, а приличат на музей. През 2004- 2006г. дори старите квартири на робите са се продавали за около милион, а класическите резиденции са стигали от $4 до 7 млн., обяснява нашият екскурзовод Джош, по професия брокер на недвижими имоти, заради рецесията принуден да се хване на втора работа. За изненада обаче можете да чуете доста кореняци от другата страна да казват, че слава богу, че жилищната лудост е престанaла.

В Чарлстън почти всяка история (а тук има безкрайно много) е превърната в бизнес, бизнесът пък помага малко по малко да се преодолеят травмите на историята. Намиращият се в пристанището на Чарлстън Форт Съмтър, където гръмват първите залпове на Гражданската война, днес е национален мемориал. Рейнджърите разказват на посетителите от Севера и Юга, на бели и черни американци, както за ожесточената защита на града от армията на Севера, така и за първия изцяло афро-американски 54-ти Масачузетски пехотен полк и неговата епична битка за съседния Форт Уагнър. Плетящите кошници на пазара жени, освен че продават скъпо най-популярните местни сувенири, напомнят и за необикновената смесица на културите на Западна Африка и Новия свят.





Нощем когато модерният градски шум утихне, историята сякаш наистина оживява - старите тъмни улички, далечният ек на океана, приглушените разговори на терасите те карат да чуваш и виждаш странни неща. Чарлстън има и своята тъмна страна, а страшните истории за престъпления, ненавременна смърт и мъка разказват повече от всеки академичен труд за реалния живот на хората от миналите епохи.

Местните градски легенди, събирани с настървение от цял отряд професионални историци и аматьори, естествено също са превърнати в добре организирани турове за туристите. Това са истории за робите, без право да погребват според своите ритуали мъртъвците си и вярващи, че градът е пълен с измъчени души. За необикновената красавица Лавиния Фишър, първата серийна убийца на Америка, обесена през 1820г. Обвинена и осъдена, че заедно с мъжа си е убила и ограбила неизвестен брой хора, отседнали в хотела им, тя поискала да бъде екзекутирана в сватбената си рокля с последна надежда хубостта й да сломи тълпата. Днес най-известният призрак на Чарлстън обикаля в бяла рокля нощем улиците в търсене на отмъщение. За някогашния градския затвор, където още витаят духовете на екзекутирани пирати и вдигна ли се на бунт роби. За старата мома Зоуи, недоволна че старият й дом е превърнат в ресторант, плашеща редовно гости и персонал.

Дали последното е истинска история или просто бизнес? В Чарлстън това е по малко и от двете.


2009-03-20 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=172 Малкото, романтично пътешествие започна от една реклама. Всъщност от реклами по телевизията направо ми е писнало. Тъкмо се заплита някоя любовна, криминална история и чат - реклами! Направо увисваш във въздуха... Всяка реклама ти подчертава колко нещастен, грозен и тъп си и трябва да си купиш кола или еди-какво си, за да си щастлив, да се мажеш с еди-какво си, за да си красив. Аз пък съм убедена, че всеки човек без изключение е красив, единствен и неповторим, че щастието и радостта са вътре в човека и не идват от вън.

Рекламните изкушения ни правят нещастни, недоволни, завистливи.., но това е друга тема. Та, захласната по Джони Деп в "Карибските пирати"- чат - реклами. Измъквам се от удобното си местенце, за да задоволя някои телесни потребности и да прескоча рекламите и чувам - зъбчата железница ще те изкачи на планината Шарфберг и то къде - в Санкт Волфганг. Леле, това предколедно предложение не трябва да пропусна.





Времето през неделния ден е благосклонно настроено към нас. Вместо типични за Алпите снежни бури и виелици приветливо се усмихва слънцето, надничайки любопитно през няколкото облачета. Приятно развълнувана се впускам в пътешествието.

Санкт Волфганг е едно от най-съблазнителните места за туристите от цял свят - перлата на прословутото езеро Волфгангзее, перлата на Горна Австрия. Разположено на северния бряг на езерото, в подножието на планината Шарфберг, селището привлича туристи, вдъхновява творци и филмови дейци с разкошна природа, чиста езерна вода, романтични улички, богато украсени къщи, луксозни хотели, атрактивни развлечения... абе, много работи.





В центъра на селището с хилядолетно достойнство се издига църквата "Валфарскирхе" на бълг. "Място за поклонение". Според преданието тук са идвали много поклонници да се молят на Свети Валентин и да се лекуват. Извън църквата има построена чешма с лековита вода - "Чешмата на поклонниците". Огромна коледна елха, украсена с лъскави топки, конкурира по височина на енорийската църква. Клоните й всеки момент ще прегърнат църковната сграда и коледните играчки ще заподскачат по стените й. Много красиво. Оказа се, че такива големи елхи има на доста места из Волфганг.

Спускаме се по централната уличка. Набързо разглеждаме изкусно направените от дървени фигури с човешки размери коледни сцени "Раждането на Исус Христос", "Трите светии" и ангели пазители. Промъкваме се през базарчета, хора, файтончета с коне. Туристите /по мързеливите/ могат да се повозят на файтон, както през кайзерско време и да разгледат красивото селище без да си търкат подметките.





Самият кайзер Франц Йозеф също не липсва. Стърчи пред някои магазин или забележителност и те насочва с показалеца та да не се объркаш. Каква чест!

На малка гаричка зъбчата железничка търпеливо чака да извози туристите до планината Шарфберг /1783 м/. От 115 години се бъхти машината нагоре-надолу. Настаняваме се в дървените вагончета и потегляме с пълна пара напред. Локомотивът пръхти с по 10-20 км в час. Човек има достатъчно време, за да се радва на великолепната природа. Волфгангското езеро с 13,5 кв.км площ, заобиколено от заснежени планини и гори, блести окъпано от слънцето.





До върха на планината все пак железничката не ни качи. Едно русо, симпатично, кондукторче ни обясни, че през зимата поради многото сняг старият локомотив не издържа до горе, само през лятото. Значи - заповядайте през лятото пак! Спираме на обширна поляна. Дървено павилионче предлага топли напитки. Пием горещ пунш и се любуваме на необятните простори.

По надолнището зъбчатката запрепуска по-бързо. Ако се изпуснем от тия височини голямо търкаляне ще пада. Сещам се за филма с Луи дьо Финес "Кацнал на едно дърво". Как ли ще изглеждаме с кайзерското влакче цъфнали по дърветата -допълнителна коледна украса. Става ми смешно. Но стига с тоя черен хумор, железницата си има не една спирачка, а три, подсигурена е с всичко и за всички случаи. Необикновено приключение и преживяване, при това съвремие изпълнено с динамика и бързи скорости, носталгичното превозно средство ми направи голямо удоволствие.





Променадата на Свети Волфганг живописно се вие около езерото, място за романтични разходки. В езерото плуват бели лебеди, диви патици и елегантни пътнически кораби. Няколко смелчаци се къпят в открит басейн при нула градуса. Крайбрежната алея ни отвежда към централните улички. Туристи от цял свят надничат по базарите, сърбат горещи напитки, хапват деликатеси. Ухае на тамян, ванилия, печени кестени и мръвчици. Само кебапчета няма - нашите вкусни надути кебапченца ги няма. Задоволявам се с братвурст /печени наденички/, кафе и лебкухен /традиционен коледен сладкиш/.

Смрачава се. Цари предколедно настроение. Коледната украса блещука. Носталгично, романтично и красиво. Оказва се, че в рекламите все пак има нещо практично, нещо добро. Но за мен това са само рекламите свързани с туризъм и пътешествие. 2009-03-05 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=169 Кратък преглед на най-интересните места на планетата.


Вредефорт - най-големия кратер на земята

Разположен в Южна Африка, кратера Вредефорт се смята за най-големия в света. Предполага се че е произлязъл от сблъсъка на космически обект със земята преди около 2 милиона години, като отделената енергия при падането на астероида била приблизително 50 пъти по-голяма от енергията на най-силните земетресения. По мнение на учените това явление е довело до глобални изменения на земята, включително и на еволюцията.


Скоресби Санд Фиорд - най-дългия и дълбок фиорд в света

Разположен в източната част на Гренландия, близо до Исландия, този фиорд се смята за най-дългия в света - 350 км. Освен това той държи и рекорда за дълбочина със своите 1500 метра.


Най-дълбокия каньон - каньонът Колка в Перу

Този каньон е два пъти по-дълбок от Големия каньон в САЩ и за разлика от него е пригоден за живот и земеделие. Каньонът Колка има няколко имена - Изгубения град на Инките, Долината на чудесата, Долината на огъня и Земята на орлите.





Най-високите пясъчни дюни

Намират се в пустинята Сахара в района на източен и централен Алжир. Дюните са с дължина до 5 км. и достигат височина от 456 м. Най-близкия оазис до това чудо на природата е разположен на 100 км.


Millau Viaduct - най-високия мост на земята

Този висящ мост се намира в южната част на Франция и е проектиран от инж. Мишел Вирлог заедно с британския архитект Норман Фостър. Това е най-високия мост в света - максималната височина на стълбовете на моста е 343 метра, което надхвърля височината на Айфеловата кула и е само с 38 метра по-нисък от Емпайър Стейт Билдинг. Строителството на моста е продължило 3 години - открит е на 12 Декември 2004 г.





Най-снежното място на земята - планината Бейкър, Вашингтон

Най-голямото количество сняг е било регистрирано в планината Бейкър през зимата на 1998 - 1999 година. Тогава измерената снежна покривка е достигнала 29 метра, подобрявайки предишния регистриран рекорд в планината Рениер в същия щат, където през зимата на 1971 - 1972 година снегът е достигнал 28,5 метра.


Най-ветровитото място на земята

На 12 Април 1934 г. в обсерваторията на планината Вашингтон при ураган, била измерена скорост на вятъра 231 мили в час (приблизително 370 км./ч.)


Най-голямото естествено съоръжение на земята

Големият бариерен риф край Австралия се явява най-голямото природно съоръжение на земното кълбо, което се простира на 2300 км. североизточно покрай бреговете на Австралия. В момента там живеят около 1500 вида риби, 4000 вида мекотели и над 200 вида птици. Големия бариерен риф се състои от повече от 3000 рифове, чиято площ се колебае от 1 до 10000 хектара. Общата площ на рифа е 300000 кв. км.





Карл Маркс Хоф - най-дългата сграда в света

Карл Маркс Хоф във Виена е най-дългата сграда на земята - простира се на 1100 м. дължина, а разстоянието се равнява на 4 трамвайни спирки. Сградата е построена през периода 1927 - 1930 година.


Най-пренаселения град в света

Преброяването на градското население е трудна задача, защото в много страни градските жители са смесени с жителите на крайградските селски райони. Все пак въз основа на официалните статистически данни, Сеул, с неговите 10,321,449 жители се явява най-гъсто населения град в света.


Вороня - най-дълбоката пещера в света

Пещерата Вороня (или още Крубера) в Абхазия, Грузия се намира в планинския масив Арабика, който е част от планинската верига Гагра в Голям Кавказ. Тя е най-дълбоката пещера в света с дълбочина 2190 м., както и първата пещера, изучена на дълбочина над 2 км.


Скала Бишоп - най-малкия остров в света

Скалата Бишоп е разположена на запад от Великобритания и според книгата за рекордите на Гинес е най-малкия остров на света. Единственото съоръжение върху него е фар, който първоначално започва да се строи през 1847 г., но още преди да е завършен е разрушен от вълните. Сегашният фар е построен през 1858 г.


Най-соленото и топло море

Най-соленото и топло море е Червено море. Неговата температура варира от 20 до 32 градуса. То е и най-солено - в 1000 части вода се съдържат 41 части сол.


Титикака - най-високото плавателно езеро

Езерото Титикака е разположено на 3821 м. н.в. на най-високото плато в Андите на границата между Перу и Боливия. Дълбочината на езерото варира от 140 до 180 м., а неговата площ е приблизително 8300 кв. км. Преданията гласят че жителите около Титикака са единствените оцелели потомци на народ построил вечният град Тиахуаноко.





Най-ниската точка на земята - Мъртво море, Израел

Мъртво море се намира на 400 м. под равнището на световния океан.


Най-топлото и най-студено място на земята

На 13 Септември 1922 г. метеорологичната станция Ел-Азизия (Либия) записва температура от 57,8 градуса по Целзий. Измерването е направено на сянка и на разстояние 5 м. от земята. Всъщност, през този ден температурата достига до 66 градуса! На второ място по горещина се нарежда "Долината на смърта" в Калифорния, където на 10 Юли 1913 г. е измерена температура от 56,6 градуса.

Най-ниските температури на земята са измерени в станцията Восток в Антарктида. Официалния рекорд е записан през Юли 1983 г. - минус 83 градуса, а неофициално през 1997 г. е измерена температура от минус 91 градуса по Целзий. 2009-03-03 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=171

Тауър бридж

Фотограф: Лора Филева


Най-добрият начин човек от континента да усети Лондон е да се настрои на неговото време. Изцяло да се отдаде на ритъма му и да разгледа всичко, да опита традиционните вкусотии и да пие бира. Много бира.

"Ако можеш да доловиш какво е това страхотно привличащо нещо в този град, сподели ми го", помоли приятелка, преди да замина. За Лондон може би не може да се даде някакво кратко и всеобхватно определение. Не е като романтичния Париж или вечния Рим. Лондон си е Лондон - суров, леко студен, но чувствителен. С него човек става някак близък и минава на "ти".

Защото всъщност Лондон ти дава шанс да избираш. Той не налага стил или мода, не предупреждава за стандарти, в които задължително трябва да се вместиш. Или поне хората по улиците създават такова впечатление. Те са различни, понякога дори странни в облеклото си, но никой не се обръща след тях с оценъчен поглед.

Навъсен и дъждовен Лондон е може би първото очакване, с което човек слиза от самолета. Въпреки облаците и дъжда градът е по-скоро замислен, жив и красив.




Виенско колело на коледен панаир


След влизането на България в ЕС достъпът до британската столица стана доста по-лесен. Две от нискотарифните компании предлагат билети от по 100 - 150 лв. с включени летищни такси. Естествено важи уговорката резервацията да е около месец и повече предварително, но дори и две седмици преди пътуването могат да изникнат изгодни предложения.

Лондон не изисква от теб да си предварително подготвен. Може да си изчел всичко и да знаеш историята му, но пак ще се изненадаш. Дори да не посетиш всички музеи и популярни забележителности, само ако ходиш по улиците, избираш сам маршрута си и се оставиш на лондонското време, може би ще разбереш града по-добре.


Изненадващи кътчета

Ако си настроен да вървиш пеша, няма да ти трябват много пари за транспорт. Но пък и организацията в града е повече от перфектна, въпреки че на разположение са само метро, автобуси и таксита. Дневната карта е около 5 лири, като за билета за метрото е 1.50, а за автобусите - 90 пенса. Предлагат се и карти, които могат да се заредят с колкото пари разполагаш и така пресмяташ разстоянието, което ще изминеш.

Първият "цивилизационен сблъсък" е обратното движение. Почти на всички кръстовища и светофари на земята е написано накъде да гледаш. И по-добре поглеждай, за да няма изненади. Улиците почти в целия град са тесни, особено в централната част има изненадващи пасажи, които те отвеждат към неподозируеми кътчета.




Биг Бен


След очакваното вълнение да видиш толкова често сниманите по филми "Биг Бен", London eye, парламента някак си улиците сами те водят. Все пак е хубаво да обиколиш централните места - Oxford street, Regent street... Там се вижда, че все пак световната криза още не е засегнала покупателната способност на хората. Или поне желанието им да купуват. Улиците са топло украсени с коледни лампички, хората навън са много, но не се блъскат. А и винаги можеш да свиеш в някоя малка пряка.

Така се озовах на Carnaby street, която беше украсена с големи висящи изкуствени снежни човеци. Тя е малка, много светла и уютна. Задължително мини през площадите "Трафалгар" и "Лейскър", както и през Picadilly circus и Covent garden. Там има много магазини, барове и театри. Въпреки че цените за някои спектакли достигат до 200 лири, за хора под 25 години се предлагат билети на първия ред, които са между 12 и 20 лири.


Ягодовата бира

"Още откривам и опознавам автентичните места, които англичаните крият от туристите", ми казва Стефан, който живее малко повече от година в Лондон. Съветът му е: дори да разполагаш с няколко дни, трябва да опиташ бирата. Тя е негазирана, леко горчива, но вкусна. Пяната й дори е мазна. В Лондон на всяка крачка има бар, като много често в тях се предлагат и традиционни ястия. Те работят докъм полунощ и в тях ходят главно мъже. Ако ти се иска да танцуваш, ще трябва да си намериш някоя дискотека, като обикновено те са големи и на по няколко етажа.

Почти задължително е да пиеш бира на реката. На някоя пейка, ако времето позволява, или в някоя от закотвените лодки, които са превърнати в барове. Обстановката в тях напомня тази на класическите "наземни" заведения, но от тях се открива много хубава гледка към вечерен Лондон. А тя е почти спираща дъха. Може би единственият им недостатък е, че от време на време се поклащат и се появява съмнение дали това е от бирата или от реката. Бирата струва между 3 и 5 лири, като типичният сорт е Ale. Тя не се намира по магазините и във всички заведения, но със сигурност може да я опиташ в бар "Шерлок Холмс". Малко екстравагантен избор за пиене е ягодовата, която има вкус на газиран компот и според местните е само за жени.




Сградите на Парламента и Биг Бен


Обиколката на барове, дори да не обичаш да пиеш, е познавателна и важна част от усещането за града. Но ако се опиташ да влезеш някъде в петък към седем вечерта, по скоро няма да успееш. Англичаните излизат главно тогава. През седмицата можеш да се отдадеш на алтернативните места. Така се озовавам в "Кубана" - кубински бар с жива музика в центъра на Лондон. Всяка вечер там свирят двама латиноамериканци, като сцената им е изключително малка. В канички от по един литър се предлагат традиционните коктейли "Мохито", "Куба либре", като цената им е около 5 лири.

Освен това е задължително да минеш през квартала "Сохо", който в едната си част е пълен със секс шопове и надписи Models upstairs. Там е пълно с китайски, тайландски, мексикански ресторанти.


Нотинг хил и Портобело

Събота е ден за пазар и панаир. Това важи с пълна сила и тук. Има няколко места, на които в този ден се затварят улици и се отварят открити пазари (маркети). Едно такова място е Portobello alley в Нотинг хил. Улицата е дълга няколко километра и на нея има всичко - от антикварни магазинчета до сергии с плодове. Пазарът е жив и шарен и на него можеш да прекараш много време, избирайки и разглеждайки. Там е и най-истинското място да опиташ известния fish &chips, което е панирана бяла риба с пържени картофи.

Нотинг хил е известен за чужденците от едноименния филм, а за лондончани е кварталът със скъпите къщи и спокойните улици. Дотам се стига с метро, а на връщане, ако ти се разхожда, може да вървиш до центъра пеша. Най-красиво е да минеш през Hyde park - най-голямата зелена площ в града. В него има няколко езера и много катерички, доста общителни и дружелюбни - често се опитват да се качат по крака ти. А ако имаш ядка, ги спечелваш почти завинаги. В края на ноември в парка е открит коледен панаир, в който има десетки скоростни влакчета и въртележки. Там има и две ледени пързалки. Предлага се греяно вино и много сладки неща, които създават коледно настроение.





В студа усещането за града е, че е топъл. Сигурно заради коледната украса. Странност на лондонското време е, че независимо колко вали и мрачнее през деня между 7 и 9 вечерта времето някак омеква и става много приятно. Колкото и да го обикаляш, Лондон ще те изненада. Той не може да бъде докрай разказан, защото винаги имаш избор да направиш нещо различно... Това е - Лондон предлага да избереш. Трябва само да попаднеш там. 2009-03-01 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=170

Космическата игла е един от символите на Сиатъл

Фотограф: Кирил Кирчев


Космополитен и дружелюбен, чист и зелен, сложен и пълен с енергия. Това е Сиатъл, смятан за един от най-красивите градове в САЩ, както и за едно от най-предпочитаните места за живеене и работа в страната.

Кокетните къщурки, зеленината, климатът и провинциалното спокойствие вероятно са причина за тази оценка.

Градът е наречен на името на Noah Sealth, вожд на местното племе Суокуомиш, който се счита за един от основателите му през през 50-те години на 19-ти век. Негов паметник сега краси малка градинка в най-големия град на щата Вашингтон . Едва ли има човек на света, който да не знае, че в Сиатъл живее един от най-богатите хора на земята - Бил Гейтс, (домът му е на брега на езерто Вашингтон), а централата на най-голямата софтуерна компания "Майкрософт" е в предградието Рендмън. Така също градът е дом на световната кафе верига "Старбъкс" и интернет търговеца "Амазон", както и на заводите на пътническите самолети на "Боинг".

Сиатъл има няколко висши учебни заведения, най-реномираното от които е Вашингтонският университет. Той се нарежда на едно от челните места в света. Всяка година за развойна дейност се влагат 1 млрд. долара и по този паказател отстъпва само на "Джон Хопкинс". Степен по философия в него получава Брус Лий.


Един от символите на града е Space Needle

Космическата игла, както се превежда името на тази 184.5-метрова кула, е построена през 1962 г. за Световното изложение в града. По престиж й съперничи единствено централната градска библиотека. За 43 секунди супер бърз асансьор те изстрелва до върха, откъдето при ясно време ще видите заснежената планина Rainier на юг и планините Cascade на изток. Върху иглата се намира въртящ ресторант, който имаформата на летяща чиния. Ако от високото не ви се вие свят, за 50-ина минути ще направите обиколка и ще се насладите на панорамата.





Централната библиотека заедно с Space Needle е обявена за най-забележителната и фантастична част от архитектурата в града. Тя е дело на холандския архитект Рем Кулхас. Тази многоъгълна сграда е трудно да се опише, просто трябва да се види, за да се повярва, че съществува. Работи от 2004 г., разполага 1.45 млн. книги и повече от 400 компютъра за свободно ползване. Нетрадиционният й дизайн накара The New Yorker да я нарече "най-важната библиотека за своете време".


Духът на града обаче е в крайбрежния пазар Pike Place

категорични са местните хора, които буквално са блокирали преди две-три години желанието на кметството да премести тази супер атракция на града.

Това е най-старият обществен пазар в Съединените щати, създаден през далечната 1907 г. Стоте години, през които е съществувал, сякаш не са променили нищо. Стоката е все така прясна и морските деликатеси - разнообразни. Но внимавайте, защото търговците на риба могат да ви замерят със сьомга, която профучава покрай главата ви. Точно така - това е атрактивен начин за продажба. Шоуто започва с поръчката, а заявката се изкрещява високо от първия продавач, който е пред щанда. Вторият вика, но с различна интонация, а третият продавач се включва още преди да са заглъхнали думите на предходния. В същия миг някоя огромна риба вече прелита от витрините с лед буквално над главата ви. Тя се улавя от някой от същите тези продавачи като жонгльор и целият този спектакъл привлича повече и повече клиенти.

Иначе пазарът е шарено и колоритно място, в което всеки може да намери нещо по вкуса си, а туристите задължително трябва да го посетят.

На отсрещната страна на улицата се намира първото заведение от веригата "Старбъкс", което е запазено в първоначалния си вид и сега в него може да пиете освежително кафе. Цялата крайбрежна алея е осеяна с високи индиански тотемни стълбове с огромни криле на кондор, а при малко повече късмет могат да се видят сиви китове.





Докато гледаш небостъргачите в ситито на Сиатъл, може да се изумиш на Монорейла. Това е влак, който се движи във... въздуха. Релсите му са монтирани на огромни колони високо над земята и служи за връзка с центъра. Първата му спирка е срещу Космическата игла. Дългата само около 2 километра еднорелсова линия е популярна атракция сред туристите и превозва до 23 хил.пътници дневно. Пътешествието продължава около 2 минути, а средната скорост на безшумния влак е 80 км/ч.


Историческият площад Pioneer е задължителна спирка за всеки турист

История, култура и фолклор са съчетани на Pioneer Square, центъра на Сиатъл от преди 150 години. Ранните заселници го наричали дом. След големия пожар през 1889 г. повечето сгради изгорели. Градът бил построен отново върху основите на старите къщи. Днес Pioneer Square е културният център на града, с много галерии, клубове и кафенета. Може да послушате и жива музика, ако не се стряскате от бездомниците, които тук са повече откъдето и да е другаде в Сиатъл.


Мека на няколко музикални стила

Историята никога не е била представяна по толкова модерен и елегантен начин. Идеята на съдружника на Гейтс - Пол Алън, да построи музей, посветен на музиката, вдъхновява Франк Гери да създаде своето творение. Цветовете му се променят през деня. Музеят изглежда също толково впечатляващо и от вътре.

Част от колекциите е постоянното изложение за Джими Хендрикс. Като стана дума за музика, Сиатъл е люлка на гръндж движението от 90-те години. Тук са родени легенди като Джими Хендрикс и Кърт Кобейн. Групата на Кобейн "Нирвана" прави най-добрите си парчета в Сиатъл, а огромният й успех отваря врати и за други банди като "Алис ин Чейнс", "Пърл Джем Саундгардън", изпълнявали жива музика в Crocodile Cafe. Те превръщат Сиатъл в Мека на няколко музикални стила. Именно в Crocodile Cafe в околността Belltown и сега ще са натъкнете на смес от хипита и пънкари, които посещават често този класически рок клуб през уикендите, за да слушат жива музика.


Защо другата Америка?

Най-точен отговор може би ми даде Люк Макмъран - шеф на щатската асоциация на технологичните компании. Ние сме най-интернационалният град в САЩ, приемаме другите култури и мислим практично. Не се оплакваме, а преодоляваме трудностите с развитие, обясни простичко той. Сиатъл е в челото на класацията град с високо образовани хора - 92-93% са със степен бакалавър.





Нищо чудно това да е така, след като само в "Майкрософт" работят към 45хил. души от близо 80 страни, а в "Боинг" - 55-60 хил. А компаниите в ИТ сектора в района на Сиатъл са над 3000. От тях 39% са с пет и по-малко служители, а две трети имат годишни приходи над 5 млн. долара. Общо този бизнес реализира продажби за над 40 млрд. долара годишно.


Вечнозеленият щат

Така наричат северозападния щат Вашингтон, чийто най-голям град е Сиатъл. Разположен е между залива Пюджет Саунд и езерото Вашингтон, на 180 км южно от канадската граница. Температурите не падат под нулата, снегът е рядкост, а слънцето силно. Въпреки че е обявен за един от най-дъждовните градове в страната, в което се убедих, отстъпва на Маями, Ню Йорк, Атланта и Бостън. Тук според статистиката се продават най-много слънчеви очила и най-дълго се използва защитен крем срещу изгаряне. 2009-02-27 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=168

Малък и лесен за откриване, градът е достатъчно изкусителен, за да го опознаете по-отблизо

Фотограф: Мира Лазарова


Едно денонощие никога няма да ви стигне, но пък е вече много модерно да се пътува така. С ясна цел. Каква е зависи от настроението на момента, от броя и важността на срещите ви в града, от хората, които ви очакват. Нискобюджетните полети правят всяка посока много достъпна, а намирането на първокласен справочник става част от градската култура. Затова получавате няколко light идеи, подредени от моята първа среща с един малък голям град, от впечатления на приятели, които ми казаха къде непременно трябва да отида, и от прекрасния ми гид.

Копенхаген е трогателно спокоен, разстоянията са постижими, всичко важно е наблизо, трафикът е поносим, хората не бързат. Може би заради слънцето, морето, влюбените, които се излежават на шезлонги в парковете, и белите нощи имам усещането за някаква нормалност и уют, които вече липсват в много европейски градове. Улицата е пъстра, много модерна, графити, велосипеди, кафенета, претъпкани с хора, които ритуално попиват слънцето. Постиженията на скандинавския дизайн могат да бъдат забелязани навсякъде - в малките магазини, в бутиците на все още неизвестни модни марки, в интериора на ресторанти и хотели, в отличния вкус на младите. Имам изключително хубаво време и се наслаждавам като на първа среща.


По пътя

Най-големите скептици твърдят, че златните години на датските мебели са отминали някъде след 50-те, а в Копенхаген все още може да си ги купите. Ако сте колекционер или познавач, разходете се пред Bredgade. Ако не сте сноб на тема дизайн, посетете Nordre Frihavnsgade, за да разгледате ретро колекции от стъкло и антикварни вещи. Галерия Props е особено интересна тук. Сезонът на откритите магазини за антики и употребявани мебели, които дават голямо очарование на всеки град, започва през април и завършва през октомври. В Копенхаген изкуството в различните му форми винаги е много близко. Галериите предлагат произведения на изкуството за всякакви вкусове - снобски, консервативни, абсурдни. Оставаш с впечатлението, че винаги има откриване на изложба, нов повод да научиш нещо за старото и модерното датско изкуство. Достатъчно е само да забелязваш постерите по пътя, някои любезно са написани на английски.




Външният бар на хотел Twentyseven


Музеи

Louisiana ще ви хареса. Едновременно музей, парк край морето и кафене с отлична гледка. Колекцията в музея предлага изкуство от XX век, а изложбите представят класици и нови имена от датското и световното модерно изкуство.

Arken отдалеч прилича на космически кораб насред полето. Музей на модерното изкуство и сграда, която представлява архитектурна забележителност сред изключително красива природа. Представя датско и скандинавско изкуство от края на Втората световна война.

Ordrupgaard е забележително място. Създателят му Вилхелм Хансен купува първата картина за колекцията си през 1892 и постепенно неговата страст провокира създаването на този отлично подреден музей. Датската колекция представя творби от XIX и началото на XX век - реализъм и натурализъм, импресионизъм и символизъм. Френската колекция е една от най-добрите в Северна Европа и включва работите на най-забележителните художници от същия период. Фокусът е върху импресионизма и представя имена като Дега, Писаро, Реноар и Гоген. През лятото на 2005 Заха Хадид, известната иракска архитектка, художничка и дизайнерка, печели конкурса за нова сграда на музея. Тя изгражда едно изключително модерно и функционално място, което прекрасно кореспондира със старото имение и парка, създаван с години. В тази среда Nokia бяха избрали да представят своя последен модел Nokia 8600 Luna. Цялата вечер беше вдъхновена от млади скандинавски дизайнери, които комуникираха възможностите на един мобилен телефон с най-различни изразни средства.


Мода

Стилът на Копенхаген е признат от много луксозни марки - Louis Vuitton, Cnanel, Guocci, Hermes, Burberry, Bottega Veneta, Dolce&Gabbana. Датските дизайнери са на почит - Milene Birger, Ivan Grundahl, Bruuns Bazaar. Градът има и собствена седмица на модата. Holly Golihghtly е първият бутик, който продава Марк Джейкъбс, "Марни", Проенца Шулер, "Ланвен" и Дерек Лам. Предлага отлична селекция на аксесоари и е притегателен център за типичните жертви на модата.




Велопаркинг на един от старите площади


Обяд

Много кафенета и места за обяд. Нито едно посещение в града не може да мине без визита в Gitte Kik. Местните хора го наричат " Кралицата на сандвичите". Малко мазе, препълнено с маси, столове, артистично задимено и претъпкано. Там обичат да обядват политици и всякакви знаменитости. Atlas Bar предлага храна от "топлите" страни и звучи различно в традиционно хладната Скандинавия. Няма меню, ястията се пишат на черна дъска, подходящо е за вегетарианци заради голямата фантазия от зеленчуци. Божествените сладкиши са страшен капан, но датчаните са известни с тях и ви препоръчвам тази незабравима среща с калориите.


Следобеден чай и кафе

La Glace e сладкарницата, близо до Малката русалка. С един удар... Кокетно място със старомодни торти, от времето, когато никой не е познавал разделното хранене, зоните и диетите на Аткинсън. Когато на жените не им е пукало как изглежда тялото им под кринолин и три пласта дантелени гащи. Хрупкавата торта и горещият шоколад са задължителни. Казват, че една от големите забележителности на Копенхаген - супермоделът Хелена Кристенсен, е чест гост, но очевидно пие само цитронада... Perch`s tearoom е миниатюрната чайна на първия етаж на известния от 1835 магазин за чай "Перх". 14 маси, чаят може да бъде придружен от шампанско, скоунс със сметана и няколко много вкусни торти.


Вечери

Era Ora предлага най-обикновена, но забележително вкусна италианска храна, отлични вина от избите на ресторанта, който влиза в класациите на Michelin. Достатъчно скъп, за да имате доказателство, че всичко е прясно и се приготвя на момента. Fiasco е малък, кокетен ресторант близо до кметството. Името е по-скоро предизвикателство, предлагат италианска гурме храна на изключително разумни цени. Noma e мястото, където може да опитате северноатлантическа кухня - много риби, вода от Гренландия, водорасли от Исландия и две звезди от Michelin. Отличен скандинавски интериор.




Музеят Ordrupgaard


Хотели

Модата на дизайнерските хотели някак странно не докосва един град, известен с дизайна. Поне не толкова, колкото се очаква. Препоръчвам един от тях - Hotel Twentyseven, www.hotel27.dk Местоположението му е отлично и е точно това, от което имате нужда за кратък престой - емблематичен интериор и добро обслужване. D`Angleterre, близо до Кралския театър, e хотелът, избиран от всички звезди, а Front е още една възможност да отседнете в дизайнерски хотел на разумна цена. Намира се на самото пристанище, срещу новия театър.


Нощен живот

За няколко години Кbar постига статута на култово място въпреки скромния си размер и непретенциозна атмосфера. Барманите са избрани от различни места по света, а всеки коктейл е преживяване и емоция. Известни тв водещи и модерна публика, която държи на качествено питие, пребивават с удоволствие. Bar Rouge на хотел "Сенкт Петри" е най-горещият хотел-бар в Копенхаген. Каймакът на обществото и специалните клиенти на хотела се срещат тук и създават митичната аура на мястото.

Ако държите на задължителните туристически атракции, вижте смяната на караула пред кралския дворец. Аз го пропуснах... 2009-02-23 http://www.travelguide-bg.com/articles/article.php?id=167 Пътят е осеян с много белези, които ти помагат да го следваш. Трябва само да ги видиш.

Източна поговорка


Всичко започна още преди да е започнало. Включвайки телевизора, случайно попаднах на репортаж за изкоренени плантации опиум някъде из Северен Тайланд. Любувах се на огромните розово-лилави макове, които безмилостно бяха посичани, а почвата - разоравана. Войници унищожаваха реколтата, която скоро можеше да сее смърт, охранявани от други войници с автомати. Няколко дни по-късно се случи да гледам документален филм, който разказваше за опиумните войни, за пътя на опиума и неговите жертви.

А само след седмица неочаквано получих покана да посетя Тайланд. В програмата влизаше прочутият Златен триъгълник - място, където започвал пътят на опиума. Реалността обаче се оказа много по-различна и интересна от всичко, което си представях.

Златен триъгълник наричат малка територия по течението на река Меконг, където се събират границите на три държави - Тайланд, Лаос и Мианмар (доскоро Бирма). Някога тук унция опиум струвала колкото унция злато, откъдето идва и името на района. Мъжете през деня отглеждали мак, вечерта продавали опиум, а през нощта пресмятали спечеленото. Да изпушиш лула опиум било нещо също толкова нормално, колкото за французина да изпие чаша вино...
В Златния триъгълник влизат Северен Тайланд, североизточните райони на Мианмар и северозападът на Лаос. Само на границата с Тайланд обаче може да се види табела, че внасянето на наркотици е забранено. Притежаването на над 15 г хероин тук се наказва с доживотен затвор, а на 100 - със смърт. Как да не се сетиш за „Банкок Хилтън“?




Фотограф: Екатерина Геловска


Близо 800-те километра до столицата Банкок сякаш делят два различни свята. На границата между трите държави живеят планински племена, някои от които и до днес нямат нито паспорт, нито гражданство и преминават от една страна в друга, без да се притесняват от митническите формалности. В миналото се прехранвали от маковите плантации, но днес отглеждат ягоди, екзотични плодове, кафе и орехи. Някои от стоките са с достатъчно висока цена, за да ги откажат (заедно с драконовските мерки, предприемани от правителството) от доходния бизнес с наркотиците. Сега основният поминък на по-голяма част от жителите в района е земеделието, а на други - да превърнат себе си в туристическа атракция.

Северен Тайланд е място, обитавано от автентични етноси, които не само пазят традициите си, но и живеят от тях. Хмонг, лаху, лису и карени са част от племената, наброяващи близо 300 хил. души и населяващи хълмистите северни райони на Тайланд, но също и Лаос и Мианмар. Племето карени са фаворити на туристите, за които срещата с жените-жирафи (long-neck Karens) е дългоочаквано, но и малко потискащо преживяване. Наричат ги жирафи, защото на всички представители на слабия пол от двегодишна възраст поставят на врата метални обръчи. Всяка година се прибавя по един нов. Броят им може да достигне 25 и вратовете на местните дами се източват дотолкова, че е почти невъзможно да живеят без тези натрапени украшения. Племето обитава предимно ненаселените райони на Мианмар, но част от него се е преселило в Тайланд, където животът е по-сигурен и лесен. Те с удоволствие демонстрират „красотата“ и уменията си пред туристите вероятно защото това е основният им доход. Гордите хубавици снизходително позволяват да бъдат снимани, без да се унижават с просенето на пари за позирането (за разлика от жителите на съседни села, които натруфени посрещат чуждоземците, но след първото щракане на фотоапарата протягат ръце).





Казват, че металните обръчи, с които са опасани вратовете, глезените и дори ръцете на жените от това племе, препятствали бягството от съпрузите им. Друга версия твърди, че основната цел на тези своеобразни бижута е с тяхна помощ жените да се харесат на силния пол. А според трета металните нанизи ги предпазвали от нападение на тигри. Казват също и че само допреди десетина години тялото си осакатявали единици от тях, докато днес това се е превърнало в своеобразен доходоносен бизнес.

Племето лаху пък се гордее с това, че по-високо от него живеят само планинските кози. То е и най-многобройното и пъстро в Тайланд - около 80-те хиляди негови представители се делят на червени, жълти, черни, бели лаху и лаху шеле, в зависимост от цветовете, които предпочитат. Всички те някога са дошли тук от Бирма и Северен Китай. Племето е известно и с това, че е склонно да приема нови вярвания. Някои негови представители послушали мисионерите и приели християнска вяра. Други пък вярват в местните божества.

Слонът се смята за талисман на Сиам. Както и в Индия, тук той е заобиколен с особена обич. Днес в Тайланд има над 4 хил. слона, които се закрилят от закона, а ловът им е забранен. Макар че животните се използват за тежка работа, грубото им третиране също е забранено. Край градчето Чианг Рай, наричано врата на Златния триъгълник, има цяло стадо слонове, отнети от собствениците им, които ги малтретирали, или пък намерени в безпомощно състояние. Луксозният петзвезден хотел „Анантара“ отделя от печалбата си средства за изхранването им и, разбира се, не пропуска възможността да ги използва като туристическа атракция - нещо, от което слоновете са видимо доволни. Да бъдат атракция за туристите, за които се организират специални представления, днес е и основната „професия“ на тайландските слонове. Те умеят буквално всичко - да играят футбол, да се изправят на задните си крака, дори да рисуват картини, които се продават на туристите. Но най-голям е интересът към трекинг със слонове из джунглата. Седлото събира двама души, а водачът се настанява върху главата на животното. Чудно ли е тогава, че слоновете се смятат за символ на държавата? 2009-02-21